Отпусни му края

Глава 34

— Весела Коледа, съкровища! — С готварска престилка върху костюма с принт на змийска кожа, размахал клонче имел, Дориан поздрави Рита и Франки на вратата и ги разцелува звучно. — Изглеждате зашеметяващо както винаги! — Ухили се, облиза устни и ловко обви ръце около тях. Преведе ги през прага и ги насочи към терасата, която беше декорирал с лампички и лъскаво дизайнерско коледно дръвче. На масата проблясваше гарафа, която той вдигна. — По едно шери?

Беше Коледа и те бяха отишли да празнуват заедно с Дориан, който след скандала с наркотиците беше приключил с предишния си разюзден живот със секс, наркотици и партита до сутринта. Не че беше спрял да работи, но вместо да пласира нелегални субстанции, сега правеше състояние от обмен на акции и дялове през интернет. Заедно с новата си кариера бе започнал и нещо като здравословен начин на живот. Вместо да лежи цял ден в леглото с махмурлук и апетитна представителка на женския пол, той ставаше в шест, правеше крос около водохранилището на Холивуд с Елвис на разтегаема каишка и след цял ден работа на лаптопа прекарваше вечерите си в готвене на ризото с нискомаслена пушена сьомга, гледаше филми на домашното си кино и си лягаше рано.

— Реших, че може да ви липсва дома и предприех специално пътуване до британския магазин в Санта Моника. Милата старица, която работи в магазина, ме посъветва да купя коледния пудинг на „Хародс“, малко яйчен крем, плънка и две бутилки шери. — Дориан изглеждаше доволен от себе си, отпи от чашата и направи гримаса. — Господи, как го пиете това нещо? — Кашляйки, той изля съдържанието на чашата си в една от вече празните саксии на балкона си и посегна към бутилката с водка. — Какво ще кажете за Блъди Мери? — Явно новият му здравословен режим не изключваше алкохола.

— Да, защо не? — Франки се усмихна в опит да звучи радостно, въпреки че изобщо не се чувстваше така.

Предния ден Райли й се беше обадил от един господ знае къде в Мексико. Линията се разпадаше, но точно когато сигналът прекъсваше, тя успя да чуе думите му: „Имаше много силна буря… Няколко дни, за да стигна до Мексико Сити… Наистина съжалявам.“. Нямаше нужда да запълва липсващите думи, за да осъзнае, че той няма да се прибере за Коледа. Правеше се, че не е особено важно, но разочарованието я убиваше.

Последните две седмици беше като готова за изстрелване ракета в предстартово броене. Комплекс от нерви, предчувствие и въодушевление от мисълта, че ще го види отново. Очакваше с нетърпение да го държи в ръцете си и да го разопакова, сякаш е нейният личен коледен подарък. Откакто той замина за Мексико, тя отброяваше наум дните, часовете, минутите до неговото завръщане. А сега просто нямаше идея колко дълго ще продължи.

— Франки е вкисната — съобщи Рита без заобикалки, разбивайки на пух и прах маскировката й. — Райли е заточен бог знае къде в Мексико. — Като се пльосна на хамака, тя се залюля към платото с гурмени хапки, подредени като захарна планина в центъра на ратановата масичка. — Казах й да се ободри малко, но ти знаеш как е… — Думите й заглъхнаха, докато облизваше покритите си със захар пръсти. — Не можеш да направиш нищо, когато си млад и влюбен.

Франки се сви от смущение. Не искаше всеки да знае какво чувства към Райли. Особено Дориан. Но беше твърде късно.

— Да, едно пиленце ми каза, че вие двамата сте повече от просто добри приятели. — Той размени поглед с Рита, което подсказваше, че явно са ги обсъждали. — Глупаво момче. Да те остави сама у дома. — Цъкна с език, приключи с прибавянето на съставките за коктейла в сребърния си шейкър и започна да го разбива със странни движения около главата и тялото си, сякаш всеки момент щеше да започне да бае и припява като шаман. След няколко минутки наля взривоопасното съдържание в три чаши. — Ако някога се почувстваш твърде самотна, просто си спомни, че съм само на една врата разстояние. — Подаде питието на Франки и й намигна закачливо.

