Отпусни му края

Глава 40

— Дявол да го вземе, това е булката беглец! — Когато Франки колебливо отвори вратата на жилището, беше посрещната от Рита, която се появи от спалнята, припряно завързваща сатенения си халат около кръста.

Франки пусна куфара си на пода и се усмихна виновно.

— Мога да обясня всичко.

— Добре — съгласи се Рита. Като влезе в кухнята, тя спокойно включи чайника, преди да се облегне на хладилника със скръстени ръце и да отправи към Франки обвинителен поглед. — Но по-добре да е убедително.

Седяха отвън на терасата и попиваха топлината на слабото януарско слънце. С три чаши силен чай и половин кутия цигари Франки разказа всичко на Рита — за внезапната поява на Хю на Нова година, за предложението му и реакцията си, и как за няколко секунди тя е била принудена да избере. Беше облекчение най-накрая да говори с някого, да намали теглото на всички мисли и емоции, които бушуваха в нея през последните четиридесет и осем часа. Като най-добра приятелка и изповедник Рита слушаше търпеливо, запарваше чай, намираше кибрит и кимаше съчувствено.

— Но знам, че взех правилното решение да се омъжа за Хю — довърши Франки, като галеше Фред, който се беше опънал в скута й като килимче пред камината. — Знаеш колко съсипана бях, когато се разделихме, нали? — Погледна към Рита. — Никога не съм мислила, че ще се съберем отново. Мислех, че връзката ни е приключила завинаги. Заради това, когато срещнах Райли… — Гласът й замря и тя се заигра с кадифеното ухо на Фред. — Е, както и да е, наистина съм щастлива.

Рита не беше напълно убедена. За някого, който трябваше да е щастлив и влюбен, Франки изглеждаше съвършено нещастна. Но за първи път тя щеше да запази мнението си за себе си. Никога не беше харесвала Хю, но сега не беше моментът да започне да го клепа. Франки имаше нуждата тя да я подкрепи като приятел. А това означаваше да държи голямата си уста плътно затворена.

Насили се да се усмихне и успокоително стисна ръката на приятелката си.

— Кога е полетът ти? — Рита направи опит да звучи ведро.

— В пет и половина тази вечер.

— А какво правим с тези двамата? — Рита премести Джинджър, която заемаше по-голямата част от шезлонга.

— Това е най-трудната част — въздъхна Франки, чешейки Фред под брадичката. Това провокира остро мъркане и той протегна шия снизходително. — И двамата остаряват, Фред има артрит на лапите, а Джинджър е предразположена към дихателни инфекции. Не искам да си представям как ще прекарат шест месеца под карантина… натъпкани в клетки… — Замълча. Не искаше да признае, че всъщност Хю беше предложил да ги приспят, казвайки, че „това е добро за тях и няма нищо общо с алергиите му.“

— Разбира се, че могат да останат при мен — Рита предусети въпроса й. — Мисля, че стилът на живот в Ел Ей им подхожда много повече от това да са заврени в онзи тесен апартамент във Фулхам. — Погледна ги — излегнати и мъркащи на слънце. — Това може да бъде техният старчески дом — каза и се засмя на идеята. Прокара пръсти по лапите на Джинджър. — Което хич не е зле, като знам как изглеждат повечето от тези домове в реалния свят.

Франки знаеше, че тя е права, но не можеше да не се чувства тъжна. Да остави Фред и Джинджър, щеше да бъде мъчение.

— Благодаря… — Усмихна се искрено. — За всичко. — Като изтупа тениската си от котешки косми, тя погледат часовника си. — Мамка му, толкова ли е късно наистина? По-добре да започна да опаковам нещата си. — Стана и влезе обратно в апартамента.

— Изчакай малко!

Рита скочи от шезлонга си, но беше твърде късно. Франки вече беше отворила вратата на спалнята и преживяваше най-големия шок в живота си. Дориан също. Повече от половин час лежеше в спалнята, закопчан с белезници за леглото, със запушена уста и с бельото на Рита от Виктория Сикрет. Без да знае да се смее или да плаче, Франки покри устата си с ръка, а Рита се появи до нея. Изчервена до корените на косата си, тя погледна изражението на приятелката си и възкликна припряно:

— Мога да обясня всичко.

Опаковането не отне много време. Беше странно как само за няколко месеца повечето от дрехите й бяха започнали да изглеждат старомодни и износени. Господи, наистина ли съм носила това, помисли си Франки, като извади противна разкроена пола с плисета отстрани. Може да е била в миналогодишния „Вог“, но тази година щеше да попадне в магазина за втора употреба. Като я набута в чувала за боклук, тя се успокои с мисълта, че разчистването на гардероба ще й даде добро извинение да излезе да пазарува отново в Лондон. Но не знаеше с какво. Кредитните й карти отдавна бяха надвишили лимита си и все още дължеше на Рита хиляда долара.

