Отпусни му края

Глава 3

— И къде, по дяволите, беше? — С мустаци от пяната на капучиното Одри, нейният редактор, надяна хомота на Франки още с отварянето на вратите на асансьора, когато тя влезе във фоайето на „Лайфстайл“ — списание за жени над четиридесетте, които купуват ароматни свещи, жени кариеристки, които искаха да четат за това как да имат перфектните оргазми, коктейл парти, връзка, бижута — и всичко това само за 2.60 паунда месечно.

— Извинявай, закъснях… — изпъшка Франки, останала без дъх от четиристотинте метра спринт от спирката на метрото. — Много съжалявам… Трябваше да отида до банкомата, централната линия закъсняваше и заседнахме в тунела, после…

— Спри! — Одри вдигна огромната си месеста длан, сякаш беше захарна фигура. — Извиненията не ме интересуват. — От позицията си на редакторско превъзходство тя фиксира Франки с очи като мъниста, увеличени няколко пъти от дебелите лупи на очилата й. — С нас си от шест седмици и си мислех, че вече си осъзнала, че в „Лайфстайл“ държим на резултатите… — Като се мъчеше да кръстоса ръце върху огромните си гърди, тя направи пауза, решена да изиграе момента колкото се може по-драматично. — И на членовете на екипа, които успяват да занесат задните си част от леглото до офиса навреме.

Франки кимна послушно, като се опитваше да изглежда разкаяна, докато й се искаше да напише „Ти си дебела противна лесбийка“ на челото на Одри.

— Виж, много съжалявам, няма да се повтори, обещавам.

— Хмм. — Одри повдигна вежди невярващо. — Между другото, трябва да напишеш една колонка преди обяд…

— Ок.

Промуши се между пожарогасителя и цикламения задник на Одри — въпреки модните съвети, че тъмните тонове и вертикалите линии вталяват, тя се натъпкваше в неподходящи цветове и форми — закрачи по коридора и бутна вратите на аварийния изход.

— Десет лесни стъпки как да приложите Фън Шуй във връзката си… — Ревът на Одри бе заглушен от силното затръшване на вратите зад Франки.

Имате едно ново съобщение.

Електронната поща на Франки проблясваше на екрана на компютъра й. Кликна два пъти на папката с получените писма и видя, че изпращачът беше „starstruck2 @aol.com“. Франки се усмихна. Беше от Рита. Заради осемчасовата разлика между Лондон и Лос Анджелис тя често пишеше на Франки по средата на нощта.

„Честит рожден ден! Знам, че е чак в петък, но си помислих да те поздравя по-рано. Надявам се, че всичко е наред все още си луда по Хю и новата работа. Познай какво! Мисля, че се влюбих в учителя си по актьорско майсторство. Преди да го кажеш, знам какво си мислиш. Какво се случи с Кърт, хотелския шофьор? Оказа се, че е женен. Какво става с мен и женените мъже? Както и да е, Ранди3 е много по-мил. И напълно отговаря на името си!!! А за моето име — още не е в светлината на прожекторите, но имам прослушване другата седмица. Стискай палци! Междувременно съм «почиваща» актриса — работя единствено върху тена си. Можеш ли да повярваш, че е октомври и е 27 градуса! Не знаеш какво изпускаш! Ранди ще ме заведе на откриването на някакъв нов бар на Сънсет булевард. Горя от нетърпение, знаеш колко много обичам да виждам знаменитости на живо. О, дявол да го вземе, на вратата е. По-добре да тръгвам. Още не съм си довършиш грима. Обичам те много, много, много и ми се иска да беше тук…“

Франки се усмихна. Въпреки че бяха пълни противоположности — Франки имаше постоянна работа, надежден приятел и гардероб, пълен с официални костюми и елегантни блузи, а Рита жонглираше с прослушвания за епизодични роли, имаше забежки с женени мъже и претъпкан гардероб с разноцветни дрехи от ликра и аксесоари от Топ Шоп — в продължение на шест щури, пропити с водка и червени боровинки и преситени от гледане на телевизия години те бяха най-добри приятелки и съквартирантки. Но когато автобус номер 27 се разби в колата на Рита, причинявайки счупена китка, контузия на врата и „обезобразяване“, т.е. едва забележима драскотина на челото й, тя получи значително обезщетение от Уестминстърския съвет и всичко се промени.

