Отпусни му края

Глава 30

Пътуваха обратно от централното управление на полицията в Бевърли Хилс в пълно мълчание. Райли, прегърбен мрачно зад волана, Франки, отпусната до него със затворени очи и лице, обърнато към отворения прозорец, докато в задната част, между разглобено барбекю, снимачно оборудване и купчини стари вестници се гушеха Рита и Мат.

Веселото настроение отдавна бе отминало. Те току-що бяха прекарали повече от два часа в полицията на Ел Ей в опити да разберат какво се случва с Дориан. Беше загуба на време, една от онези безсмислени и влудяващи ситуации, в които си изпратен от полицая при сержанта и после обратно при идиота в приемната. Без да бъдат роднини, към тях се отнесоха с подозрение, сякаш бяха съучастници. Беше им съобщено отсечено, че макар още да не бяха повдигнати никакви обвинения срещу господин Дориан Уайлдс, той ще бъде задържан в килия през нощта. Което, прочетено между редовете, беше същото място, на което щяха да се озоват, ако не спряха да задават въпроси.

— Горкият Дориан — промърмори Рита. — Да трябва да прекара вечерта там. — Тя знаеше, че той е свикнал на супер еластичния си, деликатен матрак, одеяло от гъши пух и юрган от еко кожа. Чаша с минерална вода на нощното шкафче и свещи за аромотерапия, които нежно да го отпуснат за сън. Бетонна килия щеше да го убие. — Какво мислите, че ще се случи с него? — Наклони се напред, говорейки по-високо, за да се чуе въпреки шума от камионетката.

— Не знам. — Райли поклати глава, без да изпуска от очи пътя. — Наистина не знам — повтори тихичко, сякаш говореше на себе си, притеснението беше изписано на лицето му.

Няколко минути по-късно те отбиха по алеята към дома на Рита. Като спря зад Буревестника, Райли остави мотора включен, докато Франки слезе първа. Тъй като бронкото имаше само две врати, тя трябваше да дръпне предната седалка напред, за да могат влюбените гълъбчета да слязат.

— Благодаря, че ни докара — каза Рита, докато слизаше, все още здраво вкопчена в Мат. Без да изчакат Франки, те се заклатушкаха по алеята с ръце, обгърнали кръста на половинката.

Франки ги остави. Махмурлукът й започваше да се обажда и тя се чувстваше като парцал. Тази вечер можеше да мине и без възглавница върху главата, опитвайки се да изолира шумовете, които знаеше, че ще долитат от спалнята на Рита. Беше делила апартамент с нея повече от пет години и беше се сблъсквала с високото говорене на Рита и пронизителните й оргазмени стонове повече пъти, отколкото искаше да си спомня.

Доволна от хладния нощен бриз, тя се облегна на отворената врата и погледна към Райли. Освен няколко думи на купона те не бяха говорили тази вечер и тя търсеше да каже нещо, чувствителна за всяка изтичаща като песъчинка секунда.

— Какво има между съквартирантката ти и сърфиста? — проговори Райли.

— Срещнаха се преди няколко седмици. — Франки се отпусна, облекчена, че ледът е разчупен. — Тя е влюбена.

— Така ли?

Франки кимна. Защо водеха неангажиращ разговор за Рита и Мат? Беше два сутринта и това беше последното, за което искаше да говори. Но все пак беше много по-лесно и далеч по-малко неудобно, отколкото да говорят за себе си.

— Прекрасно е за Рита, но не е толкова прекрасно за мен, защото ще трябва да прекарам още една вечер на дивана. — Съжали за думите си още същата минута. Тъжна, самотна и отчаяна не беше образът, който искаше да си създаде.

— Да не ми казваш, че делите едно легло?

Франки се усмихна смутено, като осъзна как току-що е реализирала една от мъжките му фантазии.

— Апартаментът има само една спалня — обясни тя. — Нямаме особен избор.

Като сложи ръце на волана, Райли се обърна и погледна през предното стъкло. След малко проговори:

— Виж, не знам дали се интересуваш, но у дома винаги има свободно легло… — Гласът му отслабна несигурно.

Изненадана от предложението му, Франки се поколеба.

— Криси няма ли да има нещо против? — Името беше първото, което й дойде наум. Веднага съжали, че го е споменала.

Лицето на Райли се смръщи.

— Криси? — Потърка наболата си брада. — Коя е Криси?

Франки почувства изгарящо неудобство.

— Момичето, с което беше в Малибу. Дориан каза, че ви е поканил заедно на партито и аз просто реших… — Сви се, осъзнавайки, че никой не е нарекъл Криси приятелка на Райли. Както обикновено тя просто бе събрала две и две и бе получила около сто и петдесет.

Райли забеляза изгорялата си до филтър цигара, хвърли фаса през прозореца и запали нова. Вдишвайки, той се облегна в седалката си и поклати глава.

— Дориан е дяволски сватовник — промърмори той с лека усмивка. Обърна се и погледна Франки в очите. — Срещнах я веднъж, в деня, когато се видяхме. Честно казано, дори не си спомнях името й.

— О! — Погледът му беше смущаващ и тя сведе очи към ръката си, която все още стискаше дръжката на вратата. Започна да си играе с висулките на гривната си. Почувства смесица от облекчение, удоволствие и въодушевление. И силен срам, защото изглеждаше като ревнива жена.

— Но това не е незабравимо име като Картър Мансфийлд, нали? — добави Райли след малко. — Него никога няма да го забравиш.

Сарказмът му беше насочен към Франки, която вдигна поглед.

— Не, но не е и от тези, които искаш да запомниш, нали?