Като се опитваше да не мисли за ужасното състояние на финансите си, тя изпразни две шкафчета с козметика и натъпка остатъка от дрехите и книгите си в куфарите. Щеше да се издължи на Рита веднага щом си намери работа. Погледна багажа си. Беше нахвърлен и тя трябваше да седне на куфарите, за да ги затвори. Почувства буца в гърлото си. Сега, когато ножът беше опрял до кокала, се оказа трудно да тръгне. Разгледа спалнята и едва сега осъзна колко се е привързала. Как без дори да го съзнава, бе започнала да мисли за жилището на Рита като за свой дом.

— Е, това е всичко.

Като се опитваше да звучи ведро и спокойно, тя завлече багажа си в коридора. Защо дрехите винаги ставаха три пъти по-тежки, когато ги опаковаш? Бутна всичко в ъгъла и затаи дъх.

— Не си тръгваш вече, нали? Тъкмо ти направих чай от женско биле.

След като го спипаха в спалнята, Дориан се беше облякъл по-нормално и шеташе в кухнята в опит да прикрие неудобството си. Горд с репутацията си на добър в леглото, флиртуването и дръзките намеци, да бъде хванат от съквартирантка по сутиен и копринени жартиери беше силен удар по мъжкото му достойнство. Което Франки беше забелязала достатъчно добре.

— Какво ти казах за варенето на това нещо тук? Вмирисва цялата къща! — изфуча Рита и го цапна през ръцете с кърпата за чинии.

Франки се усмихна. Рита й беше казала, че е просто секс — тя умираше за това, а Дориан беше по-добър от вибратор. Но като ги гледаше заедно как се смеят и шегуват, тя беше сигурна, че ги свързват повече неща от едновременните оргазми. Бяха като отдавна женена двойка.

— По-добре да тръгвам. През цялото това време Хю ме чакаше отвън в колата. Отиваме директно на летището. — Погледна към Рита. — Каза, че вероятно е по-добре, ако не влиза.

— Дявол да го вземе, жено, покани го да влезе! Бих искал да видя бъдещия ти съпруг. — Дориан се ухили широко в желанието си да покаже, че няма лоши чувства въпреки случилото се във Вегас. Докато не видя изражението на Рита и не промени мнението си. — Въпреки че може би си права. Трафикът към летището може да бъде ужасен по това време. — Като прегърна Франки през кръста, той я притисна здраво и сърдечно я разцелува. — Довиждане, прекрасна! Не забравяй да се грижиш за себе си! — Изведнъж се почувства много разчувстван.

Франки се усмихна вяло. Дориан щеше да й липсва. Нямаше такъв като него във Фулхам.

— Е, предполагам, че е това. — Застанала на алеята само по халат, Рита прехапа устни. Опитваше се да приеме нещата смело, но не я биваше в сбогуванията. Всеки един момент щеше да започне да реве с глас.

Франки кимна и насила се усмихна. Имаше само още едно нещо. Не беше говорила за Райли. Беше твърде ужасена от това, което можеше да каже Рита. Но сега знаеше, че не може да си тръгне, без да попита.

Но не се наложи. Рита просто прочете мислите й.

— Казах му, че днес ще наминеш да си вземеш вещите. Че си тръгваш този следобед. — Вдигна очи към Франки, страхуваше се да срещне погледа й. — Не искаше да те види. — Усмихна се извинително.

— Но искаше да ти дам това. Каза да изчакам, докато опаковаш всичко. Мисля, че искаше да е последният ти спомен от Ел Ей. — Извади снимка от джоба си и я подаде на Франки. Беше нейна черно-бяла снимка на плажа Малибу. Дънките й бяха подгизнали от вълните и тя тичаше от сърфа, смееше се. Обикновено мразеше да я снимат, винаги се чувстваше толкова сковано и нелепо, но този ден Райли я бе накарал да се отпусне пред фотоапарата, да бъде себе си. Спомняйки си, Франки се загледа в снимката. Никога не се бе виждала толкова щастлива.

— Сгреших. — Рита прекъсна мислите й.

— Какво? — Франки вдигна поглед от снимката.

— Не е било просто забежка… поне не и за него.

Спогледаха се. Нито една от двете не смееше да проговори.

— Франки, можеш ли да побързаш? Ще закъснеем — провикна се Хю от колата, натискайки клаксона.

— Даа… идвам.

Като се опита да преглътне огромната буца в гърлото си, тя прегърна Рита, която вече бе сложила слънчевите си очила, за да прикрие сълзите си. Помаха и тръгна към Хю, който чакаше да натовари багажа й. Не погледна назад.