Отпусни му края

Глава 38

— Тук е, тук е. — Като подскачаше нагоре-надолу пред „Двореца на Цезар“ в набързо стъкмен шаферски тоалет от промазан кадифен къс панталон и ликрена блуза по врата, Рита ръкомахаше като луда към бялата лимузина, която бе наета да ги откара до параклиса.

Райли и Дориан бяха тръгнали пет минути по-рано благодарение на Рита, която прие ролята си на шаферка много сериозно и категорично им заяви, че е лош късмет да видиш булката преди сватбата и не, не могат да споделят едно малко такси.

Застанала до нея, Франки почувства прилив на въодушевление и веселие, докато наблюдаваше как бялата панделка потрепва на предния капак на паркиращата пред тях лимузина. Е, това беше. Случваше се. Тя се омъжваше. Стомахът й започна да се движи нагоре-надолу в синхрон с Рита и тя почувства как в гърлото й засяда буца. Дори и упоена с шампанско, все още се чувстваше притеснена.

— Сигурна ли си, че изглеждам добре? — обърна се неспокойно към Рита. Имаше сериозни съмнения за кожения панталон. Предизвика фурор на партито в Бевърли Хилс, но на собствената си сватба? Вероятно накрая щеше да изглежда като една от онези безумни жени, които искат да бъдат нестандартни и би било по-добре да се омъжи върху багер. — Може би беше права. Може би трябваше да облека тоалета на Карън Милън.

— Спри да се притесняваш, изглеждаш дяволски неотразимо — успокои я Рита, докато оправяше червилото по устните си. — Райли е късметлия. — Затвори огледалцето си и го прибра в чантата си. — Повечето булки приличат на смахнати лампиони. Ти поне ще изглеждаш секси на всички сватбени снимки.

Франки внезапно стисна ръката на Рита.

— О, мамка му!

— Какво?

— Фотоапарата. Взе ли го?

Рита погледна несигурно.

— Не си ли спомняш? Райли те помоли да донесеше фотоапарата му в параклиса — запелтечи Франки, започвайки да се паникьосва. Рита беше толкова пияна, че щеше да е истинско щастие, ако си спомнеше собственото си име, да не говорим за снимачната техника. — Няма да имаме никакви снимки. — Прииска й се да заплаче.

— Стига де, Франки, няма нужда да се паникьосваш заради глупости — извика Рита. — Вероятно още е в стаята. Ще се върна и ще го взема.

За момент Франки се успокои от предложението на Рита. Докато не я видя да се клатуиша пияна на токчетата си и не размисли.

— Не, ти остани тук. Връщам се след пет минути — инструктира я и тикна букета в ръцете й.

Той беше аранжиран от наличните свежи цветя в хотела и Рита беше много щастлива, че курсът й по цветарство от 1985-та година най-сетне е бил полезен.

— Не се притеснявай, прието е булката да закъснява — провикна се Рита успокояващо след Франки, която се затича към хотела.

Докато я наблюдаваше как изчезва във фоайето, тя бе поздравена от доста привлекателен шофьор, който беше решил, че тя е булката, и галантно й отвори вратата. Опита се да изглежда достатъчно скромна и подходящо булчински, докато се настаняваше на задната седалка. Всичката тази сватбена суета беше доста приятна, помисли си тя, докато се разполагаше в кожения салон и се възползваше от безплатния минибар.

„Дворецът на Цезар“ беше претъпкан от играчи и гости за Милениума и с по-малко от двадесет минути до полунощ, празничният градус бе висок и казиното преливаше от очакване и веселие. Като се опитваше да си проправи път до асансьорите, Франки се промушваше през тълпи развълнувани туристи, оскъдно облечени сервитьорки и заклети играчи, преди най-накрая да стигне лобито. Вратите на асансьора се отвориха и тя се промъкна между купонджиите с шапки и хартиени свирки и натисна бутона. Оставаше й да изчака.

Притисната между двойка, която се опитваше да счупи рекорда за най-продължителна целувка с език, и кокалеста девойка в рокля на цветя — неуспешен опит да се издокара като дива купонджийка, Франки наблюдаваше убийствено бавната смяна на номерата на етажите.

— Хайде, хайде — просъска, докато асансьорът спираше и на всеки етаж слизаха хора и изчезваха в някоя от стаите, в които бяха организирани купони. На тяхно място се качваха нови празнуващи, тръгнали нанякъде в последните минути преди отброяването. Най-накрая машината спря на дванайсетия етаж, вратите се отвориха и освободиха Франки от влудяващия капан.

Забърза по коридора и погледна часовника си. Мамка му, оставаха по-малко от десет минути! Тя погледна номерата на вратите, за да открие стаята си. Преди беше толкова лесно да я намери, но сега, пияна и паникьосана, беше много по-сложно. Най-накрая я забеляза — 1204 — и започна припряно да рови в чантата си за картата ключ. Докато търсеше, я осени мисълта колко комично ще изглежда този момент след месеци и години, когато тя е възрастна омъжена жена. Усмихна се на себе си — беше намерила картата — и започна да тананика Сватбения марш, докато търсеше процепа за картата.