— Как бих могла да забравя? — Не можа да не се усмихне. Беше невъзможно да се ядосва на Дориан.

— Предлагам тост. За отсъстващите приятели. — Той вдигна чашата си с Блъди Мери.

Франки знаеше, че той говори за Райли, но неочаквано се сети за Хю в Англия. На десет хиляди километра разстояние. Пропъди мисълта толкова бързо, колкото се бе появила. Той беше дух на минали Коледи. Тя трябваше да се концентрира върху настоящето. Стоеше тук, под калифорнийското слънце с приятелите си в коледния ден. Чувстваше се по-щастлива и радостна, отколкото можеше да си представи едва преди няколко месеца.

Като се усмихваше, тя си пое дълбоко дъх и чукна чашата си.

— За отсъстващите приятели.

Хю паркира пред къщата на родителите си в Тънбридж Уелс и изключи двигателя. Моторът угасна и за момент той остана неподвижен в колата, наблюдавайки снеговалежа върху предното стъкло. Плътни, пухкави парцали, които се натрупваха в ъглите и покриваха стъклото като бели конфети. По някаква причина неочаквано се сети за Франки, за миналата година, когато бяха дошли при родителите му и двамата още преживяващи ефекта на купона от предната вечер. Как тя се беше сгушила до него, докато караха по магистралата, нахлупила пухкава шапка с капачета, които падаха над ушите й, и дяволски грозен пуловер, който майка му й беше подарила за рождения ден. Дори сега можеше да си спомни как откъсваше очи от пътя, за да я погледне. И как мислеше, че въпреки махмурлука й тя изглежда прекрасно.

Погледът му се плъзна към празната седалка до него и той се сепна. Коледа го превръщаше в сантиментален идиот. Отвори вратата, измъкна се от топлата и уютна кола и се сблъска с хапещия декемврийски студ. Ледени пориви на вятъра се завъртяха около глезените му, пропълзяха под кашмирения му пуловер и дори под ризата на Ралф Лорън. Уви палтото плътно около себе си и се наведе към колата, за да събере подаръците от задната седалка. Постара се да не изпусне нито един в снега, докато се мъчеше с ключовете. Най-накрая след многократно натискане на алармата возилото реагира с бибиткане и присветване.

— Дяволско време — изруга, като се подхлъзна и за малко да падне на тротоара. Все пак успя да запази равновесие и стигна до входната врата.

Не очакваше с нетърпение да прекара деня с роднините си. Миналата година беше с Франки и двамата заедно се смяха на изявите на баща му в играта на думи, водеха учтиви разговори с досадния му зет Джери, играха с разглезените четиригодишни близнаци на сестра му и изтърпяха дванадесет часа отегчителна телевизия. Но днес беше само той, самичък. Въздъхна и постави ключа в ключалката. Трябваше сам да се изправи пред „Звукът на музиката“.

— … и тогава му казах: „Ако няма да спиш с мен, можеш да се разкараш.“ — Рита си взе още едно парче пица със салам и подправки.

Франки отпи от чашата си с шампанско и се усмихна отнесено. Не слушаше особено внимателно разказа на Рита за това как беше зарязала Мат деликатно. Вместо това си мислеше колко нереално е, че седи на балкона на Дориан на Коледа, яде пица, хваща тен и наблюдава сенките на Ел Ей на хоризонта.

— Имам предвид, за бога, че не съм Дева Мария, нали? — Рита размаха парчето пица към Франки, от устните й се точеха конци разтопено сирене.

— Едва ли — съгласи се Дориан, който се правеше на келнер и сервираше щедри порции плънка. Беше твърдо решен, че все още могат да я ядат като гарнитура, въпреки че трябваше да прекъсне храбрия си опит да изпече пуйка няколко часа по-рано.

