Отпусни му края

Глава 25

Рита беше на седмото небе от щастие. След месеци „благодаря, но не, благодаря“ тази сутрин тя получи обаждане, което направи мечтата й да бъде актриса почти изпълнима. Беше агентът й, съобщаваше й, че е поканена на второ прослушване за „Мотел Малибу“, но не за първоначалната роля на Кимбърли Картър, а за Трейси Потър — цапната в устата рецепционистка от Англия.

— Можеш ли да повярваш? Родена съм за тази роля. — Вълнуваше се Рита, докато с Франки се редяха на опашката за билети в Китайския театър на Грауман7. Известен с изложените в преддверието отпечатъци от ходилата и ръцете на прочути актьори и Алеята на славата отпред, той беше любимото кино на Рита. — Ако някой може да изиграе перфектната рецепционистка, това съм аз. Забрави актьорските техники и цялата тази глупост с вживяването в ролята за шест месеца, за да уловиш характера. Няма нужда. Аз бях в ролята последните десет години. — Като платиха билетите, те се отправиха през тълпата към входа. — Виж, трябва да е добра поличба. Имам същите ръце като Мерлин. — Рита никога не можене да устои да не се присъедини към другите посетители, които пълзяха на четири крака, за да поставят ръцете си върху отпечатъците от Мерлин Монро. — Отпечатъците от краката също съвпадат. — Тя гордо демонстрира идеалното прилягане на тънкото си токче.

— Колко пъти си го правила? — Франки се усмихна, доста изкушена да пробва и тя.

— Няколко — призна Рита смутено. — Но все още е добър знак.

— Няма нужда да разчиташ на поличби. Имаш талант.

— Наистина ли го мислиш?

Франки кимна, прибирайки ръце дълбоко в джобовете си.

— Не всеки може да изиграе задницата на кравата Дейзи с такъв патос. — Неспособна да се сдържи, тя се ухили. — Не, сериозно, ти си чудесна актриса. Определено ще получиш тази роля.

Радваше се за Рита. Въпреки че никога не бяха говорили за кариерата й, Франки знаеше колко важна е тя за нея.

— Надявам се — въздъхна Рита, стискайки палци. — Ако не я получа, не знам какво ще правя. Вероятно имам пари да издържа още няколко месеца, но ако не получа никаква роля, изглежда ще трябва да се върна обратно в Лондон и да се хвана на истинска работа. — Изглеждаше нещастна само от мисълта за това. — Въпреки че не мисля, че мога да се върна обратно към задълженията на рецепционистка. С удоволствие ще се справя с изиграването на ролята дори за десет епизода, но не и с десет години работа като такава… — Гласът й замря, докато тя разглеждаше увековечените по стените холивудски знаменитости. — В живота има повече от вдигането на телефона.

— Да, като заучаването на репликите.

Рита припряно запали цигара.

— Ти явно не можеш да усетиш чара на актьорската игра.

— Мога. Пет хиляди долара на епизод. — Франки положи крака си върху отпечатъка на Джейн Ръсел. Беше мнооого по-голям.

— Не го правя заради парите. — Тя видя изумлението по лицето на Франки. — Въпреки че, разбира се, ще излъжа, ако кажа, че няма да са от полза. — Издуха колелце дим и изтръска пепелта от цигарата по целия Хъмфи Богърт. — Но аз не съм като теб. Нямам дълъг списък с квалификации, не съм ходила в университет и докато не започнах да играя, мислех, че съм обречена на живот зад бюро в оформяне на маникюра си и четене на списания.

— Правех същото с университетска диплома — отбеляза Франки.

Рита предпочете да не коментира казаното от Франки и продължи:

— Ти имаше възможности, аз — нямах. Аз бях в капан. Актьорството беше единственото възможно бягство. — Усети се и се усмихна смутено. — Съжалявам, малко се отнесох, нали?

— Ни най-малко, скъпа — отвърна Франки с престорен акцент.

Рита не се сдържа да не се разсмее. Тя загаси наполовина изпушената си цигара и я стисна с два пръста.

— Аз? Актриса? С име като Рита Дъфин?

Все още разсмяна, тя пусна цигарата с червило по филтъра в джоба на чантата си за по-късно и като хвана Франки, влязоха в салона.

