Отпусни му края

Глава 15

Докато караше надолу по „Лаурел каньон“ в шест и половина на другата сутрин, Франки бе обзета от пристъп на сериозни съмнения. Всъщност тя вече бе отхвърлила първите две и сега се бореше с третото, четвъртото и петото. Какво, по дяволите, си мислеше, когато се съгласи да бъде асистентка на някакъв си фотограф? Тя не беше прекарала три години в университета, следвайки английска филология, и осем години в борба по издателската стълбица, за да разнася стативи и куфари с техника наоколо. Тя пишеше колонки. Беше професионалист с небрежна младежка прическа, който носеше строги костюми с панталон или, откакто получи работата си в „Лайфстайл“, поли и прекрасен чифт елегантни ботуши. Уточнение: пишеше колонки — минало време. Сега тя беше нелегална чужденка, принудена да работи за пари, да връзва косата си в непривлекателна конска опашка и да носи размъкнати джинси, суичър и стари маратонки.

По радиото пуснаха „Англичанин в Ню Йорк“ на Стинг и като промени думите на „Тя е англичанка в Ел Ей“, Франки запя през стиснати зъби. Хванала притеснено волана на Буревестника, зает от Рита, тя се бе концентрирала в преминаването на завой след завой в сърцето на планината, кракът й буквално беше залепен за спирачката. Дявол да го вземе, дявол да го вземе, дявол да го вземе. Използваше най-ценното притежание на най-добрата си приятелка — два тона бебешко син метал с бял контур, който сякаш бе девет метра широк и три метра дълъг. Не беше същото, повтарям — не беше като да караш минито на Рита.

В далечината изплуваха няколко светофара. Показваха зелено. Тихо се замоли да не се сменят, за да може просто да следва течението на движението, завиващо надясно. Молитвите й останаха нечути. Мааамка му! Като наби спирачки, тя се плъзна напред към началото на опашката, чувствайки се, сякаш целият свят я зяпа. Сърцето й препускаше като лудо и тя предпазливо се огледа наоколо. Въпреки че беше рано сутринта, движението беше като в час пик: две редици коли вдясно, четири отпред и две вляво. Имаше път само напред.

„Стой отдясно, стой отдясно…“ — Тя си повтаряше съвета на Рита за магистралата като мантра. Зад нея джип с вседеходни гуми нетърпеливо натисна клаксон. О, по дяволите! Рита спомена нещо за разрешение да завиеш надясно при червена светлина, нали? Не можеше да си спомни. Поколеба се. Последва симфония от клаксони. О, майната му! Като пое живота си в потните си ръце, тя натисна газта и потегли.

— Задава се незастрахован британски шофьор — промърмори задъхано, като зави надясно и ускори по Сънсет. Хиию, справи се! Едно грешно движение и можеше да се наниже на нечий ауспух, причинявайки верижна катастрофа и съдебен процес за милиони… Въображението й се развихри и когато отбиваше за студиата, вече беше осъдена на десет години затвор за безразсъдно шофиране.

Паркингът беше претъпкан. Огромни сребристи камиони с ремаркета, пълни с реквизит, дузина различни вариации на джип и много други американски коли, чийто имена тя не знаеше, бяха заели всяко възможно пространство, с изключение на ъгъла, маркиран за компактни автомобили. Нямаше какво да прави, караше проклет кораб. Обикаляше паркинга от пет минути в търсене на място за паркиране, отчайваше се все повече и вече й се виеше свят. Беше почти осем, а последното, което искаше, бе да закъснее за работа.

Започвайки да се паникьосва, тя огледа паркинга още веднъж. Я почакай… В огледалото за обратно виждане тя неочаквано забеляза кремава хонда да излиза от другия край на паркинга. Юпий! В прилив на облекчение тя стисна автоматичния скоростен лост, даде на заден и натисна педала. Двигателят изрева и колата се стрелна назад. Почти стигаше… почти стигаше…

Внезапният удар, който я отхвърли напред, беше съпроводен от звука на смачкана ламарина и счупено стъкло.

— Какво, по…? — Погледна в огледалото за обратно виждане.

И не можа да повярва. В багажника на колата й бе заклещен някакъв проклет огромен като камион модел на Форд. Мамка му! Емоциите й я завладяваха. Гневът зае първото място. Какъв глупав идиот! Шофьорът очевидно се бе опитал да отмъкне мястото и се бе натресъл право в нея. Не я ли бе видял да дава на заден? Не гледаше ли? Очевидно беше мъж. Знаеше, че се държи сексистки, но в момента въобще не й пукаше. Колата й беше развалина. Тя беше душевна развалина. Гневът й премина в ужас — тя бе ударила гордостта и радостта на Рита. Рита щеше да я убие. Завладя я паника — тя не беше застрахована, какво щеше да прави. И завърши със страх — как, по дяволите, щеше да плати за ремонта?