След дълго и задълбочено обсъждане — вечеря с Франки на бутилка бяло вино и кутия цигари в скъпарски ресторант — Рита взе решение какво ще прави с това неочаквано състояние. На тридесет и една тя осъзнаваше, че кариера в бюрото по труда, няколко епизодични роли, реклама на санитарни кърпи и участие като статистка във филм никога няма да я направят богата или известна. И така, като игнорира съвета на Франки, изиграла ролята на разумната приятелка, да си отвори спестовен влог с висока лихва, тя напусна работа, опакова багажа си и с мечта в сърцето и петдесет хиляди в портфейла купи билет за Лос Анджелис и замина с два препълнени куфара за Холивуд. Рита никога не оставяше нещата недовършени.

Франки кликна върху: „Отговор“. „И аз имам новини за теб… Смятам, че Хю ще…“ Написа го бързо, с едно око нащрек за Одри, която имаше навика да се промъква зад нея.

Изведнъж мониторът на компютъра й изгасна. Франки сбърчи чело. Какво ставаше? Натисна няколко пъти бутона за включване и изключване, но нищо не се случи. Екранът остана все така тъмен и неподвижен. Като размишляваше дали да се обади на един от милите и сексапилни сладури от IT отдела, тя се завъртя на стола си и с изненада откри, че и другите в офиса имат същия проблем с компютрите.

— Какво става? — измрънка Одри през уста, пълна с бадемов кроасан. — Какъв е проблемът с проклетите машини?

Тя здраво перна монитора си с юмрук и повтори за по-сигурно.

— Ксероксът също не работи — изхленчи Лорейн, млада стажантка, която внезапно осъзна, че е проговорила за първи път, засрами се, а лицето й придоби цикламения цвят от панталоните на Одри.

— Сигурно нещо не е наред с централното захранване — предположи многознайката Бека, болезнено слаба модна стилистка, и остави плодовата си салата. — Къде е Саймън?

Саймън Барнет беше главният редактор и собственикът на „Лайфстайл“. Бивш фризьор, той се ошлайфа като редактор в няколко списания за прически, преди да навлезе в света на лъскавите списания за жени. Изглежда прекарваше по-голяма част от времето в своя кабинет, където си вееше с ветрило от пера. Никой никога не го виждаше, освен ако не излизаше по работа и тогава трептеше из офиса в пастелните си сака и надиплени панталони, оставяйки след себе си аромат на ванилия.

— Тук съм.

Саймън неочаквано се появи от офиса си. Изглеждаше сериозен. Нямаше го костюма в стил Маями Вайс. Вместо това носеше морскосин костюм на ситно райе и дори не беше дръпнал ръкавите над лактите си. Имаше нещо нередно.

— Страхувам се, че имам лоши новини — каза той, като въртеше нервно златната си гривна.

— Компютърната система ли е? Проклетото нещо просто се срина — прекъсна го Одри, като пуфтеше неодобрително и избутваше очилата по носа си с дебелите си пръсти.

— Страхувам се, че не са само компютрите… — Саймън прочисти гърло и нервно погледна пода. — Видях се с моя банков мениджър и… Ами, няма лесен начин да го кажа, но току-що блокираха сметките ми.

— Какво означава това? — попита Франки тихо, като усещаше заформящия се в стомаха си възел.

Той замълча за момент и преглътна бавно.

— Означава, че аз току-що загубих бизнеса си. А вие загубихте работата си.

Тишина. Убийствена тишина. Сякаш продължи вечно, докато стажантката не изпусна купчина пликове, който се разпиляха по пода. Това върна Одри към настоящето.

— Какво имаш предвид? Ние сме по средата на броя. — Тя вдигна от бюрото си една папка с документи, пълна с недовършени страници, и започна отбранително да я размахва във въздуха. — Не можем просто да спрем.

Няколко души от екипа промърмориха в съгласие.

Саймън вдигна рамене.

— Нямаме избор. Аз фалирах. Всичко е под наем… Не мога да платя сметките и банката си иска всичко обратно.

Когато той спря да говори, Франки изведнъж забеляза плешив мъжага в оранжев гащеризон с щампа „Хамалски услуги“ да се появява от офиса на Саймън. Носеше централния компютър.

Последвалата сцена можеше да бъде забавна, ако не беше толкова ужасна. Одри се разтича наоколо като безглаво пиле, протестираше като обезумяла и ожесточено теглеше столове и други предмети от ръцете на хамалина. В това време Саймън седеше с кръстосани крака на пода — коженият му стол беше изнесен — и гневно пушеше ментолови цигари, докато се опитваше да приложи някакъв вид терапевтична медитация.

