Отпусни му края

Глава 14

— Хубав следобед, момичета.

Като помаха приветливо, Дориан изключи двигателя, свали козирката срещу слънце и започна да оправя разрешената си от вятъра коса в опит да прикрие леката плешивина. Сгушена в седалката, до него седеше оскъдно облечена бронзова брюнетка, която се кискаше високо и опитваше да задържи Елвис, кучето на Дориан, което джафкаше нетърпеливо и искаше да се отскубне.

Франки погледна Рита.

— Коя е тя? — попита беззвучно, като извъртя очи към момичето, което гъделичкаше врата на Дориан, докато той се суетеше с косата си.

— Кой знае… — Рита вдигна рамене. Тя никога не можеше да проследи постоянно променящия се антураж от жени около Дориан, никоя от които не изглеждаше да е избрана заради личностни качества.

Любопитни, те наблюдаваха как той събира колекцията си от мобилни телефони, слънчеви очила, сребърното куфарче и гореспоменатата брюнетка. Измъкна се от колата и освободи разтегателната каишка на Елвис. Кучето се затича по тротоара към Рита и Франки, размахало щастливо опашка. Дориан го последва в коженото си палто, ръката му беше плътно обвита около голия кръст на дългокраката брюнетка. Дори и в Ел Ей необикновеният им външен вид предизвика няколко погледа.

— Нещо против да се присъединим? — Без да дочака отговор, той дръпна стол и едва когато беше доволен от това колко хора го зяпат, натисна дистанционното на колата си. Франки наблюдаваше в захлас как отделението в задната част на мерцедеса се отвори и оттам изскочи черен кожен гюрук. Започна да се разгъва като крило на прилеп, обърнато към небето, разтегли се върху покрива на колата и щракна. Демонстративно, но внушително. И със сигурност надминаваше колата на Хю — фолксваген голф.

Междувременно Дориан се правеше, че не забелязва всичко това. Вместо това грабна хлебче, отчупи си парче и загреба щедро от вкусната маслинова паста — безплатна почерпка от заведението.

— О, между другото, това е Джейми. Джейми, запознай се с Рита и Франки, моите съседки.

— Здрасти — изгъгна Джейми, която вманиачено джавкаше дъвка и въобще не изглеждаше заинтересувана.

Рита се подсмихна, а Франки се опитваше да не зяпа разчорлената й коса, измачканите дрехи и размазания грим. Изглеждаше, сякаш не е спала цяла нощ. И сигурно не беше.

— Джейми и аз идваме направо от парти в резиденцията на „Плейбой“ — похвали се той, като изглеждаше много доволен от себе си — цар на социалните кръгове, той се изживяваше като върховен владетел. — Какво стана с вас, девойки? Бяхте поканени… — Облиза устни и излапа остатъка от хлебчето с чесън и подправки.

— Бях уморена — обясни Франки стеснително, като й се щеше да звучи бодро и стегнато като двадесет и девет годишна, а не като на деветдесет и девет.

— Е, беше ли хубаво? — поинтересува се Рита, поглеждайки към брюнетката с подозрение.

Тя забеляза, че коремчето й е шоколадовокафяво и плоско като дъска за гладене. Не луничаво и закръглено. Комплексираше я. Спря да краде картофки и направи още един опит да се справи с марулената планина.

— Ако наричаш купонясване до зори, игра на гол покер и къпане в джакузи с едни от най-красивите жени на Холивуд хубаво, тогава да, беше. Дори много хубаво. Жалко, че не дойде. Колкото повече, толкова по-весело. — Той стисна бедрото на Джейми. — Прекарахме си дяволски добре, нали Джейми?

Джейми се изкикоти нервно, като дръпна дъвката между зъбите си с дълги лакирани нокти и я остави да изплющи обратно.

— Мисля, че сме се отървали леко — процеди Рита сухо.

— Повярвай ми, не знаете какво изпуснахте. — Той й намигна съучастнически.

Дориан се опитваше да вкара Рита в леглото си през последните три месеца, но засега тя устояваше на чара му. Един господ знаеше как. Трябваше да е заради британския й самоконтрол. Не че той се замисляше над това. Вниманието му лесно се разсейваше. Бързо погледна от Рита към менюто.

— Сега какво да похапна? Умирам от глад.

Запретна ръкави, разгъна бялата ленена салфетка с рязко махване, натъпка я добре в яката си и щракна с пръст и към сервитьор.

Франки зяпаше. Никога не беше срещала някого като него. Напомняше й за един от онези герои, които беше гледала в документалните филми за Холивуд. Те бяха толкова великолепни и талантливи, че сякаш не бяха реални. Беше твърдо убедена, че това са актьори, наети от продуцентите, за да накарат зрителите във Великобритания да клатят глави и да коментират колко диви и разкрепостени са всички в Калифорния. Но Дориан не играеше роля. Той беше истински. Погледна към него, навлечен като полярна мечка, всмукващ топлината като слънчева батерия, и се зачуди не му ли е топло.

