Отпусни му края

Глава 11

Мили боже, това беше тя! Момичето от летището. Излезе навън за цигара и първоначално мислеше, че е сам, докато не чу хлипане и видя човек, облегнал се на парапета. Беше трудно да вижда в тъмното, но можеше да различи силуета на жена. Стройна, висока, страхотно дупе. Изглеждаше сладка, поне в гръб. Отначало понечи да се върне, звучеше сякаш тя плаче, но после размисли, какво по-хубаво — девойка в беда. Може би се нуждаеше от рамото му, за да си поплаче. Така че я попита за огънче — старите лафове винаги бяха най-добри — и си помисли, че му е провървяло, когато тя се приближи и запали цигарата му. Тя се усмихна прелестно и той беше прав — беше сладка. Странното бе, че изглеждаше и много позната. Срещал ли я бе преди? Мислено прелисти малкото си черно тефтерче — бивша колежка, момиче, което бе заговорил в някой бар, еднократна свалка? Тогава осъзна. И не можеше да повярва. Тя беше момичето, което се опита да открадне количката му на „Хийтроу“. Лудото британско маце. Жената, която той за последно бе видял да изчезва от летището.

— Това си ти.

Франки отскочи назад като ужилена. Смучейки опарения си пръст, тя го погледна намръщено в тъмното, началната й изненада бе отстъпила място на раздразнението.

— Ти си онзи идиот!

Отначало не можа да го разпознае без глупавата каубойска шапка. Но определено беше той. Лъжливият, подъл, крадлив янки от летището.

Той въздъхна.

— Виж, относно по-рано…

Но Франки нямаше да го остави да се изкаже.

— Ти си кретенът, който ми отмъкна количката на „Хийтроу“. — Не можеше да повярва. Наистина беше той. Господи, колко беше нахален! Перчеше се пред нея, сякаш нищо не се беше случило, искаше й огънче.

Мъжът бавно потърка наболата си брада.

— Хей, кълна ти се, че количката беше моя. — Усмихваше й се. Последното, което искаше, беше нов скандал. Всъщност нямаше против да сключат мир и да вземе номера й. — Така или иначе, няма значение, нали? Беше объркване.

— Объркване?! — Франки усещаше как косъмчетата по врата й настръхват. Умишлено ли бе така покровителствен?

— Стига де, ти беше леко подпийнала. — Той се засмя, като се надяваше, че тя ще разбере шегата и също ще се засмее. Но грешеше ужасно.

Франки се ядоса. Наглото копеле все още твърдеше, че вината е нейна, и имаше нахалството да й се присмива — отново.

— Какво искаш да кажеш? Че бях пияна?

Господи, наистина беше засегнал болна тема!

— Не казах това.

Опита да върне думите си назад, но беше безполезно. Чувстваше как ситуацията е извън контрол и върви към поредния неистов скандал.

Тя му се нахвърли:

— Не беше и нужно. Но за твое сведение, не бях пияна. Пийнах си малко, за да си успокоя нервите. Това е всичко. Това не ме прави пияна.

Всички американски мъже ли бяха така безочливи?

— Добре, успокой се, взимам си думите назад. Няма нужда да си така докачлива.

За бога, какво не й беше наред? Всички британки ли бяха така изнервени?!

— Какво, по дяволите, очакваш, когато се промъкваш зад мен — сопна му се тя.

— Уоу! — Вдигайки ръце, в знак, че се предава, той отстъпи назад. — Просто помолих за огънче.

Господи, тя наистина беше луда!

Франки не каза нищо. Вместо това си дръпна от цигарата и започна неловко да си играе с дръжката на златната чанта на Рита.

Той я наблюдаваше, гневът му се успокояваше така бързо, както бе избухнал. Тя изглеждаше толкова безпомощна и ранима.

— Чух те да плачеш… Помислих, че мога да помогна.

Франки шумно затвори чантата и го погледна подозрително. На какво си играеше? Наистина ли се притесняваше за нея, или просто й се подиграваше? Реши, че е второто.

— Нямам нужда от помощ от някого като теб.

Сега беше негов ред да се раздразни.

— Някой като мен? — Мускулите на стиснатата му челюст затрепериха бързо от възбуда. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Франки въздъхна объркана.

