Отпусни му края

Глава 24

— Това е плажният патрул на Ел Ей.

Франки сигурно се беше унесла, защото следващото нещо, което чу, бе гръмкият глас, който я стресна.

— Нарушавате закона.

Отново гласът. Откъде, по дяволите, идваше? Отлепи лицето си от хавлията, погледна нагоре, замижа от ярката светлина и ужасно се уплаши. На по-малко от два метра от джапанките й беше паркиран яркожълт джип, от който висеше мъж с мегафон. Като я забеляза да се надига, той се измъкна от мястото си и тръгна през пясъка към нея. Франки се стъписа. Думите „Плажна охрана“ бяха изписани с големи букви на гърдите на якето му. Нямаше никаква прилика с представите на Франки за това как трябва да изглежда плажната охрана в Малибу. С петна от тютюн по слънчевите очила и подозрителна патладжанена на цвят сплъстена коса той стоеше разкрачен срещу нея и се опитваше да повдигне модерните си шорти над излишните килограми в ханша. Прокашля се два пъти.

— Извинете, госпожо, но нудизмът е забранен на територията на щата Калифорния.

Той раздрънка своята масивна връзка ключове, символ на неговата важност и без съмнение на голямото му и масивно достойнство. Да бе!

— Какво искате да кажете? Ние не сме голи.

Франки изви ръце зад гърба си и се опита да закопчае сутиена си. Защо сутиените бяха толкова лесни за сваляне и забележително трудни за слагане обратно?

— Опасявам се, че вашата… — Той млъкна за момент и погледна към Рита, която лежеше по гръб с очилата за солариум на лицето си и похъркваше леко с отворена уста и гърди, изложени като сладкиши на тепсия. — Ам… вашата приятелка… нарушава закона.

— Имате предвид, че е без сутиен? — За това ли беше целият този шум? Не можеше да е сериозно. Като се наведе над нея, тя сръчка Рита, която се събуди замаяна и сумтяща.

— Господи, какво трябва да направи момиче тук, за да си подремне малко? — Забеляза охранителя, който пишеше нещо на тефтера си и тайничко гледайте бюста й. — Какво по… — Седна и гърдите й се люшнаха.

Той откъсна лист хартия и го подаде на Рита, която го зяпна в опит да фокусира написаното.

— Глобявате ли ме?

Той кимна.

— Вие сте в неприличен външен вид. — Звучеше възмутен, докато в същото време подробно инспектираше гърдите й.

— О, благодаря. — Тя се усмихна флиртаджийски, опитваше се да го очарова, но той не се подаде.

Като натъпка тефтера и химикалката в доста тесния си джоб, охранителят прочисти гърло и бутна с пръст с изгризан до кръв нокът очилата към очите си.

— Или сложете сутиен, или напуснете плажа.

Без да дочака отговор, той се фръцна до колкото можеше върху пясъка — стигна до джипа си и като се натъпка зад волана, подкара нанякъде.

Лицето на Рита помръкна, докато наблюдаваше как се отдалечава.

— Просто не мога да повярвам. — Тя се блещеше на талона в ръката си. — Копелето ме глоби с шейсет долара, защото съм показала малко деколте. — Като грабна горнището си, тя припряно го завърза около врата си. — Което е доста нахално, като се има предвид, че тук снимаха „Спасители на плажа“. — Отказа се да го слага и го натъпка шевно в чантата си. — Хайде да отидем да хапнем нещо. Умирам от глад. — Внезапно усетила махмурлука си, Рита смота кърпата си в ръка и метна чанта през рамо.

— Ще я платиш ли? — Франки я последва през плажа.

— Нямам особен избор. Не искам да свърша в съда. — Спря в основата на стълбите към пътя и се обърна към Франки: — Ще бъде много неприлично.

Спогледаха се за миг, преди да осъзнаят казаното и да избухнат в задружен смях.

Те спряха в „Кука, корда и тежест“ — евтин и уютен ресторант за морска харна край магистралата, който беше много популярен сред сърфистите и по-разкрепостените не толкова снобарещи обитатели на Малибу. За разлика от другите ресторанти за морска храна, които имаха сервитьори в бели униформи, богат избор от прясно изпечени хлебчета, персонални купички с масло, чуруликащо пиано и пълно спокойствие, този беше категорично на самообслужване — имаше пластмасови шишета с кетчуп и майонеза, допълнителни поръчки на лучени кръгчета за два долара и изобилие от шум — по равно от посетители и персонал.