Беше заради изчислението на времето за готвене. Той не си падаше много математик и тотално се обърка, започна да дели, вместо да умножава. А това по грубата преценка на Франки означаваше, че дори при силно загрята фурна пуйката няма да се изпече преди Деня на влюбените. Така че след като решиха да я оставят да почива в мир във фурната, положена на средно ниво между сбръчкани моркови и сурови картофи, Дориан извади колекцията си от менюта за поръчка по домовете — знаеше си, че един ден ще му спаси живота — и поръча пица. За първи път коледната вечеря на Франки пристигаше с две допълнителни гарнитури и безплатна бутилка диетична кола. Но хей, това беше Ел Ей! Какво очакваше?

— Но няма да се разстройвам заради това. Честно казано, от самото начало си знаех, че не сме подходящи един за друг — допълни Рита, като игнорира Дориан и продължи да лъже, без да й трепне окото с уста, пълна с плънка. — Не е като да бях влюбена в него, както ти беше влюбена в Хю.

Франки потрепна при споменаването на името на Хю. През последните две седмици не беше мислила за него, но по някаква причина днес непрекъснато й се напомняше за съществуването му. Дори и родителите й, които прекарваха празниците на круизен кораб в танцуване на бални танци край Канарските острови, я попитаха дали е говорила с Хю, когато се обадиха да честитят Коледа. Майка й винаги бе имала особена слабост към него и перфектно изгладените му ризи и не можа да скрие разочарованието си, когато Франки отговори отрицателно.

— Някой да иска шампанско? — Прекъсна мислите й Дориан, като се появи от кухнята с нова бутилка и торба курабийки с късметчета.

Рита въодушевено размаха чашата си.

— Знаеш ли какво. Обзалагам се, че прекарва скапана Коледа без теб.

Франки не каза нищо. Вместо това прогледна часовника си — в Лондон беше вечер.

— Сигурна съм, че Хю е добре — промърмори, изчаквайки Дориан да приключи със сипването, преди да отпие голяма глътка шампанско. — Вероятно в момента гледа „Звукът на музиката“.

Тя погледна Рита за секунда, преди и двете да избухнат в неистов смях. Дориан ги наблюдаваше изумен и не можеше да проумее какво може да е толкова забавно във филм с Джули Андрюс.

Приклещен между баба си и пралеля си Прудънс на кожения диван, Хю пееше раздразнено. Не мислеше, че може да издържи повече. Току-що беше преживял двучасово коледно шоу по телевизията, а сега и това. Размърда се неудобно. Телевизорът гърмеше, парното беше включено на максимална степен и той се чувстваше прегрял и преситен. Огледа стаята с начумерен поглед. Баща му беше задрямал във фотьойла, а празничната му шапка беше паднала пред лицето му и сега се полюшваше като пурпурно знаме при всяко похъркване. Въпреки допълнителната порция сладкиш неговата много бременна сестра Белинда методично опустошаваше голям блок шоколад с портокал, докато зет му Джери, който беше либерал и носеше рипсени сака с кръпки на ръкавите, беше на колене на пода и играеше на влакче с адските близнаци.

— Някой да иска още чай? — провикна се майка му, подала глава през кухненската врата.

— Какво? — прогърмя гласът на пралеля Прудънс, която беше глуха като пън, но отказваше да го признае. Като се изпъчи на дивана, тя постави ръка на ухото си. — Какво каза?

— Чай — измуча майка му и размаха чаена чаша за повече яснота.

— Е, защо не каза така? — цъкна лелята нетърпеливо. — Но го искам запарен в чайник.

— Имаме ли още от превъзходния коледен кекс, който бабинка направи? — изгука Белинда, като омете последното парченце шоколад. Тя не ядеше за двама, ядеше за целия Трети свят. Запитването й за кекс остана без отговор, когато от Криспин се изтръгна пронизителен писък. Сестра му Джемима току-що беше натъпкала в носа му парче от пластмасовите релси на влака.