— Виж, просто ме остави на мира, става ли? — И го изгледа кръвнишки.

— С удоволствие. — Хвърли й той свиреп поглед в отговор.

Мълчание.

Чаткането на токчета и отблясъците от лъскав златен тоалет през листата известиха пристигането на Рита. Като се появи зад ъгъла, тя фиксира Франки с поглед.

— Дявол да го вземе, тук ли си била? Търсих те навсякъде из… — Замлъкна, когато видя, че Франки всъщност говори с мъж. И не кой да е мъж! Очите й засияха като слънца, когато разпозна мъжа от летището. Божият дар. Сексапилния каубой. Чувствайки как соковете й се надигат като мъзгата в дърветата, тя припряно започна да оправя косата си и да тегли корсета си по-надолу — за максимален ефект — като поглеждаше от него към Франки и обратно. Никой не говореше. Напрежението трептеше във въздуха като застоял цигарен дим. Не че Рита забелязваше нещо. Всяка частица от чувствителността й беше избутана настрани от надигащите се хормони.

Тя се обърна към Франки:

— Няма ли да ме представиш?

Усмихна се ослепително, обикновено запазен трик за филмовите режисьори, погледна към невероятно привлекателния непознат и се изкиска срамежливо.

Франки стисна зъби. Запознанството беше последното, за което мислеше. Вместо това гледаше намръщено неканения си гост и се надяваше той да си тръгне. Мъжът разбра намека й.

— Всъщност, тъкмо си тръгвах — каза той. Обърна се конкретно към Франки, която отказа да срещне погледа му, и си тръгна, като кимна на Рита. — Радвам се, че се срещнахме.

— Да, аз също — изписка Рита, която винаги звучеше като Мини Маус, когато беше възбудена.

Франки не каза нищо. Стоеше обърната с гръб, докато не чу ботушите му да скърцат по асфалта към изхода.

Неспособна да изчака, докато той се отдалечи достатъчно, Рита смушка Франки в ребрата.

— Дявол да те вземе, ти си скрита лимонка! Къде го срещна?

Като се завъртя, Франки проследи как фигурата му изчезва в тъмнината и почувства вина. Може би малко преигра с него. Може би той само се опитваше да помогне… Пропъди мисълта толкова бързо, колкото се бе появила. Разбира се, че не искаше да помогне, той злорадстваше. Вероятно си бе помислил, че е забавно тя да е разстроена. Беше точно такъв тип. Един от онези остроумни, високомерни кретени. Беше очевидно, че я е разпознал от летището и се опитваше да я провокира. Нагъл мръсник, да твърди, че е била пияна! Добре де, добре, беше, но мъничко, а и какво общо имаше това с него?

— И какво? — продължи да я тормози Рита, прекъсвайки мислите й.

— О, това е дълга история. — Франки въздъхна уморено и погледна празната си чаша. — Може ли да се прибираме? Уморена съм. Шампанското ми е в повече.

Чувстваше главата си тежка и замаяна.

— О… разбира се, че може. Ще си хванем такси. Дориан никога не напуска купон преди обяд.

Като се опита да прикрие разочарованието си от явната липса на пикантни подробности, Рита хвана Франки под ръка и я поведе към изхода и редицата чакащи таксита. Нямаше смисъл да се опитва да изкопчи нещо от Франки, когато беше в едно от нейните настроения, мислеше си, докато махаше на такси, но от друга страна, кога това я бе спирало.

— И как се казва?

Като се опитваше да звучи небрежно, тя отвори вратата на таксито, даде адреса на шофьора и се качи в колата.

— Кой? — попита Франки, докато се натъпкваше до нея и затваряше вратата.

Играейки си с полата, която се беше набрала до кръста й, Рита изсумтя раздразнено. Не беше ли очевидно? Какво не беше наред с Франки? Зарязването я беше направило сляпа за мъжкия род — говореше буквално. Мъжкия род.

— Сексапилното копеле на партито. — Тя посочи зад тях, като таксито потегляше по автомобилната алея. — Той!

Като се замисли за момент, докато таксито се включваше в движението на булевард Сънсет, въпреки че вече имаше два скандала с него от двете страни на Атлантическия океан, Франки нямаше ни най-малка идея как се казва.

— Не знам — отговори неуверено.

Рита изстена от разочарование.