— Ммм, наистина не бих отказала тортиля с чили сирене. — Като пристъпи във фоайето с пуканките и закуските, очите на Рита светнаха като коледни лампички. Можеше да подуши пържена храна от петдесет крачки.

— Камерата качва пет килограма — припомни Франки, докато издърпваше Рита обратно.

— Но може би ако ти си вземеш, аз мога да хапна няколко — продължи с надежда Рита.

Франки я познаваше достатъчно отдавна, за да знае, че „няколко“ означаваше изяждане на по-голямата част. Като родител с дете, тя тъкмо щеше да откаже, но видя копнежа по лицето й. Беше трудно да каже не, особено щом знаеше, че от ходенето на кино Рита най-много харесваше възможността да седи на задника си два часа и да яде сладки и сладолед в тъмното. Калориите по време на филма не се брояха.

— Какво ще кажеш за пуканки? — предложи милостиво Франки и поведе Рита към опашката от хора, които чакаха, за да купят семейни менюта от бонбони, десертчета, газирани напитки и пуканки.

Рита мушна ръце в коженото си яке „Гучи“ и направи гримаса пред нискомаслената и не толкова апетитна алтернатива. Докато очите й не се разшириха при вида на нещо много по-интересно от пуканките.

— Хей, огледай това! — просъска на Франки и я смуши в ребрата.

Без да се мести от опашката, Франки се обърна да види какво точно беше „това“. Съвсем очаквано беше мъж, но не какъв да е. Франки простена. Нормално е Рита да си падне по мъжа с раираната бяло-червена риза, червена шапка и престилка, който стои зад щанда и сипва пуканки в картонени кутии.

Продавачът на пуканки трябва да беше дочул коментара на Рита — щеше да е учудващо, ако не бе — и вдигна поглед, като свали шапка, за да отметне изсветлялата си от слънцето коса.

— Сладки или солени? — попита той с кутия за пуканки в готовност.

Но преди някой да успее да отговори, той неочаквано изкрещя:

— Хей, Франкиии!

Пусна кутията, изтри ръце в престилката си и като изскочи пред щанда, разпери ръце, за да сграбчи Франки в задушаваща прегръдка.

Притисната между два много големи загорели бицепса, тя не знаеше какво, по дяволите, става. Погледна настрани към Рита, която беше застинала с отворена уста, неспособна да скрие изумлението си, че приятелката й познава отнякъде този бог.

Като я пусна от хватката си, той се засмя.

— Хей, не си ли спомняш? Аз съм, Мат. — Започна да се удря по гърдите. — Тарзан.

Франки загря. Не можа да го разпознае без препаската. Успя да каже колебливо „Здрасти“, преди той отново да я повали, подскачайки около нея като превъзбудено пале.

— Толкова е яко, човече! — Усмивката му озаряваше цялото му лице. — Как върви?

— Страхотно. — Опита се да изглежда ентусиазирана, но беше очевидно, че не я бива за актриса. — А при теб?

— Разбиващо. — Той кимна, люлеейки се напред-назад, неспособен да стои мирен. Като видя, че наблюдава униформата му, силно се изчерви. — Хей, това е просто временно, човече, само докато започна да играя целодневно. — Продължи да кима ентусиазирано. Няма да е задълго. Имам нов агент и ми предложиха някои наистина готини роли. Преди няколко седмици бях мъртвец в „Спешно отделение“, а тази седмица имах реплика в реклама на дезодорант.

Той спря да се усмихва и придоби сериозно изражение и странен британски акцент:

— Държи миризмите далеч през целия ден. — Лицето му отново се разтегна в усмивка. — Яко, нали?

— Ти си актьор? — Рита, която умираше да ги прекъсне, видя шанс и се възползва с прецизна точност. — Аз съм актриса. — Отправи към Мат зашеметяващата си усмивка.

— Стига бе! — Очите му се разшириха от изумление. Мат изглеждаше изненадан, сякаш да си актьор беше нещо рядко в Ел Ей.

Двамата веднага се впуснаха в професионален разговор. „Кои курсове посещаваш? На кои прослушвания си се явил? Кой е агентът ти?“

Франки стоеше настрани, чувствайки се зелена и много бодлива. Наблюдаваше езика на телата им — начинът, по който се усмихваха един на друг, как телата им се приближаваха едно към друго, как Мат разтриваше гърди, докато Рита галеше деколтето си.