— Не искаш ли да свалиш палтото? — предложи тя. Беше двадесет и седем градуса, а той носеше кожено палто.

— Не, добре съм — излъга той.

Той се потеше, но това беше Лос Анджелис. Външният вид бе по-важен от удобството.

— Здрасти, казвам се Джули и съм вашата сервитьорка. — Червеникаворуса блондинка се появи до масата в бели чорапки, маратонки и с шини на зъбите. — Ще желаете ли нещо от менюто, господине? — Тя избъбри репликата си с лъчезарна усмивка и бележник в бойна готовност.

Дориан се изпъна в стола си като пружина и се ухили широко.

— Искам двойна порция от теб, моля, без дресинг. — Флиртуваше безцеремонно, въпреки брюнетката, която се беше увила около раменете му. Не че той я забелязваше. Дрогирана и неадекватна, тя присъстваше само тялом, но не и духом. Джули, сервитьорката, беше изненадана.

— Страхувам се, че не предлагаме това, господине… но може би ще искате да поръчате нещо от менюто?

Като непрактикуваща актриса, тя беше научила репликите си наизуст, но никой не я беше предупредил за възможността да импровизира. С отклонението от обичайното „Ще поръчам…“, Дориан разби на пух и прах добре отрепетирания й монолог.

Франки гледаше как тя се хили и примигва. Беше като зациклил робот играчка.

— О! — Дориан се престори на разочарован. — Добре, в такъв случай ще искам обичайното. Ивон, управителката, знае как точно го обичам.

Това беше брилянтен опит за двусмислен намек от страна на Дориан, но той го прахоса за Джули, която продължи да мига безизразно.

— И бих искал порция пушена сьомга за Елвис.

Като се наведе, той погъделичка кучето, което се топеше в жегата и се опитваше да се скрие под масата.

— А за вас, госпожице?

Джули приключи със записването на поръчката в бележника си и без да се отчайва от предишното недоразумение, се усмихна нетърпеливо на Джейми. Изглеждаше толкова радостна да сервира на клиенти, че направо щеше да се пръсне от ентусиазъм. Сякаш нищо не можеше да я удовлетвори повече от поръчването на кафе, донасянето на допълнителни прибори или допълването на чашите с вода и лед. Джейми поклати глава. Въпреки слънчевия загар тя изведнъж бе пребледняла като покривката. Това, което искаше, също не беше менюто. Стана, като се извини, и несигурно се насочи към тоалетната, следвана плътно от Рита, твърдо решена да я разпита за диетата й. Имаше тайното чувство, че това коремче не е постигнато само със салата от маруля.

Джули продължаваше да любезничи:

— Нещо друго, господине?

Дориан сключи вежди (щеше да засуче краищата на мустаците си, ако имаше такива).

— Не ме изкушавай.

Сервитьорката офейка — опашката й подскачаше на гърба, а чорапите се смъкваха, и остави Дориан и Франки да се радват на компанията си. Той насочи вниманието си към Франки, която зяпаше в пространството и мечтаеше за Хю.

— Кажи защо си мрачна?

Тя подскочи, разбирайки, че е била заговорена. Чувстваше се неловко, че е център на внимание, и погледна надолу към чинията си. Беше празна. Реши, че няма да яде повече до края на деня. Манията за кльощавост на Ел Ей беше заразителна.

— Не може да е толкова зле. Ти си в Лос Анджелис, какво повече искаш?

Небрежният маниер, с който описа ситуация, която изобщо не познаваше, я ядоса.

— Бившето си гадже, работа и някакви пари — сопна се тя.

Не можа да се сдържи. Той й напомняше на един от онези агитатори, които винаги викат „Горе главата, съкровище, може и да не се случи“, когато вече се е случило.

Дориан не се засегна.

— Добре, не мога да направя много за любовния ти живот, но ако парите са проблемът… — Като извади обемиста пачка стодоларови банкноти от портфейла си, той ги разбърка като тесте карти. — Колко ти трябват?

— О, господи, не! — Франки го хвана за ръката. — Благодаря, но нямах предвид това. — Почувства се засрамена, че бе толкова груба, когато той просто се опитваше да помогне. — Имах предвид, че трябва да спечеля някакви пари. Да си намеря работа.

За първи път се замисляше над това, но като имаше предвид, че й оставаха само четиридесет долара — великата сума, която беше в банковата й сметка, когато посети банкомата на „Хийтроу“ — и Хю не я молеше да се върне у дома, щеше да остане в Ел Ей по-дълго от предвиденото и щеше да й трябва работа.

— Имаш ли зелена карта?

Франки поклати глава. Не, освен ако не ставаше дума за филма, който вероятно все още стоеше натъпкан някъде под възглавниците на дивана в Лондон.