Като подпря глава с ръцете си, Франки се облегна на волана, чувствайки сълзите да потичат — отново. Тъкмо когато смяташе, че не може да стане по-лошо, трябваше да се случи това. Няколко пъти си пое дълбоко въздух в опит да успокои нервите си и чу как се затръшва врата. Предусещайки надвисналата опасност, тя слушаше как стъпките шумно се приближават по асфалта…

— Ти луд, смотан идиот! — чу мъжки глас да вика зад стъклото.

Искаше да се скрие. Не можеше.

Почукване с юмрук по стъклото я накара да подскочи.

— Какво, по дяволите, правеше? Не ме ли видя?

Изгаряща от безпокойство, Франки повдигна глава и погледна настрани към гневния шофьор. Въпреки че знаеше, че вината не е нейна, се чувстваше, сякаш трябва да се извини. Но когато очите им се срещнаха през стъклото, тя промени решението си.

— Ти! — Гласовете им прозвучаха едновременно.

Франки зяпаше невиждащо. Не можеше… не беше… Да, беше. Отново той.

Беше поразена. От всички хора в Лос Анджелис тя трябваше отново буквално да се натресе на този проклет американец. След моментно мълчание каза:

— Трябваше да знам, че си ти. Да не ти е навик да отмъкваш разни неща от хората? — Определено бе решила да не се извинява.

— Какво? — Той не можеше да я чуе през прозореца.

Тя смъкна стъклото.

— Моето място. — Тя посочи към мястото, което беше сцена на инцидента. — Ти се опитваше да откраднеш моето място, нали?

Нямаше да му позволи да я обвини, не и след последните два пъти.

— За какво, по дяволите, говориш? Това не е твоето място. И освен това трябва да гледаш къде караш. Ако не можеш да караш, не трябва да си зад волана на този музеен експонат.

Той погледна с отвращение Буревестника на Рита, който сега беше сякаш по-груб и сплескан. Парчета от колата лежаха на земята. Люспи боя се ронеха по асфалта като конфети.

— Това не беше по моя вина и ти го знаеш. Беше твоя, ти не гледаше къде караш. — Озъби му се тя, като се опитваше да бъде твърда, докато краката й трепереха.

Той отново носеше тази тъпа шапка. Нищо чудно, че не можеше да вижда. Усмихна й се подигравателно.

— Хей, не аз дадох на заден към теб. Не, ти се натресе в мен.

Те се гледаха свирено. Отново се караха. Като въздъхна гневно, той свали шапката си и прокара ръка през сплесканата си коса. Ставаше им навик. Лош навик.

— Виж, не мога да стоя тук и да споря. Имам работа.

— Аз също — отвърна Франки.

Мамка му! Работата. Беше забравила за нея.

— Предполагам, че трябва да си разменим имената и телефоните. Заради застраховките — натърти той последните думи.

Франки усети спазъм в корема. С британския й акцент той сигурно подозираше, че не е застрахована. Тя го наблюдаваше как търси нещо в задния джоб на избелелите си дънки, които висяха около бедрата му по-големи с два размера, а после и в джобовете на якето, което беше преметнал през ръка, и реши да блъфира. Все пак нямаше да му каже истината, нали? Те далеч не се разбираха добре. Вероятно щеше да е много щастлив да се обади на ченгетата и да я прати в затвора. Изтръпна. Може би въображението й се беше развихрило, а може би беше пророчество.

Най-накрая той откри стара протекла писалка, която беше изгризана в края. Тя я зяпна. Разбира се, че той ще има подобна. Образът на скъпата писалка на Хю, която той държеше във вътрешния джоб на сакото си, се появи в съзнанието й.

— Така, как се казваш?

— Франки… Франки Пикълс.

Тя издиктува телефонния номер на Рита, чувствайки бузите си да горят от вина и страх.

Той го надраска на вътрешната страна на кутийка кибрит и като откъсна другия край, й написа своя. Подаде го през прозореца.

— Това е моят.

Като дръпна хартийката от пръстите му с разтреперана ръка, тя я погледна. И тогава осъзна. Между петната от мастило с учудващо красив почерк бе изписан телефонният му номер, а под него и името му — Райли. Сърцето й прескочи удар. Току-що беше срещнала новия си шеф.

