Отпусни му края

Глава 2

Всичко започна преди по-малко от седмица, когато тя откри разписката от бижутерийния магазин „Тифани“. Не че Франки имаше намерение да пребърка джобовете на приятеля си, но беше понеделник сутрин и тя търсеше дребни за метрото. След като разчлени дивана — възглавница по възглавница, обърна краищата на килима край первазите и изпразни всички малки бонбониери и керамични купи от полицата над камината, тя почти се беше предала. Докато в отчаянието си не издърпа сивото вълнено палто на Хю от шкафа в коридора.

В горния джоб — нищо; вътрешния джоб — празна опаковка от „Сникърс“ и билет за лотарията; страничния джоб — монета от един паунд и смачкана разписка. Тя беше на път да я изхвърли, когато нещо я спря. Свиване на стомаха, шесто чувство, женска интуиция — каквото и да беше, нещо я накара внимателно да разгъне хартийката, да я занесе на кухненския плот и да я заглади с дланта си. Тогава видя, че е от „Тифани“ и прочете: „Предмет — бижута“ отдолу. Чувствайки прилив на въодушевление, тя се опита да разчете сумата, но мастилото се беше размазало. Амбицирана, тя вдигна разписката към стъклото на прозореца и замижа — приличаше на 2 и няколко нули. Умът й прескочи от нищо към 2000 за по-малко от секунда. Две хиляди паунда!

Пулсът й се ускори до пета скорост, за да бъде в синхрон с препускащото й въображение. Хю беше купил бижу от „Тифани“ за две хиляди паунда! Нищо не струва толкова много, освен, разбира се… Не можеше да си го помисли, камо ли да го изрече на глас. Но рожденият й ден беше след няколко дни, а напоследък той се държеше много странно. И все пак той не би посмял, не би могъл да… би ли? Тя погледна разписката. Беше го направил! Той беше купил годежен пръстен. Ето, каза го. Той беше купил годежен пръстен от „Тифани“ и щеше да й предложи на рождения й ден!

Усещаше краката си да треперят, сякаш ще се огънат, и за да не падне, се отпусна на капака на коша за боклук, като още стискаше разписката. Стомахът й правеше лупинги и тя се чувстваше, сякаш ще се засмее и ще заплаче едновременно. Каква изненада! Каква фантастична изненада! Поглеждайки лявата си ръка, тя размърда безименния си пръст в очакване. Госпожа Хамилтън, госпожа Хю Хамилтън! Блажено ухилена, тя се замисли за Хю. Беше имала и други гаджета, но никога не се беше чувствала по този начин. Никога не беше имала мъж, който да я превръща от двадесет и осем годишна кариеристка с частно осигуряване, карта за фитнес и непреодолима страст към ботушите в смахната, глуповата и онемяла от щастие тийнейджърка всеки път, когато я погледне. Никога преди не беше прекарвала безценните си уикенди в почистване на кални петна от панталони за голф или мръзнеща под чадъра си в проливен дъжд, докато го гледа как играе ръгби, когато би могла да е уютно сгушена на дивана с чаша чай и стар черно-бял филм. Но сега го правеше. И се наслаждаваше. Франки беше влюбена.

Срещнаха се преди близо две години. Беше седмицата преди Коледа и тя и съквартирантката й Рита бяха безцеремонно информирани от техния хазяин циция господин Фригинс, че договорът за наем на скапания им апартамент над соларното студио на Тони изтича и трябва да се изнесат преди Нова година. Беше уцелил момента. Рита — рецепционистка, продавач-консултант, модел на фризьори на половин работен ден, а сега и начинаеща актриса беше някъде в Есекс („Може да ти е смешно, но да играеш задницата на кравата Дейзи е само началото!“ — нацупи се тя, когато Франки изпадна в истеричен смях и за малко да се задави с вегетарианска наденичка от новината. „Всяка актриса трябва да започне отнякъде. Погледни Анна Фрийл — изигра лесбийка!“) и цялата отговорност по намирането на ново жилище и преместването се падаше на Франки.