— Франки?

Глас. Стресна я. Картата се плъзна от пръстите й и падна безшумно на килима. Обърна се и видя фигура в дъното на коридора, почти скрита в сенките. Мелодията застина на устните й. Не можеше да бъде! Тя се взря упорито, опитвайки се да фокусира по-добре. Не беше. Силуетът пристъпи напред в светло петно… Беше…

Хю.

Стомахът й се преобърна, а краката й се подкосиха. Подпря се на дръжката на вратата. За един кратък миг почувства с цялото си тяло, че е катапултирана обратно във времето, през океана, обратно във Фулхам, през октомври, при Хю. Като няколко пъти си пое дълбоко въздух, тя се опита да избистри съзнанието си, но беше невъзможно. Хю. В Лас Вегас? Почувства се, сякаш има някаква откачена, причинена от шампанското халюцинация. Със сигурност не можеше да се случва. Нали?

Но се случваше. Неспособна да помръдне, тя го зяпаше вцепенена. Изглеждаше съвсем същият. Носеше съвсем същите дрехи както обикновено — светлосиня риза на Ралф Лоран, дънки с ръб на крачола и спортните си обувки с дебела подметка. Спретнат и гладко обръснат, той беше оформил с гел косата си, както правеше винаги, и излъчваше този постоянно разпознаваем мирис на дезодорант, вода за уста и афтършейв. Изглеждаше толкова познато. И в същото време така непознат.

Всичко, което тя можеше да направи, бе да стои там, да зяпа и да се олюлява със сърце, което биеше като църковна камбана. Опита се да заговори, но гласът й изглежда бе изчезнал от гърлото й. Сякаш всичките й сетива бяха изключени от шока да види Хю пред себе си, само на няколко крачки разстояние. Внезапно се почувства ужасно трезва.

Хю зяпаше Франки. Слава богу, че най-накрая я намери. Смяташе, че никога няма да успее в този дяволски град, пълен с кичозни американци и още по-кичозни хотели. Беше му отнело часове и с умората от часовата разлика той не мислеше, че ще успее да я открие преди полунощ. Но най-накрая, преди двадесет минути, му провървя. Рецепционистката в „Двореца на Цезар“ му каза, че тя се е настанила в един от ВИП апартаментите — един господ знае как бе успяла да си го позволи — и като затвори телефона, той веднага тръгна насам. Беше планирал речта си, дори я беше репетирал няколко пъти пред огледалото, но сега, когато просто налетя на нея, си глътна езика. Честно казано, бе толкова шокиран, колкото и тя. Изглеждаше толкова различно. Почти неразпознаваема. Откога си купуваше кожени панталони? И тази оскъдна блузка, та тя практически не беше от плат, а от конци. Без съмнение това бе идея на малоумната й приятелка Рита. Гледаше я, облегната на вратата на своя апартамент, безмълвна. И изведнъж го осени мисъл. Нима беше пияна?

— Какво правиш тук? — най-накрая успя да прошепне Франки.

— Търся те. — Той тръгна към нея, но премисли и спря на две крачки разстояние. — Долетях в Ел Ей, но когато най-сетне намерих жилището ти, съседите ти ми казаха, че си в Лас Вегас. Успях да наема кола, карах дотук и прерових всеки хотел в този град, опитвайки се да те намеря. — Млъкна и прокара ръка през косата си, както винаги. — Трябваше да те видя, за да ти кажа, че направих глупава грешка. Бях такъв идиот, Франки. Проклет глупав идиот.

Франки не можеше да повярва на ушите си нито на очите си. Онемяла, наблюдаваше как той смутено върти копчетата на ръкавелите си. Винаги се чувстваше много неловко, когато говореше за чувствата си, което той винаги наричаше ППЧ — Публична проява на чувства.

Изпънат като струна, той отметна рамене назад, сякаш се протяга.

— Да бъда сам през тези няколко месеца… — преглътна няколко пъти, като си спомни за еднократните свалки, — ме накара да осъзная, че не искам да бъда без теб. — Пое си дълбоко въздух. — Липсваше ми, Франки. Искам да ми дадеш втори шанс.

Речта му бе заглушена от силна музика — оркестърът започваше да свири — и хоровото обратно броене. Десет, девет, осем, седем…

Спогледаха се. Мълчаха. И тогава изведнъж, точно пред нея, той падна на коляно и прочисти гърлото си.

— Опивам се да ти кажа… — Извади малка кадифена кутийка от вътрешния си джоб и се опита да я отвори.

Шест, пет, четири…

Замота се за секунда с капачето, ръцете му трепереха и бяха потни. Три…

Накрая я отвори. Две…

Вътре имаше диамантен пръстен от „Тифани“. Едно…

Започна оглушителен шум — звукът на празнуващия Милениума Лас Вегас обгърна всичко. Хората крещяха, в небето експлодираха фойерверки, пукаха се балони, чуваха се песни. Групата в казиното вече свиреше с пълна сила.

Но сред всичкия шум единственото, което Франки чу, бе гласът на Хю.

— Ще се омъжиш ли за мен?