— Така ли? Двамата изглеждахте доста близки, преди да ви прекъсна. — Сега Райли звучеше ревниво.

Франки беше изненадана. Но повече от своята реакция. Беше поласкана, че той я ревнува. Беше й приятно.

— Слава богу, че ни прекъсна. Ако не беше, аз може би също щях да бъда арестувана.

— Съмнявам се.

— Защо не. Дориан го арестуваха.

Като дръпна продължително, Райли загаси цигарата си в препълнения пепелник на колата.

— Дориан беше арестуван, защото ченгетата имаха сигнал, че някой на партито пласира наркотици — говореше тихичко, гласът му едва се чуваше от двигателя. — Те чакаха отпред, когато пристигнах. Дочух някои от тях, като си говореха.

— Вероятно е бил Картър Мансфийлд.

— Стига бе, Франки! Мултимилионна филмова звезда? — Развълнуван, той прокара пръсти през разрошената си коса. — Сигурен съм, че няколко линии кока далеч не са му чужди, но единственото пласиране на дрога, което е правил, е в ужасните си филми.

— Добре, ако не той, то кой тогава?

Райли прехапа устни и замълча. Франки разбра мълчанието му като признание за вина.

— Ти?

— По дяволите, не, за какъв ме вземаш?

— Добре, кой тогава? — Беше объркана и започваше да се дразни. Беше доста късно, за да започнат да си играят на „Познай кой е пласьорът?“.

Райли въздъхна.

— Мисля, че търсеха Дориан.

— Дориан? — ахна тя и се огледа наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва в тъмното. Сниши гласа си до шепот: — Казваш, че е бил Дориан? — Не можеше да повярва. Беше като сюжет от филм на Картър Мансфийлд. Никога не би се случило във Фулхам. — Казваш ми, че е пласьор на дрога? — Изведнъж всичко си дойде на мястото. Постоянно звънящи мобилни телефони, непрекъснати срещи „на кафе“ с приятели, издут от пари портфейл, сребърното дипломатическо куфарче, което никога не се отделяше от китката му. Нищо чудно, че беше господин Популярен на купоните и винаги беше поканен на всички светски събития в града.

— Не е както звучи. Той не се занимава с твърда дрога, а основно с трева.

Франки гледаше невиждащо.

— Знаеш, марихуана.

— Знам какво е трева — сопна се тя. — Била съм студентка.

Райли погледна през прозореца, мускулите на челюстта му се стегнаха.

Съжалявайки за нервността си Франки опита да звучи небрежно:

— Откъде я взима?

— Отглежда я.

Мълчание.

— Не ми казвай! На балкона си. — Тя изведнъж си спомни. Видя се как през последната седмица любящо полива растенията му. Неговата марихуана. Господи, тя беше съучастник…

Райли въздъхна.

— Беше дълъг ден. По-добре да тръгвам, защото утре трябва да ставам рано. Летя за Мексико за две седмици. По работа, не на почивка. — Улови погледа й. — Бих те поканил да ми помагаш, но е голяма рекламна кампания и имам нужда от човек с опит.

— Не се безпокой за това. — Франки не успя да прикрие разочарованието си.

Като си играеше с оръфаните краища на плетената си гривна, Райли се чудеше дали да повтори предложението си за пренощуване. Ако го направеше, тя вероятно щеше да реши, че я сваля, и щеше да го прати по дяволите. Но ако не го направеше, това можеше да е последният път, в който я вижда. Какво толкова имаше за губене?

— Офертата е все още валидна. За свободната стая.

Франки се поколеба. Спомни си за старата популярна песен: „Да тръгна или да остана?“. Обикновено би отказала, но ситуацията не бе обикновена. Не и след вечерта, която преживя. Докато се двоумеше, полъх на вятъра донесе ехото на смях и ентусиазирани викове откъм апартамента. Франки погледна Райли и двамата се усмихнаха. Както винаги, Рита не си поплюваше.

Без да трябва да казва каквото и да било, тя скочи обратно в камионетката и хлопна вратата. Райли запали мотора. Облегнат на седалката, с ръка върху волана, той полека даде на заден. Франки го наблюдаваше, оставяйки очите си да проследят познатия контур на лицето му: тънките линии, които се пресичаха под очите му, острата бръчка в средата на челото му — резултат от твърде много мръщене, разпилените лунички по носа му, които бяха почти неразличими под силния му тен. Спомни си за първия път, в който изобщо го погледна, в самолета за Ел Ей. Тогава беше непознат, някой, който я изкарваше извън нерви, някой, когото се надяваше да не види никога повече. Беше невероятно, че след всичко, което се случи, тя седеше до него и отново разглеждаше лицето му. Но този път тя виждаше напълно различен човек.

— Радвам се да те видя отново, Райли. — Не можа да се сдържи. За момент си помисли, че не я е чул, защото не каза нищо. Защото не можеше.

Думите на Франки бяха произнесени тихо, но всяка от тях отекваше силно в ушите му. Всъщност не беше кой знае колко важно, все пак тя не беше му се врекла във вечна любов. Но той знаеше, че има много повече значение в тези думи, отколкото обикновеното „Радвам се да те видя“. Беше първият път, в който тя признаваше, че той означава нещо за нея. Първият път, в който той чувстваше, че й пука за него.

Като превключи на скорост, той се обърна към нея и я погледна в очите.

— Аз също се радвам да те видя отново, Франки.

Гледаха се, без да казват нищо. Никой не изпитваше нуждата да говори. Накрая Райли откъсна очи от нея, настъпи педала и се насочи към каньона Лаурел в тъмнината пред тях.