— Хмм, неудобно… — Изчака лицето й да помръкне и добави: — Но не невъзможно.

Неспособен да откаже на жена, Дориан отвори органайзера си, сериозен и концентриран, започна да търси нещо — с големия набор от електронни джаджи, които ползваше, той обичаше да се възприема като подобие на Бонд — и се обади на някого.

— Добър ден, Дориан е — изчурулика в сребърния си телефон. Още ли ти трябва някой за утре… Да? Отлично, имам перфектния човек. Прекрасно момиче. Красива, талантлива, интелигентна…

Франки изтръпна. Ама той сериозно ли?

— Не, това не е една от моите шеги. Искаш ли я, или не? — замълча и се изсмя разбиращо. — А е и евтина.

Какво, по дяволите, казваше? Тя започна да се притеснява.

— Прекрасно… — Притискайки с рамо телефона до ухото си, той записа нещо в тефтерчето си. — Перфектно… Искаш ли да говориш с нея… О, добре.

Затвори капачето на телефона и победоносно го плъзна по масата.

— Кой беше това? — Рита се появи обратно от тоалетните, дочула края на разговора. Седна и любопитно се взря в Дориан. Годините, прекарани в клюки в офиса, бяха оставили своята неизличима следа върху нея. Мразеше да мисли, че нещо се случва, без тя да знае.

— Приятел на приятел.

Дориан беше умишлено уклончив, за да заплете интригата.

— И? — попита Рита от името на Франки, която беше онемяла от скоростта, с която я поставиха пред свършен факт.

— Не можеше да говори, беше по средата на сесия.

Като попиваше със салфетка останките от маслиновия пастет по устните си, Дориан внимателно откъсна страницата от тефтера си и умишлено пропускайки развълнуваната Рита, я постави до ръба на празната чиния на Франки.

— Това са подробностите.

Франки зяпна бележката безизразно. Беше изумена. Да спомене, че трябва да си намери работа, беше едно, но да получи работата съвсем буквално на тепсия, беше нещо съвсем друго. Правеше пребиваването й в Лос Анджелис някак неочаквано реално. По-определено. Означаваше, че тя вече не е туристка.

— Каква е работата? — смънка тя, внезапно възвърнала гласа си.

— Асистент на фотограф. Щатният е болен, ангина, доколкото знам. — Дориан направи гримаса. — И така, колко си добра в нагласяването на статив?

Преди да успее да отговори, сервитьорката Джули се появи отново, носейки спагетите със сирена на Дориан като безценен трофей. Изглеждаше много доволна от себе си и тъкмо щеше да остави чинията, когато той размаха ръце във въздуха като регулировчик и загука извинително:

— Съжалявам, захарче, закъснявам. Трябва да тръгвам.

Джули изглеждаше като ударена в стомаха. Нейният момент на слава беше откраднат, надеждите й да смели черен пипер и да поръси с настърган пармезан спагетите увехнаха.

Когато тя се запъти обратно към кухнята, Дориан погледна дигиталния часовник на ръката си — истинско произведение на изкуството. Никога не прекарваше повече от половин час на едно място и времето му изтичаше. Беше готов да тръгва. Стана с ослепителна усмивка и подхвърли стодоларова банкнота на масата, сякаш не беше нищо повече от автобусен билет.

— Моля да ме извините, момичета, бизнесът ме зове.

Като събра нещата си, той хвана Елвис под мишница и огледа масата за забравени вещи.

— Джейми — подсказа Рита.

Като по сигнал тя се появи, залитайки и кихайки по средата на ресторанта в прилив на жизнени сили, и показно целуна Дориан по бузата. Той изпъчи гордо гърди и като се хванаха за ръце, двамата тръгнаха от ресторанта, минавайки покрай сервитьорката Джули. Тя стоеше на бордюра с кутията за храна за вкъщи в ръце като едни от онези всеотдайни доброволци, които предлагат вода на тичащите в маратон.

Двамата се настаниха в колата на Дориан и отпратиха по посока на улица Мелроуз.

— Е, поне се случи нещо хубаво. Изглежда, че току-що се сдоби с работа.

Като ги наблюдаваше как изчезват, Рита избута планината от маруля настрани. След посещението в тоалетната се оказваше, че слабата фигура на Джейми е резултат от това, което приема през носа си, не през устата. Франки кимна обезпокоена. Не знаеше дали да се радва, или не. Тя — асистентка на фотограф? Познанията й по фотография бяха две основни — насочваш камерата и натискаш бутона. Останалото зависеше от късмета. Тя погледна листа хартия и прочете написаното на глас.

— Студиа Ентърпрайз. Осем сутринта. Райли.

— Райли — повтори Рита. — Необичайно име. Трябва да е фотографът, новият ти шеф. Чудя се що за човек е.

Франки прехапа устни, в стомаха й пърхаха пеперуди.

— Един господ знае.