Отпусни му края

Глава 6

Пътят към дома беше като в мъгла. Франки лежеше сгушена на задната седалка, шокът се просмукваше в тялото й като анестезия, притъпяваше болката, облекчаваше нараняванията. Тя смътно си спомняше как избяга от боулинг залата, изумените физиономии на Джесика и Адам, когато прелетя покрай тях, бутайки бутилката евтино вино от ръцете им, промърмори извинение, запрепъва се под дъжда на паркинга и се свлече на задната седалка на едно такси.

Вцепенена, наблюдаваше как светлините на боулинг залата се отдалечават в дъжда, преди да извърне лице от прозореца. Трепереща, тя отчаяно зяпна пода и едва тогава забеляза, че е забравила да смени обувките си. Беше като сол в раната. Червено-бяло-сините обувки с връзки я зяпаха нахално в отговор.

Като влизаше през входната врата, можеше успешно да се самозаблуди, че нищо не се е променило. Всичко изглеждаше както преди, всичко си беше както го бяха оставили — чашата за кафе на Хю до телефона, чантичката й с гримове на масичката в коридора. Напомняше й на игра, която беше играла като малка. Трябваше да затвориш очи, някой преместваше нещо от стаята и после трябваше да кажеш какво липсва. Но сега не беше игра и тя знаеше какво липсва. Любов. Звучеше сантиментално, почти като разтопяващ абзац от любовен роман, но беше вярно. Хю не я обичаше повече и това променяше всичко около нея. Сякаш бе наблюдавала живота си на цветен телевизор, а сега неочаквано образът бе станал черно-бял.

Пусна ключовете си в сребърния пепелник на масата за кафе и се отпусна на дивана. Фред отвори мързеливо едното си око и без да промени сфинксоподобната си поза, сложи пухкава лапа в скута й. Винаги изящната Джинджър се протегна, изви гръб и се прозина, преди да пристъпи деликатно към голите колене на Франки. После, завирайки малкия си мокър и грапав нос във врата й, тя започна да мърка. Обикновено Франки щеше любящо да погали и двете котки, да ги погъделичка по мъхестите брадички и да помилва нежните им копринени лапи. Не и този път. Неспособна да помръдне, тя просто лежеше на възглавниците и зяпаше празно в пространството.

От гърлото й се откъсна неволно хлипане и зачервените й очи отново се напълниха със сълзи. Никога, дори след милиони години, не беше очаквала това да се случи. Те не се караха, поне не истински, а само за тъпи неща като чий ред е да измие чиниите или кой е използвал последната ролка тоалетна хартия. Имаха добър сексуален живот или поне тя мислеше така. Стомахът й се сви. О господи, нека не е това, каквото и да е, но не това! Добре, тя не се люлееше от полилея — не че имаха полилей, беше един от онези бели китайски фенери, които получаваш за петачка от битака — но той видимо се наслаждаваше.

Франки се сви, докато една след друга ужасни мисли се забиваха в нея като отровни стрели. Вероятно всичко е било само преструвка, всичките целувки по врата и хапането на ушите й — Хю беше луд по ушите й. Вероятно и ерекцията му беше фалшива. В крайна сметка, щом жените могат да симулират оргазъм, със сигурност мъжете могат да симулират ерекция. Дори по-лошо, може би той си представяше, че тя е някоя друга — Сузи с „хубавкия чифт“ от счетоводство или новата заместничка с френски акцент, която продължаваше да му купува кроасани. Господи, дано няма афера с нея! Не казвай, че я е хранил с шоколад, прикрит зад шкафовете с картотеката! Колкото повече мислеше за това, толкова повече си припомняше странното му държане последните няколко седмици. Резервиран, по-невнимателен, сякаш нещо го притесняваше. По дяволите, каква идиотка беше! Мислеше си, че той се подготвя за брак, а през цялото време той бе обмислял раздялата им.

И ако това не беше достатъчно гадно, сега тя трябваше да си намери и къде да живее. Но как? Ако имаше работа, можеше да започне да търси, но някак си се съмняваше, че държавната помощ ще покрие двеста паунда наем седмично за апартамент в западен Лондон. Винаги можеше да звънне на приятели и да попита за временен подслон на дивана, но отхвърли идеята. Никой не иска подсмърчаща и оплакваща се развалина на къмпинг в хола си, независимо колко съчувства на състоянието й. Оставаха само родителите й, но тя не искаше да ги притеснява. Беше двадесет и девет годишна, трябваше да е способна сама да реши проблемите си, вместо да припка разплакана у дома като малко дете, загубило състезанието по тичане с яйце или изпуснало любимата си кукла в декоративното езерце на съседите.