— Правят чудесна риба с картофки — изчурулика Рита, когато завиха на паркинга. — Знам, разбира се, че си вегетарианка, но все пак можеш да ядеш от картофките. — Устата й се изпълни със слюнка.

— Жалко е, че не можеш да опиташ кралските скариди — божествени са… Само ми се ще да ги пържеха в галета… — Звучеше замечтано. — Няма нищо по-добро от хубава порция скариди.

Франки мързеливо подпря глава на ръката си, която бе поела всичката топлина на слънцето и сега я излъчваше обратно като радиатор, и се наведе през прозореца. Явно днес Рита бе на класическата диета с морска храна. Вижда морето и й се прияжда. Тя се усмихна на закачката, докато не видя нещо, което промени изражението й и накара стомаха й да се свие на топка.

— О, по дяволите!

— Какво? — Рита удари спирачки, колата проскърца по асфалта и вдигна облак прах.

— Точно отпред… — Франки посочи към покритата с кални петна камионетка в края на паркинга, скрита наполовина от някакъв храст. — На Райли е.

— Сигурна ли си? — Рита примижа в опит да види през праха.

— Разбира се, че съм сигурна, разпознавам удареното място.

— Леле, ама вас никой не може да ви раздели един от друг, а? — Рита сръчно даде на заден, паркира и завъртя ключа. Двигателят изключи.

Франки също.

— Ние не оставаме тук, нали?

— Разбира се, че оставаме. — Като нагласи огледалото за обратно виждане, Рита начерви с огненочервено червило побелелите си от крема устни. — Защо, не искаш ли? — Тя ги допря и разтърка за равномерен цвят.

Франки не каза нищо. Беше твърде заета да се бори със себе си. Какво толкова имаше в това да види Райли отново? Нищо не се бе случило между тях миналата вечер. Тя не си падаше по него и той бе дал ясно да се разбере, че също не я харесва. Но ако нямаше проблем, защо тя внезапно се почувства зле? Това е защото Райли е тук, нали?

Мълчанието й крещеше — да.

Рита изсумтя нетърпеливо.

— Какво толкова се притесняваш заради него? Знам, че е кретен, но не е като да трябва да обядваме с него. Просто се прави, че не ти пука. Ще поздравим набързо и после ще си хапнем. — Стомахът й издаде утвърдителен звук, докато слизаше от колата. — Както и да е, не каза ли, че двамата сте приятели?

— Да, приятели сме.

Франки се насили да се усмихне. Правеше от мухата слон. Рита беше права, тя и Райли бяха приятели и просто трябваше да се отпусне и да се прави, че не й пука. Че не й пука? Никога през живота си не беше успявала да е непукист. Е, може би веднъж, на седемнадесет, когато си беше взела изпита по кормуване и закара до училище Джони Евънс, най-готиното момче в гимназията, с фиата на майка си. С блестящото си лилаво червило, рокаджийски раздрани дънки и Джони Евънс на седалката до нея тя мина покрай другите съученици на автобусната спирка, като се чувстваше, сякаш е умряла и се е пренесла в рая. Това беше границата на нейния непукизъм.

Като дръпна сенника пред себе си, тя хвърли един поглед на отражението си в зацапаното от лак за коса огледало. Обикновено беше доста ласкателно огледало, премахваше торбичките и сенките под очите като ретуш на снимка, но не и този път. Този път, когато най-много се нуждаеше, то беше контрастно, на фокус и безмилостно. Отражението й примигна обратно — потно и зачервено, със суха, разбъркана коса. Нещастно хлопна сенника обратно, слезе от колата и погледа дрехите, които носеше — избелели от пране бански, саронг с цветовете на дъгата и чифт синьо-бели раирани джапанки, които бяха преживели и по-добри дни. Не беше точно облеклото, което би избрала, за да изглежда като самоуверен непукист. Елегантно изрязана рокля, чифт прилепнали дънки или дори очна линия и малко спирала щяха да дойдат добре. Потърка лице в кърпата си в опит да премахне и последните следи от плажа. Точно сега би продала душата си за чантичката си с гримове, внимателно поставена на шкафчето в банята. Тя не харесваше „нудисткия“ си вид. Предпочиташе да го остави на Рита.