— Добре, който и да е, той е дяволски привлекателен.

Като затвори очи, Франки облегна пулсиращата си глава на седалката и не каза нищо. Дяволски привлекателен. По-скоро дяволски безочлив.

Обратно в апартамента, Франки лежеше под одеялото. Не можеше да заспи. Разперила ръце и крака, до нея беше Рита с черно сатенено домино на очите и тапи за колосална шумоизолация на ушите. Лицето й беше намазано с премахващ бръчките, стягащ кожата, свиващ порите, изглеждай-отново-на-осемнадесет-само-за-осемдесет-долара нощен крем. Похъркваше леко. Франки слушаше ритмичното жужене. Беше свикнала да споделя леглото си с тихия като мишка Хю, който щеше да спи в ембрионална поза цялата нощ, без да помръдне. За разлика от Рита, която редуваше животински звуци с изблици на кикбокс.

Като разтриваше посинения си глезен, тя нещастно зяпаше в тавана. Затвори очи, мислейки си, че това може да помогне. Не стана. Само й помогна по-осезаемо да почувства половината дузина чаши шампанско, пукащи като малки гранати под лъжичката й. Защо, по дяволите, пи толкова много? С това темпо новият й социален статус на необвързана безработна пушачка бързо се превръщаше в необвързана, безработна, пушачка-алкохолик. Като размисли — необвързана, безработна, депресирана, пушачка-алкохолик беше по-точно. Беше отрезвяваща мисъл. Но не толкова отрезвяваща, колкото изгарящата, суха като барут мисъл, която прекъсна самосъжалението й.

Завладяна от пиянска жажда, Франки се измъкна от завивките, като внимаваше да не разбута Фред и Джинджър, свили се на две стегнати топки в долния ъгъл на одеялото, и запристъпя слепешката през спалнята, спъвайки се в захвърлените обувки на Рита. Мамка му, изруга тихичко. Заклатушка се по стълбите до кухнята с разперени наред ръце като зомби сомнамбул и широко отвори вратата на хладилника.

Лъч ярка светлина просветна през тъмнината на кухнята и просторната всекидневна. Мигайки, докато очите й привикнат, тя предпазливо надникна вътре. Рита не беше известна с хигиената си, но в хладилника нямаше вода, а тя бе предупредена да не пие от чешмата. Всъщност хладилникът беше почти празен, с изключение на стара мухлясала половин пица, кацнала на горния рафт, и някакъв вид плътен, зелен, отблъскващо изглеждащ протеинов зеленчуков шейк, наречен „Органична защита“. Стомахът на Франки размаха бяло знаме от ужас, но дехидратацията и заплахата от дяволски махмурлук на другата сутрин надделяха. Тя отпи колебливо. Имаше вкус на втечнени кълнове. Отврат. Остави го обратно. Органичната й защита щеше да бъде повръщане, ако отпиеше дори капка повече.

Победена, тя се дръпна от хладилника и прекоси всекидневната до дивана. Разсеяно погледна часовника си. В Лондон беше осем часът сутринта в понеделник. Хю сигурно още спеше в леглото. Тя затвори очи, като мислеше за него. Всеки момент алармата на часовника му щеше да включи националното радио, той щеше мързеливо да се претърколи на другата страна, все още затворил очи, и щеше да облегне глава на възглавницата й. Щеше да лежи така неподвижно, докато свършат новините, после щеше да отвори очи, да изключи радиото, да стане, да се протегне пред прозореца, да се прозее два пъти, да прекара пръсти през сплесканата си коса и сънено да разтрие гърдите си. После, облечен само в чифт боксерки на Келвин Клайн, щеше да отиде до банята, да огледа плочките на корема си в огледалото — анфас и профил (отпуснати и стегнати) — да провери за нежелани косъмчета в носа, ушите или по веждите, преди да изчезне под душа с релаксиращи лосиони за поне половин час.

Тя въздъхна замечтано. Неговият протяжен ритуал за къпане я докарваше до лудост, но сега й липсваше ужасно много. Ако само можеше да си го върне, се заклеваше, че никога повече няма да се изнервя. Никога повече нямаше нервно да дърпа завесата на душа и да го пришпорва да побърза, никога повече нямаше да се оплаква от малките късчета конец за зъби, които непрестанно намираше завити като малки червейчета навсякъде из апартамента, никога нямаше да вдига скандал за това, че той е използвал последната доза от овлажняващия балсам за коса — никога повече. Липсваше й и си го искаше обратно.