Франки не направи нищо. Тя просто стоеше и зяпаше, неспособна да възприеме това, което се случваше. Току-що бе загубила работата си. Нямаше я. Беше изчезнала. Отнесена заедно с мебелите от офиса. Тя беше изхвърлена! Изплаши се от думите. Звучаха й толкова чуждо. Изхвърлянето се случваше на други хора — миньори, производители на коли, мъже на средна възраст, които живееха на север. Не се случваше на двадесет и няколко годишни жени с университетско образование, които работеха в издателския бизнес и живееха в западен Лондон. От години не беше обръщала внимание на новините за процента на безработните в страната. А трябваше. Сега бе станала една от тях.

Като в мъгла започна да изпразва шкафчетата на бюрото си, като изхвърляше разтворими супи с изтекъл срок, чифт грозни шарени чорапи и стар пакет бонбони. Бореше се за такава работа от векове и сега, когато най-сетне я беше получила, тя й беше отнета. И сега какво? Временно назначаване? Държавни помощи? Тя беше свикнала на сутрини в подготовка на колонки за списанието, обеди на пазар по улица Оксфорд, следобеди за споделяне на офисни клюки и дълги междуградски разговори с роднини и приятели. Какво можеше да очаква сега? Сутрини с Фред и Джинджър, обеди в апартамента с чиния боб и препечени филийки за компания и следобеди в преглеждане на обявите за работа и опити да се самоубеди, че продаването на застраховки може всъщност да се окаже забавно. Взе няколко папки и ги сложи при другите си вещи. Нямаше много неща. Беше потискащо да осъзнае, че може да побере цялата си кариера в една картонена кутия.

Измънка няколко неубедителни думи на сбогуване. Никой не знаеше какво да каже, дори Одри, която за първи път в живота си отваряше уста и не намираше думи, които да произнесе. Взе нещата си и излезе в коридора да чака асансьора. Той пристигна с две щатни секретарки от адвокатската кантора на седмия етаж, които, веднага щом видяха Франки и картонената й кутия, спряха да клюкарстват за изхвърлянето на персонала в „Лайфстайл“ и се възцари неловко мълчание. Атмосферата беше убийствена. В опит да избегне съжалителните им погледи, Франки съсредоточено зяпаше мръсния под и се молеше асансьорът да тръгне. Вместо това той започна да спира на всеки стаж и да отваря и затваря врати за няколко минути без видима причина.

Беше на третия етаж, когато с периферното си зрение забеляза ъгълчето на снимка, която се подаваше между документите в кутията. Извади я и видя, че на нея бяха тя и Хю, който изглеждаше секси във вечерен костюм с леко хлабава папийонка около врата. Беше направена миналата година на Коледното парти в неговия офис и те бяха щастливо прегърнати, пиянски ухилени към обектива. В какво, за бога, се беше облякла? Носеше набрана виолетова рокля на Лаура Ашли в стил „Отнесени от вихъра“ — отчаяна нямам-какво-да-облека покупка в последния момент, за която съжали още преди мастилото да е изсъхнало върху чека за триста паунда. В обезумялото й състояние продавач-консултантката някак си бе успяла да я убеди, че с тази рокля ще изглежда като съблазнителна Скарлет О’Хара, но в голямото огледало у дома тя откри ужасната истина — изглеждаше като нечия шаферка. За щастие, Хю се притече на помощ, като й сподели, че винаги си е падал по шаферки, и я целуна успокоително.

Усмихна се на спомена и почувства внезапна вълна на облекчение. Слава богу, че имаше Хю. Загубата на работата беше истински шок, но той щеше да омекоти удара. Можеше да разчита на него, можеше да поплаче на рамото му, а Хю щеше да я прегърне нежно и да й каже колко много я обича — безработна или не.

Най-накрая асансьорът достигна партерния етаж и плъзгащите врати се отвориха. Без да поглежда назад, Франки прекоси фоайето, подмина униформения портиер и излезе през въртящите се врати. Неочаквано се озова сама в студа навън, несигурна в коя посока да тръгне. Спря се и едва тогава осъзна, че възелът, който бе чувствала в стомаха си, се е разплел и изчезнал. Силен порив на вятъра нетърпеливо дръпна палтото й. Като го придърпа по-плътно около себе си, Франки тръгна през многолюдните улици на Сохо. Тя нямаше работа, но имаше Хю и всичко щеше да бъде наред.