По тази причина един следобед тя се измъкна от офиса към 16:30 и си запроправя път през пощурелите от коледни покупки тълпи, които изригваха периодично от станцията на метрото, жадни за гирлянди, дискове с коледна музика и лъскави подаръчета за партито в офиса. Оставаха само шест дни за пазаруване до Коледа и търговската улица се беше превърнала в опасна зона — едно грешно движение и „три на цената на една“ ролки опаковъчна хартия можеха да извадят и двете ти очи. Магазини, които обикновено бяха напълно безопасни, сега бяха потенциално животозастрашаващи. Празните щандове за храна в „Marks&Spencer“ причиняваха истерични пристъпи сред присъстващите купувачи, които се надяваха да докопат кутия шоколадови трюфели или луксозно опаковани отлежал портвайн и узряло сирене „Стилтън“, а в една от големите вериги книжарници се сбиха за последния пакет благотворителни коледни картички.

Напредвайки бавно с любезни „Извинете!“, Франки бе заела позата на професионален ръгбист — глава, наведена към гърдите, и разперени встрани лакти — и като пробиваше навалицата, вървеше слепешката към раирания синьо-бял навес на агенцията по недвижими имоти „Бинкуъртс“. Изморена, отвори тежката стъклена врата към офиса и бе блъсната от горещата вълна на централното отопление. Като разхлаби пухения си мохерен шал, тя се вмъкна признателна и с поруменели бузи и насълзени очи се свлече с ватираното си яке в един от лъскавите столове от изкуствена кожа в отдела за продажби и даване под наем.

— Имате ли нужда от помощ?

Франки вдигна поглед от модното списание, което разлистваше разсеяно, и срещна коприненозелените очи на много привлекателен мъж, който седеше зад бюрото срещу нея. Повдигна вежди и й се усмихна, като се облегна в стола си и небрежно прокара пръсти през русата си коса. Франки беше леко объркана. Очакваше да се срещне с един от обикновените посредствени агенти по недвижими имоти — в началото на тридесетте, бивш ученик в държавно училище, пълен, с кръгове под очите и постоянно червено лице заради тясната яка на ризата, впита в набъбващата му двойна брадичка, задължително облечен в противен костюм на тънки райета. Но мъжът зад бюрото срещу нея нямаше нищо общо с това. Строен, самоуверен и секси, точно този агент по недвижими имоти беше едни доста привлекателен представител на мъжкия вид.

Неочаквано се почувства неловко и бързо свали старата си мръсна кожена шапка. Беше една от онези шапки с капачета, които може да смъкнеш над ушите си — типът, който винаги кара моделите във „Вог“ да изглеждат съблазнителни като непослушни руски шпионки. Без високите скули на Кейт Мос обаче Франки приличаше повече на кръглолико петгодишно момиченце с космат похлупак.

— Ами да, искам да наема апартамент с две спални — отговори, като си играеше с косата, сплескана на челото й по крайно непривлекателен начин.

Господин Привлекателен се изправи в стола си, като небрежно разхлаби вратовръзка и откопча яката на ризата си.

— Нещо по-специално?

Да, ти, помисли си Франки, докато наблюдаваше как адамовата му ябълка се движи изкусително нагоре-надолу под бледата гладко обръсната кожа на гърлото му, и си мечтаеше да е една от онези уверени и бъбриви жени като Рита или Денис Ван Оутен, които не биха се колебали да заговорят мъж.

— Всъщност, не — смънка засрамено.

Дайте й тема и можеше от нищото да развие цял научен доклад, по дяволите, тя дори беше член на клуба по дебати в университета (макар че беше отишла само веднъж, след като откри, че там са предимно мъже в рипсени сака с кръпки на ръкавите, декламиращи стари глупости). Но при вида на най-привлекателния мъж, когото бе виждала през тази година, тя внезапно се превърна в заекващо същество с речника на Дейвид Бекъм.

Господин Привлекателен продължи да я зяпа и търпеливо очакваше отговор.

— Не искам да бъда излишно капризна. Разбирате ли, имам по-малко от две седмици да намеря нов апартамент — опита отново тя.