— Хей, колко още трябва да чакам? — прекъсна ги нетърпелива жена, която се шмугна пред Рита и размаха десетдоларова банкнота. — Искам голямо пепси с много лед.

Рита не й обърна внимание.

— Нека ти дам номера си. — Без ни най-малък намек за притеснение, тя извади една от визитките си и му я връчи.

— Яко! — Мат я зяпаше като хипнотизиран. — Ще ти звънна. — Усмихна се, видимо сляп за недоволната опашка посетители, която вече се точете извън фоайето. Отчаяни за консерванти и кола, те ставаха все по-шумни и недоволни.

— Горя от нетърпение. — Тя му намигна и се усмихна.

Франки не можеше да не се възхити на безсрамната сваляческа тактика на Рита. Нямаше заекване, изчервяване или дори намек за стеснителност. Всеки момент щеше да се изкиска в стил Мерлин Монро.

— Е, чао тогава. — Рита помаха с пръсти.

— Доскоро. — Запленен, Мат помаха в отговор, когато до него застана огромен мъж и го сграбчи за ръката.

— Аз и съпругата ми нещо огладняваме. — Той посочи към внушителна жена, залепена за витрината с бонбоните. — Искам половин дузина шоколадови десертчета, две кутии пуканки — една сладка, една солена и половинка сладолед. И ги искам веднага.

Облекчена, че си тръгват, преди да е станал скандал, Франки каза довиждане, но Мат изглежда не забеляза. Въпреки че беше притиснат до таблото с промоцията на „Сникърс“ от изнервен клиент, той беше твърде зает да зяпа кискащата се Рита, онемял от начина, по който дупето й подскачаше нагоре-надолу като сърф по вълните. Не можеше да свали очи от нея. Доказателство, че не всички мъже — включително сърфистите — предпочитат блондинки.

— Къде криеше това?

Рита спря да се киска веднага щом завиха зад ъгъла и започнаха да са качват по стълбите.

— Никъде. Срещнах го на снимките за рекламата. — „Рекламата, която снимах с Райли“, помисли си Франки.

— И така и не го спомена? — Невярващо, Рита отвори вратата на първа зала и пристъпи вътре. Тя погледна към Франки, похотлива усмивка се разливаше по цялото й лице, и цъкна критично: — По дяволите, трябва да си влюбена!

Франки се сви.

— Трябва ли? — Тя подаде билетите им на мъжа на входа.

— Ако не забелязваш Мат, да, все още трябва да си луда по Хю. — Рита поклати глава, изпълнена с благоговение пред всеотдайността на приятелката си.

— О, да. — Франки се отпусна. Какво я накара да си помисли, че Рита имаше предвид Райли, не Хю? Изнервена от грешката си, тя смени темата. — От реакцията ти съдя, че харесваш Мат.

Като натъпка билетите в джоба си, тя последва разпоредителя, който ги поведе по пътечката към местата им с фенерче в ръка.

— Да го харесвам? — Рита я изгледа невярващо. — Да го кажем така — не бих го изритала от леглото си… — Прихна от спомена за минали нощни преживявания. — Поне не и съзнателно.

Като намериха реда си, те се запромъкваха през седналите хора, ръсейки извинения наляво-надясно и стараейки се да не пометат колата и пуканките по пътя към местата си. Най-накрая ги видяха и облекчено се стовариха на седалките.

— Но аз мислех, че си приключила с мъжете.

Беше вяло възражение, но Франки трябваше да опита. Рита показваше всички признаци на залитане по хлъзгавия път на похотта и тя знаеше, че като най-добрата приятелка на Рита трябва да се опита да я спаси с гласа на разума. Но нямаше полза. Рита не искаше да бъде спасявана, не и от нея.

— След като видях това, включих отново. — Грабна шепа пуканки, излегна се на седалката си и започна да дъвче шумно. — Кой не би?

— Шшш — изшътка някой зад тях.

Рита цъкна и продължи. Като се наведе по-близо до Франки, тя прошепна високо:

— Е, освен теб, разбира се. Но пък и ти никога не би забелязала друг мъж, освен Хю, нали?

Франки се поколеба. Но бе спасена да не отговаря от встъпителната музика, която изведнъж се изля от колоните с началото на филма.