— Има ли шанс да пуснем видеото с „Влакчето Томас“? — ведро попита Джери. Беше реторичен въпрос. — Криспин обожава влакчето Томас, нали миличко?

Миличкият Криспин внезапно спря да плаче и като притисна кървящия си нос, закима енергично.

Хю се навъси. Не можеше да понесе повече. И сякаш това не беше достатъчно лошо, ами и следваща седмица трябваше да преживее семейното събиране за Милениума. Потънаха му гемиите. Беше нетърпимо дори да се помисли.

— Какво се случи с твоята хубавка млада дама? — попита неочаквано баба му, когато Джули Андрюс изчезна зад хълмовете и влакчето Томас запуфтя по екрана. — Купи ми чудесен чифт чехли от овча кожа миналата година.

Хю въздъхна. Умишлено не бе казал на по-възрастните си роднини за раздялата с Франки, защото те постоянно му натякваха да се ожени и да ги „обзаведе с още внучета“.

— Тя е в Америка.

— Америка? — излая Прудънс, проявявайки неподозирани слухови заложби. — Какво, за бога, прави там?

— Прекарва си добре, предполагам — въздъхна Хю завистливо.

— Но пътят до Америка е ужасно дълъг — продължи баба му, взирайки се в него през дебелите си няколко сантиметра стъкла на очилата си за четене. — Просто не мога да разбера младите днес. През войната бяхме принудително разделени от любимите си… Не виждах дядо ти в продължение на почти осемнайсет месеца. — При споменаването на отдавна починалия й съпруг гласът й потрепери и тя нежно докосна венчалната си халка, златна лента потънала в тънката й прозрачна кожа, преди да продължи: — Но днес просто няма нужда от такова нещо. И то особено по това време на годината. Не я ли обичаш?

Въпросът накара Хю да замълчи. В последно време Франки често се въртеше в ума му, но той предполагаше, че е просто заради времето. Време, в което да погледнеш назад към случилото се през изминалите дванадесет месеца и да си дадеш обещания за следващите. Но сега, изправен пред въпроса на баба си, осъзна, че се е залъгвал. Нямаше нищо общо с времето. Мислеше си за Франки, защото тя му липсваше. Животът му не беше по-хубав като необвързан. Беше като пустиня. Самотни, нещастни няколко месеца в безсмислени еднократни свалки, готова храна и самотни неделни сутрини. Нямаше с кого да се сгуши на дивана и да гледа видео, никого, за когото да приготви вечеря — добре де, беше сготвил вечеря веднъж за двете им години заедно, но все пак — нямаше с кого да похапва кроасани и да пие кафе в малкото френско кафене зад ъгъла, където заедно прочитаха всички вестници, той — спортните и бизнес страниците, а тя — страниците за култура и мода. Най-накрая трябваше да признае пред себе си, че е сбъркал. Не искаше всичкото това пространство. Искаше Франки да го запълни. Искаше си я обратно.

Като погледна воднистосините очи на баба си, той кимна.

— Предполагам, че май я обичам.

— Ами отиди при нея. Иначе ще я загубиш. — Тя го мушна с кокалест пръст.

— Мисля, че вече съм — промърмори той, чувствайки неочакван удар по увереността си.

— Какво? Какво каза той? — прогърмя Прудънс и се наклони напред. — Говори по-високо.

— Казах, че я загубих… Загубих Франки. — Свикнал да има всичко, той се почувства некомфортно от признанието.

— Пълни глупости — сопна се тя, като поклати глава. — И се наричаш мъж? Ако я обичаш, отиди там и си я върни. Защото ако не ти, някой друг ще го направи.

Беше около десет и половина и лампичките проблясваха в хладната тъмнина. Рита, Франки и Дориан бяха успели да се справят с четири големи пици и по-голямата част от мокрия бар и се излежаваха на терасата — три крайбрежни кита, омотани в мексикански одеяла, пушеха цигари, ядяха шоколад и играеха гол покер, а от огромните колони долиташе ненатрапчива музика.