— Защо, какво се случва след две седмици? — Мъжът притеснено смръщи вежди. Така изглеждаше дори още по-очарователен.

Франки прехапа устни. Ставаше й все по-трудно да се концентрира върху проблема с жилището си вместо върху агента по недвижими имоти.

— Хазяинът ни изрита.

— Нас? — Той взе химикалка от бюрото си и започна да я върти между пръстите си.

— Съквартирантката ми Рита и мен. За щастие, тя няма проблем за няколко месеца, защото пътува с трупата.

— Тя е актриса?

— Може и така да се каже… — По устните на Франки пробяга усмивка, когато се опита да не се засмее с глас на представата за Рита, подскачаща по сцената в черно-белия си костюм на кравешка задница.

Сподели усмивката й и като подпря брадичка на ръцете си, се наведе към нея.

— Нали разбираш, че Коледа е след броени дни и може да отнеме повече от две седмици да ти намерим апартамент…

— Не може! — прекъсна го Франки. — Трябва да намеря нещо.

Тя помисли за хазяина Фигинс с оцветените от никотина пръсти и отблъскващия навик да бърше постоянно течащия си нос с опакото на ръкава на жилетката си, докато обяснява нещо на гърдите й. Нямаше начин да го моли за услуга.

— Няма ли кой да те приюти за няколко седмици?

Поклати глава.

— Може би приятелят ти? — понижи глас мъжът въпреки постоянния шум в офиса.

— Нямам. — Тя се усмихна изненадана и леко смутена. Всеки би си помислил, че той флиртува с нея.

Така беше. Широка усмивка се разля по лицето му и той доволно завъртя скъпия часовник „Ролекс“ около китката си.

— Ами, сигурен съм, че ще успеем да измислим нещо… — Кимна, стана от черния си кожен стол, заобиколи един от пълните си раирани колеги и се насочи към шкафа с картотеката. — Но първо ми трябват някои подробности. — Той дръпна най-горното чекмедже, грабна някаква папка, хлопна чекмеджето обратно, върна се и й я подаде. — Между другото, не се представих. Аз съм Хю. Хю Хамилтън. — Подаде й ръка.

Тя скочи като пружинка и бързо дръпна розовата си вълнена ръкавица.

— Аз съм Франки. Приятно ми е. — Стисна ръката му и опита да не се изчерви, когато пръстите му топло обгърнаха нейните.

Въобразяваше ли си, или той задържа ръката й малко по-дълго? Не, това определено беше по-дълго от нормалното. В стомаха й запърха внезапно въодушевление, не можеше да не се надява, че ще получи повече, отколкото беше дошла да търси.

През следващата седмица Франки срещна Хю още много пъти, за съжаление изцяло по строго професионални причини. След като огледа дузина мизерни квартири с втори спални, които можеха да минат за дрешници, противни апартаменти с баня, неремонтирана от седемдесетте, и мухъл в кухненските шкафове, достатъчен за едногодишното производство на пеницилин, всички надежди да си намери жилище или да излезе на среща с Хю бързо се изпаряваха.

И затова тя толкова се изненада от апартамент 13 на двадесет и седмия етаж в общински блок в Актън. Беше напълно обзаведен, с добре просмукала се влага и пълчища хлебарки и тя бе готова да признае поражението и да се откаже, когато Хю я издебна край хладилника и й призна своята вечна любов. Добре де, не точно, но призна, че я е развел из най-лошите апартаменти в западен Лондон само за да продължи да я вижда. Поласкана и някак облекчена, че все пак няма да й се наложи да живее в кашон, тя се съгласи да излязат на среща. Седемдесет и два часа по-късно вече празнуваше Нова година и пееше с шампанско в ръка в прекрасния си нов апартамент с прекрасното си ново гадже. Поправка: в девет и половина отдавна беше приключила с шампанското и неспособна да си спомни думите, на която и да е песен, беше пияна и мърсуваше с Хю под одеялото. Беше прекрасен край на 1997 година.