— Здрасти!

Едва бяха влезли през вратата, когато Рита, ухилена като че е спечелила от лотарията, погледна към Райли и като ракета с топлинно насочване се отправи към масата му.

Франки искаше да я убие. Той изглеждаше изненадан. Дори шокиран. Седеше с още трима души. Срещу него седяха мъж с къси руси коси и жена с прическа тип Ани Ленъкс и чифт модни очила с ментовозелени стъкла. Но вниманието на Франки бе привлечено от момичето до него.

Руса, в началото на двадесетте и хубава по онзи небрежно младежки току-що-станах-от-леглото начин — външен вид, който можеше да бъде постигнат само след безбожно ранно ставане от леглото, за да се посвети време на всичкото необходимо рошене и размазване. Носеше розова като захарен памук жилетка с принт от „Ангелите на Чарли“ отпред, идеална за демонстриране на онези ръце, които се постигаха само след тренировки три пъти седмично с персонален треньор. Леко наклонена към чинията на Райли, тя беше заета да отмъква изостаналите му картофки, както жените често правят на първа среща, когато се преструват, че всъщност не ядат пържено.

Докато я наблюдаваше, Франки започна да осъзнава, че на масата всъщност седят двама мъже и две жени. Това правеше две двойки. О-о, почувства, че иска да потъне вдън земя! Райли беше на среща. Без да знае накъде да погледне, тя избягваше погледа му, като се преструваше, че внезапно е силно заинтересувана от съдържанието на чантата си — смачкана кърпа и „Откажи мъжете и поеми живота си в ръце“. Книгата, която само няколко часа по-рано изглеждаше адски скучна, сега внезапно провокираше интерес. Беше толкова интересна, че Франки препрочете задната корица десет пъти.

И сякаш положението не беше достатъчно лошо, та недосетливата Рита, която не беше доловила ситуацията на среща, беше като залепена за масата, играеше си с косата си и се смееше на някаква непонятна шега. Бутна Райли закачливо.

— Не мога да повярвам, че отново се засякохме. Да не ни преследваш?

Не, моля те, не! Ставаше все по-лошо. В търсене на по-добро извинение, Франки се престори, че издирва някакъв неизвестен предмет на дъното на чантата си. Искаше й се да имаше мобилен, който да звънне, за да може тя да говори с някого. С когото и да е. С 911, свидетелите на Йехова, прогнозата за времето. Нямаше значение, стига да не трябва да говори с него.

Райли погледна към Франки. Всичко, което искаше, бе да говори с нея, но вместо това беше принуден да говори с лудата й приятелка Рита. Засмя се на нещо, което тя каза, но не знаеше какво. Не можеше да се съсредоточи. Все още беше изненадан от появата на Франки. Тя беше последният човек, когото той очакваше да види в своя район. И изглеждаше прекрасно. Естествено, че той изглеждаше като сдъвкан и изплют. Дори по-лошо, беше с Джед и Софи — двама стари приятели, които след развода му не спираха да се опитват да го уредят с някоя от приятелките си. Днешната беше някаква руса мацка, наречена Криси, която искаше да стане поп звезда. Той наблюдаваше Франки. Какво, по дяволите, се опитваше да намери в тази чанта? Искаше му се да вдигне поглед и да го заговори, да говори за миналата вечер. Но тя не го направи. Рита все още се хилеше в ухото му. Не можеше да чака повече.

— Здравей, Франки.

Гласът му. Нисък. Лек. Приятелски. Беше като стреличка в десетката. Тя застина и вдигна поглед.

— О, здравей!

Нейният глас. Висок (прекалено висок, дори писклив). Изненадан (като — Божичко, радвам се да те видя, не те забелязах, защото тъкмо търсех нещо дяволски важно в чантата си). Приятелски (ние сме толкова добри приятели, връзката ни е като между брат и сестра).

— Как се чувстваш след снощи?

Той махна кичур непокорна коса от очите си и се облегна в стола си далеч от Криси. Не искаше Франки да остане с грешно впечатление.