— Отегчен съм — простена Дориан, който предложи играта само за да види Рита гола. За негово нещастие, той не знаеше, че шестимата й по-големи братя бяха хазартни типове и Рита беше прекарала детството си в игри с карти вместо с кукли. В резултат на това тя запази всичките си дрехи, а той беше напълно гол под тъничкото мексиканско одеяло. — Защо не отворим курабийките с късметчета вместо това?

— Добре — подсмихна се Рита и събра картите. — Аз съм първа.

Взе пакета и зарови ръката си, сякаш търсеше единствената печеливша курабийка, извади една, отхапа я наполовина и разгъна малък бял хартиен свитък.

— Вслушай се и обърни внимание на знаците и ще постигнеш успех. — Тя се усмихна тържествуващо, като прочете късметчето си на глас. — Да, това съм аз. Успешна актриса! — Подаде плика на Дориан. — Какво е твоето?

— Амии… — Излегнат на хамака, той се опита да развие хартийката, докато придържаше одеялото върху голите си гърди. В моменти като този му се искаше наистина да беше тренирал във фитнеса, вместо да виси край басейна и да сваля хубавици.

— Очаква ви секс с презокеанска червенокоска.

Рита го наплю с ягодова сметана, когато всички избухнаха в задружен смях.

— Ами твоето, Франки?

Като взе плика от Дориан, Франки зарови в него.

— Ето, започвам. — Усмихна се и разчупи курабийката. — Пише: „Изненадата е точно зад ъгъла.“ — Направи гримаса. — Да бе! Каква изненада?

— Ако знаеше, нямаше да се изненадаш.

Франки подскочи. Беше глас. Мъжки глас. Познат глас. Обърна се да види откъде идва гласът. И там, в сенките на вратата на терасата, стоеше Райли.

— Не ме чухте, че чукам, музиката беше толкова силна, че просто влязох. — Прекара ръка през косата си и се усмихна притеснено. — Успях да хвана обратен полет от Веракруз. По-добре късно, отколкото никога, нали? — Звучеше извинително и поглеждаше напрегнато към Франки, която беше станала и го зяпаше невярващо. Петна мръсотия и кал покриваха дънките и тениската му, а кожата му беше силно почерняла. Кичури избеляла от слънцето коса падаха върху лицето му, наболата му брада беше пораснала плътна и тъмна и покриваше брадичката и шията му. Изглеждаше по-раздърпан и мърляв откогато и да било, но това не спря стомахът й да направи салто като олимпийски гимнастик.

Тя се поколеба, без да знае какво да каже или направи. Сърцето й нашепваше едно, но разумът казваше съвсем друго. Райли направи първата крачка. Като се приведе напред, той я грабна в мечешка прегръдка, притисна я до себе си и зарови глава в косата й.

— Господи, как ми липсваше!

Това беше коледният подарък, който Франки искаше.

Хю знаеше, че не може да чака повече. Баба му и пралеля му Прудънс бяха абсолютно прави. Защо не го беше осъзнал досега? Сякаш беше прекарал последните няколко месеца в борба с много труден изпит, а сега две възрастни пенсионерки му бяха казали всички отговори. Бяха му показали какво да направи.

— Благодаря — прошепна, като целуваше напудрените и с аромат на лавандула страни на баба си и пралеля Пру, преди да скочи от дивана и да се сблъска с Белинда и Джери, които пееха заедно с Томас с по един близнак в ръце.

— Майко, тръгвам.

Майка му току-що се бе появила от кухнята с коледен кекс и почти антични чаени чаши, имитация на китайски порцелан. Прегърна я набързо.

— Какво? — Перлите още трептяха на шията й, когато той вече изчезваше през коридора. — Но аз направих още чай, а татко искаше да играем „Кой иска да стане богат“ по-късно. Защо трябва да тръгваш толкова рано? Къде отиваш?

Без да се забави дори за миг, Хю отвори външната врата, пускайки вътре струя леденостуден вятър.

— В Лос Анджелис.