Сега беше 1999-та и те живееха заедно. Не че го бяха планирали или нещо подобно, но три месеца по-рано Рита отпраши за Лос Анджелис и остави Франки сама да намери с кого да споделя наема. Не беше лесно и след като се беше срещнала с няколко възможни съквартиранти, в съзнанието й започнаха да се появяват кадри от филма „Самотна бяла жена“. Тъкмо се беше примирила, че ще пие чая си с потенциален убиец, когато Хю спомена, че тя би могла да се нанесе в ергенската му квартира във Фулхам. Надяваше на точно такъв резултат.

Не че тяхното съжителство не породи някои проблеми. Предложението на Хю да се нанесе не се отнасяше за голяма част от нейните вещи. Минималистът Хю с неговото двуместно канапе и скрити кухненски шкафове съвсем не бе във възторг от колекцията боклуци на Франки. Тя никога не пътуваше с малко багаж и сега беше натъпкала неговия фолксваген голф с пет чувала дрехи, любимия си филодендрон, който имаше още от университета и сега беше високо, пълзящо във всички посоки чудовище, едва задържано от парчета тиксо и корда, колекцията си от стари филми, картонена кутия с принадлежности за изправяне на коса, старите градинарски книги на дядо си, които заеха целия багажник, и, разбира се, Фред и Джинджър.

Намерен изоставен зад един супермаркет, Фред беше дванадесетгодишен котарак на сиви и кафяви ивици, а Джинджър беше неговата много по-млада червенокоса приятелка. Франки обожаваше и двамата. За съжаление, Хю не споделяше чувствата й. Той приемаше котките само като мюзикъл на Андрю Лойд Уебър. Фред и Джинджър не помагаха за подобряване на положението. Интуитивно усетили неговата неприязън, те реагираха подобаващо — остреха ноктите си в чисто новата му рогозка от агава и препикаваха всичките му стикове за голф. Не беше точно съжителството с нов съквартирант, което Хю си беше представял…

Внезапно Франки се върна обратно в своята понеделнишка утрин, стресната от мелодията на сутрешния блок по телевизията. Погледна и осъзна, че течаха финалните надписи. За бога, закъсняваше! Ако не побързаше, шефката цял ден щеше да й диша във врата. Което, имайки предвид, че жената имаше хронично лош дъх, далеч не беше вдъхновяваща мисъл. Франки въздъхна и стана от коша за боклук. Ако изтичаше до спирката на метрото, може би щеше да успее да стигне в службата до десет. Грабна палтото на Хю и хвърли последен продължителен поглед на разписката, преди да я смачка и да я върне обратно в джоба му. Рожденият й ден беше в петък и всичко, което трябваше да направи, беше да издържи дотогава. В крайна сметка трудно можеше да развали изненадата му, нали?

Като обличаше якето си, погледна отражението си в голямото огледало с позлатени краища, което висеше в коридора. Изглеждаше като че току-що се е събудила: без грим, с разпиляна по лицето коса и още едно петно на брадичката. Но днес имаше и нещо различно. Около нея се усещаше топло червеникаво сияние, което нямаше нищо общо с централното отопление. Беше мисълта, че след четири дни ще бъде сгодена. Сгодена! Господи, звучеше толкова зряло! Почувства се така, сякаш отново е петгодишно бузесто момиченце, което си играе на булка с мърлявия воал на майка си и с обувки на високи токчета. Само че не беше. Тя беше на почти двадесет и девет и този път не беше игра.

Затвори входната врата след себе си, изтрополи надолу по стълбите и зави надясно по улицата. Беше мъглива, сива зимна утрин и Франки бързаше към спирката, като си пробиваше път през навалицата. Всички изглеждаха толкова кисели, старомодни и отегчени, но тя не можеше да скрие огромната усмивка, лепната на лицето си. Вероятно имаше вид на умопомрачена, като онези хора, които носят обувки от вестници и си говорят сами. Но не й пукаше. Беше открила човека, с когото искаше да прекара остатъка от живота си, и той също искаше да го прекара с нея. Сякаш бе ударила джакпота от лотарията. Шансовете бяха едно на милиони, но тя имаше печелившия билет и той беше смачкан във вътрешния джоб на палтото на Хю.