Вътре в студиото кипеше от работа. Работници с бирени коремчета и рокерски тениски тътреха шестметрови скелета, докато осветители с шарени шалчета от мек плат и татуировки на черепи с кръстосани кости монтираха осветление за стотици хиляди долари. Скелетоподобни стилисти, облечени от глава до пети в черно, бутаха колички с дрехи, хората от арт отдела подреждаха реквизита и се паникьосваха, че са забравили нещо, а в далечния ъгъл гримьорът се суетеше с четчиците и фон дьо тена.

Далеч от хаоса стояха режисьорът, продуцентът и клиентите. Разположени като благородници на високи платнени столове, те проучваха сцената пред тях и обсъждаха „концепции“ и „имидж на марката“ на по чаша кафе, мъфини и понички с пухкав пълнеж, осигурени лично от Шърлийн, гърдестата шефка на кетъринга. Вече работила с този дебел режисьор от Източния бряг, Шърлийн знаеше, че са му любимите, и беше станала призори, за да зареди колата си с пресни понички от пекарната в долината.

Днес в студиото се снимаше реклама за нов, „напълно див“ корнфлейкс, който по някаква причина изискваше декор за джунгла, двойка истински лъвове (които обикаляха из клетките си и гладно наблюдаваха всеки, докато дресьорът им — оплешивяващ мъж около петдесетте, предпазливо ги хранеше с бели мишки през решетките) и мъж, преоблечен като Тарзан. Нова за случващото се, Франки не можеше да разбере концепцията, но пък и не тя бе получила петстотин хиляди долара, за да я измисли. Вместо това на нея й плащаха сто и петдесет долара, за да се натовари като муле с два статива, три рефлектора, чанта с камера, куфарче със светкавици и един господ знае колко кутийки с лента. Бързо разбра, че асистент в превод на фотографски език означава човек за всичко.

Чувствайки се като новото момиче в клас, тя се въртеше нервно в края на студиото, което се простираше пред нея като гигантски военен хангар. Всеки и всичко беше толкова непознато. Страхливо разгледа работещите хора около себе си. Уверени хора. Плашещи хора.

— Здрасти! — Типична жена-дете от Ел Ей, обута в зелени панталони (размер 0, дълги) и със завързана около невъзможно тънката й талия тениска, се насочи към нея. Носеше характерната за продукцията униформа: клипборд, пейджър и уоки-токи. И изглеждаше на не повече от деветнадесет. Франки й хвърли бегъл поглед и моментално съжали, че бе решила да се облече като за неделна разходка на кучето в парка. Вместо да изглежда небрежна, но все пак модерна и привлекателна като малката „мис зелени панталони“, тя изглеждаше като демодирана непривлекателна безформена повлекана.

— Аз съм Тина от производство.

Работата на Тина беше да посреща и поздравява. Тя излъчваше престорена дружелюбност. Умение, което беше научила като продавач-консултант в магазин за дрехи. Което обясняваше панталоните.

— Ти ли си асистентката на Райли?

Асистентката на Райли. Думите оставиха яркочервена следа като от шамар по нейното его. Все още я болеше, че трябваше да признае, че е неговата нова асистентка. Това почти я уби. Особено когато трябваше да застане на паркинга, без да каже и дума, а той я товареше като муле. Знаеше, че го прави нарочно, за да й го върне, но какво можеше да направи? Искаше да му каже да си завре работата отзад, но трябваше да преглътне гордостта си и просто да се примири. Сега повече от всеки друг път.

Тина покара правоъгълния си нокът по списъка с имена на клипборда си. Това напомни на Франки за привлекателните момичета, които стояха до охраната на входовете на популярните барове в Сохо и самодоволно казваха на треперещите отвън посетители, отчаяни фенове на Роби Уилямс: „Ако не сте в списъка, няма да влезете“.

Но Тина не беше британска кучка. Тя беше ентусиазирана американка.

— Стрррахотно! — възкликна, като използва цветния си маркер, за да тегли къдрава черта през списъка си. — Определено ти е място до сцената с джунглата, така че… — Тя бе прекъсната от пейджъра си, който започна да звъни и да издава пронизителен звук.

— О, боже! — ахна, сбърчи чело и премина от радост към трагедия като актрисата, която си мечтаеше да стане. — Трябвам им в гардероба. Настанявай се ето там.

Тя презрително помаха към клетката с лъвовете, преди да се изпари през студиото, раздаваща команди по уоки-токито си, за да поддържа идеалния баланс между стрес и контрол над положението.

Клетката на лъвовете? Това беше моментът на истината. Сега трябваше да изглежда така, сякаш знае какво прави. Въпреки че нямаше никаква идея. Притеснено хвърли поглед към краля на джунглата, който се облизваше и я наблюдаваше гладно. Какво всъщност искаха да кажат с това — да те хвърлят на лъвовете?