Главата на Франки прегря. Как трябваше да се чувства след миналата вечер? Влюбена? Зарязана? За своя ефект върху нея ли питаше, или за въздействието на всички коктейли и шампанското? Не беше сигурна, но искаше да изясни всичко. Имайки предвид, че той явно се размотаваше наоколо и обясняваше на Дориан и всеки, който иска да слуша, че не се интересува от нея, щеше да е много неловко, ако останеше с грешното впечатление, че тя се интересува от него. А вероятно вече си мислеше точно това, защото тя прекара цялата вечер, увита около врата му като шал.

— С махмурлук.

След всичкото напрегнато мислене, това беше единствената дума, която изплува в съзнанието й. Пиянството беше универсалното приемливо извинение.

— Аз също. — Той се усмихна. — Беше хубава вечер. Напълно си струваше махмурлукът.

Франки се вцепени. И той ли играеше същата игра? Или може би не долавяше намека? Реши да го формулира по-очевидно.

— Господи, бях толкова пияна! — Засмя се пресилено небрежно. — Какво слагат в тези коктейли? Бях толкова замаяна, че почти не си спомням Каубойското място.

Със сигурност не можеше да не разбере този намек, беше ясен и категоричен. Тя не носеше никаква отговорност за действията си и всичко, което беше направила или казала, беше резултат от влиянието на алкохола. Пияна. Натаралянкана до козирката. Дори всичкото това прегръщане нямаше нищо общо с похот, секс или пощурели хормони. Притискаше се в него само защото едва стоеше на крака и не искаше да се свлече пияна на пода.

Устата на Райли пресъхна. Какво се опитваше да му каже? Че не си спомня? Със сигурност си спомняше. Трябваше да си спомня.

— Не си спомняш, че си танцувала?

— Танцувахме ли?

Сякаш трябваше да пита. Не можеше да спре да мисли за това през целия проклет ден.

Почувства се като ритнат в стомаха. Тя не си спомняше. Как можеше да забрави? Нещо се беше случило между тях на този дансинг. Нещо се беше променило между тях. Той не знаеше защо или как, или какво, по дяволите, беше, но знаеше, че го бе накарало да се почувства фантастично. А той не се бе чувствал така от много време. Но може би бе разбрал погрешно. Може би тя не беше почувствала нищо. Тази и вчерашна вечер не означаваше нищо за нея. Той не означаваше нищо за нея. Вдигна бирата си от масата и отпи. Имаше горчив вкус.

— Да, танцувахме — каза тихичко.

Спогледаха се. И изражението на Райли неочаквано накара Франки да съжали за перченето си. По лицето му не беше изписана увереност или високо самочувствие, а явна болка и разочарование.

— Хей, няма ли да ни представиш?

Мислите й бяха прекъснати от мъжа с растите.

— О, да, разбира се! — Райли излезе от унеса си и ги представи. — Това са Джед, Софи и Криси.

Джед и Софи се усмихнаха заразително.

— Здравейте, радваме се да ви видим. — Наведоха се през масата да се здрависат.

Криси не изглеждаше толкова ентусиазирана да общува с други хора. Накланяйки се към Райли, тя се усмихна безразлично и произнесе вяло „Здрасти“, като продължаваше да топи картофки в майонезата.

И тогава за момент стана неловко. След навлизането в зоната между запознаването и желанието да се сбогува любезно, Франки не знаеше какво да прави. Тя дяволски много искаше просто да се махне оттук, но беше рисковано. Не искаше да изглежда нелюбезна, но и не искаше да виси като кибик до масата. За щастие, стомахът на Рита пое контрол върху ситуацията с дълго приглушено ръмжене.

— Господи, умирам от глад! Не успяхме да хапнем. — Тя се изкиска.

— Трябва да поръчаме. — Франки посочи неопределено към менюто, което беше написано с тебешир на черни дъски по стените, и се обърна към хората на масата: — Беше ни приятно да се видим.

— Да, за нас също. — Усмихнаха се от масата.

Тя погледна Райли.

— Е, доскоро.

Опита се да звучи ведро и приятелски, но усмивката й беше фалшива и неловка. Издаде я.

— Да, разбира се. — Значи това беше. Отряза го.

Като се обърна, тя последва Рита, която вървеше към противоположната страна на ресторанта. Райли наблюдаваше как тя се отдалечава.

— Коя беше тази? — измърка Криси, поставяйки ръката си върху неговата.

Откъсна очи от Франки.

— Просто приятел. — Думите заседнаха в гърлото му.