И двамата бавно остаряваха — баща й щеше да навърши седемдесет и две следващия май, а майка й не беше много по-млада, но и двамата бяха щастливо женени дори след петдесет години. Майка й винаги обичаше да й разказва историята за тяхната първа среща на танцова забава в Блекпул и как, когато се оженили шест месеца по-късно, те валсували до олтара и танцували фокстрот на приема. Но най-добрата и най-често повтаряна история на майка й беше как е навършила четиридесет и започнала да се чувства неразположена. Как била ужасена, защото се страхувала от думата с „Р“, но — и това беше частта, която най-много обичаше да разказва — се оказала думата с „Б“. Тя не умирала, дори напротив. Била бременна в четвъртия месец с Франки и никога не била по-щастлива.

Като покри лице с ръцете си, Франки заплака отново и подсмърчането й отстъпи на силни, давещи, конвулсивни хлипове. Фред и Джинджър я погледнаха объркани. Тя продължи, докато козината им не подгизна от нещастните й сълзи, а лицето й се покри с петна и подпухна. Не можеше да плаче повече.

Като си поемаше бързи, отчаяни глътки въздух, тя избърса върха на мокрия си нос с ръкава на новото си сако, оставяйки следи от солени сълзи. Стана внимателно от дивана, прекоси хола и застана до големия прозорец. Опря горещата си лепкава буза на успокояващо хладното стъкло и се загледа в улицата долу с несигурната надежда, че ще види Хю да завива зад ъгъла и да изкачва стъпалата към входа през едно. Но отвън нямаше никого, нищо, освен редици паркирани коли и грозни купчини от гниещи есенни листа.

Не знаеше колко дълго е стояла на прозореца, преди да забележи телефонния секретар да просветва на масата до нея. Няколко минути тя просто го наблюдаваше, без да съзнава, че има съобщение, после се сепна, наведе се и натисна бутона за прослушване. Чу се бръмченето от пренавиващата се касетка, щракване и гласът на Рита с тежкия й ланкширски акцент, изпълни стаята.

— Здравей, Франки, аз съм. — Тя викаше, звучеше сякаш от мобилен телефон. — Купих си кола… кабриолет… карам по Сънсет и не знам дали чуваш и дума от това, което казвам, но звъннах да ти пожелая честит рожден ден. Изпратих ти мейл, но не знам дали си го получила, защото така и не отговори. Не знам къде си… вероятно си прекарваш приказно в някой претенциозен ресторант с Хю, подла късметлийка! — Пропищяване на клаксон и проклятие от Рита. — По дяволите, някои от тези шофьори не гледат къде карат! — Още един клаксон. — Махни се от проклетия път! За бога, извинявай за това. Някакво тъпо копеле… задръж, мисля, че е Род Стюард! — Острият смях на Рита. — Както и да е, нова тема. Кога ще дойдеш да ме видиш? Минаха три месеца, а ти обеща. Не можеш ли да оставиш любовника си за няколко седмици? Знаеш какво казват за отсъствието, което разпалва чувствата и така нататък… — Скърцане на спирачки. — О, мамка му какво сега? — Тишина. — Божичко, мисля, че са ченгета. По-добре да тръгвам. Обичам те. — Звук от целувки и телефонът замлъкна.

Франки изслуша записа повторно. Цапнатата в устата, побъркана и добросърдечна Рита. Бяха я зарязвали повече пъти, отколкото можеше да си спомни, но винаги го беше приемала леко. Но Франки си нямаше никого, за да й помогне да го приеме леко. Рита беше от другата страна на океана. На хиляди километри разстояние. Точно където и тя искаше да бъде. На хиляди километри от цялата жалка бъркотия, в която се бе превърнал животът й…

Тогава бе зачената идеята и нейното развитие отпуши вълна от ендорфинно непокорство. Майната му на Хю! Майната му на списание „Лайфстайл“! И майната му на факта, че беше почти на тридесет! Щеше да направи нещо. За разнообразие щеше да поеме контрол над живота си.

Като избърса очи, тя вдигна телефона и набра номера на Рита. Не си беше у дома, но Франки остави нечленоразделно съобщение на гласовата поща. Рита винаги я беше канила на гости в Лос Анджелис. Добре, сега тя щеше да приеме поканата. Беше взела решение. Ако Хю искаше пространство, щеше да го получи. Десет хиляди проклети километра разстояние.