Страдайки, тя прегърна здраво възглавницата на дивана и празно загледа остатъците по масичката за кафе. И точно тогава из бъркотията от списания, кърпички и други боклуци, които преследваха Рита, където и да отидеше, погледът й попадна на нещо. Телефона.

Изкушението беше неустоимо. Протегна се и вдигна слушалката. Сякаш държеше зареден пистолет. Поколеба се за момент… Да натисне ли спусъка?

Разбира се, отговорът беше не, не, не, не! Не пий и не звъни! Но беше прекалено късно. В другия край на линията беше тихо. Сигнал звънене. Устата й пресъхна и тя опита да преглътне. Чакаше.

Неочаквано се чу щракване и нечий глас:

— Ало?

Беше Хю.

Сърцето й заби лудо. Сякаш устата й се схвана. Телефонът беше като граната в дланта й.

— Ало?

Отново неговият глас. Този път по-нетърпелив. Трябваше да проговори. Искаше да говори…

— Хю, аз съм, Франки — избъбри тя, а отчаянието в гласа й заличи всичките надежди да звучи хладнокръвно.

— Франки? — Една дума. Две срички. По тях тя трябваше да разбере дали той се радва, дали се дразни, дали е въодушевен, притеснен, тъжен, дали му липсва. Беше като знак без мимика. Той не я изчака да отговори. — Къде си?

— В Лос Анджелис.

— Какво? — Тя го чу да тършува около себе си и звукът от радиото спря. — Какво каза?

— Казах, че съм в Ел Ей. — Опита се да успокои треперещия си глас.

— Ел Ей? — Гласът му се повиши с октава. — Какво, по дяволите, правиш там? (Това загриженост, гняв или ревност беше? Не беше сигурна.)

— Гостувам на Рита.

Мамка му! Защо не каза нещо остроумно, духовито и забавно? Защо с лекота не го отряза: „Прекарвам най-хубавите дни в живота си!“ Очите й се наляха със сълзи. Вероятно защото прекарваше най-лошите дни в живота си.

— Липсваш ми.

Мамка му! Мамка му! Мамка му! Какво правеше? Трябваше да бъде силна — хладнокръвна — концентрирана.

— Много ми липсваш. — Думите сами излизаха от устата й. Заплака. Тя буквално виждаше как всички точки, които бе спечелила с бягството си в Ел Ей, изчезват една по една с всяко изхлипване.

Хю не каза нищо. Мълчанието беше неловко. Чу още странични шумове, някаква врата се затвори.

— Виж, сега не е удобно да говорим. Обличам се за работа и вече закъснявам.

Франки погледна часовника си. Осем и пет британско време. Обикновено трябваше да разглежда плочките си в огледалото.

— Ще ти звънна. — Звучеше толкова формално. Сякаш си организираше бизнес среща.

— Кога? — настоя тя, паниката в гласа й бе все по-явна. В този момент вече не се опитваше да остане хладнокръвна и надменна. Кокалчетата й бяха побелели от стискането на слушалката.

— Скоро.

Искаше й се да извика: „Кой ден? В кой час?“, за да може да остане в апартамента, залепена за телефона. Но, разбира се, не го направи. Вместо това му даде номера си. Два пъти.

После каза довиждане и затвори телефона. Просто така.

С подпухнали очи тя унило гледаше телефона. Знаеше, че Хю никога няма да й се обади. Дълбоко в себе си знаеше това дори когато му даваше номера си, но толкова отчаяно искаше да му повярва. Толкова отчаяно, колкото й се искаше той да каже, че е направил ужасна грешка, че я обича, иска да се ожени за нея и да прекара остатъка от живота си с нея. Но Хю не каза нито едно от тези неща. И тя знаеше, че няма да ги каже. Това не беше някоя от сладките романтични комедии с много перипетии и щастлив край, които обичаше да гледа с майка си. Това беше истинският живот. Нейният живот. Ужасен живот.

Като притисна телефона плътно до гърдите си, тя се сви на топка на дивана, зарови лице във възглавниците и зарида безутешно.