Отпусни му края

Глава 7

С приглушено тупване колесникът на Боинг 747 докосна пистата и като рязко намали скоростта, самолетът се друсна силно и спря. Внезапният удар събуди Франки от дълбок, изпълнен с образи сън. Отвори очи и примигна от яркото слънце, блестящо през редицата кръгли прозорци, които осветяваха лицето й. Уморена от десет часа непрекъснат унес, тя примигна още няколко пъти в опит да фокусира обкръжението си. За момент не знаеше къде се намира, не можеше да разбере какво става, после неочаквано чу звучния глас на пилота по високоговорителя.

— Часът е дванадесет и тридесет следобед, температурата навън е 30,5 градуса. Добре дошли в горещ и слънчев Лос Анджелис, дами и господа.

Лос Анджелис! Наведе се напред и надникна през прозореца. Небето над нея беше замъглено от слънце и смог, а отпред трептеше като мираж надпис: „Международно летище Лос Анджелис.“ Беше напълно реално. Това беше Лос Анджелис!

Възприемаше го трудно. Едва предната вечер още беше в Лондон, ровеше се в чекмеджета, пълни със сантиментални боклуци стари билети за кино, тапи от шампанско, изсушени розови листа от миналогодишния букет за Свети Валентин — и опитваше да не се разреве, докато прелиства страниците на фотоалбумите. Само преди няколко часа се обади на „Бритиш Еъруейз“ за резервация, изпразни до дъно кредитните си карти, купи си билет за Ел Ей, издърпа очуканите си куфари изпод леглото и набързо ги натъпка с богато разнообразие от дрехи, обувки и един господ знае какво.

Зората я посрещна с бибиткането на таксито на улицата и тя заключи входната врата, пусна ключовете си в пощенската кутия и седна на задната седалка. Като пристигна на регистратурата в „Хийтроу“, бе посрещната от униформени служители с недоспали изражения под добре сложените маски от руж и червило, подписа разписката за кредитната си карта и взе билета си. Едва тогава адреналинът спря да тече във вените й, което й позволи да спре и да се замисли какво правеше. Всичко беше чудесно — опаковането на чантите и втурването към Ел Ей — беше категорично, решително, показващо, че й стиска, предприемчиво, на-мен-изобщо-неми-пука отношение. Това беше нейният начин да изпее „Ще оцелея“ на Глория Гейнър, без да ходи на караоке. Но ако беше толкова дяволски силна, защо се чувстваше, сякаш сърцето й се къса?

— Моля, останете по местата си, докато знакът за закопчаване на коланите изгасне! — Зачервен стюард молеше като луд по интеркома, но отчаяните му опити да усмири тълпата попадаха на двеста и петдесет чифта глухи уши.

Като затворени животни, изнервени и нетърпеливи пътници започнаха да се измъкват от местата си, грабваха ръчните си багажи и се бутаха по пътеката в отчаян опит да стигнат до изхода и да слязат няколко жизненоважни минути по-рано.

Наблюдавайки от седалката си, Франки забеляза каубойска шапка, която се движеше в началото на самолета. Беше нахалният американец. Естествено, че ще се бута напред.

Обърна се и погледна през прозореца. За разлика от всички останали тя не изгаряше от нетърпение да слезе от самолета. Миналата вечер, травмирана и наранена, бягството в Ел Ей й се струваше добра идея. Сега, носталгична и с махмурлук, не беше толкова сигурна.

Беше виждала Ел Ей само във филми и по телевизията, където показваха живота на богатите и известните. От видяното изглеждаше, че е бляскав и стилен, населяван от вманиачени по финеса, обсебени от здравословния живот хирургически коригирани хора, които по цял ден се разкарваха с лимузини със затъмнени стъкла. Град, в който жените трябва да имат едно от двете неща — кльощаво тяло с огромни силиконови гърди или много старо гадже с много дебел портфейл. Тя нямаше нито едно от двете. Сега беше много необвързана жена с размер 34 В, която носеше дънки и вълнени пуловери, имаше скоростно увисващ задник — в Ел Ей имаха дупенца вместо задници — и достатъчно целулит, за да смята, че прашките са опасни за здравето й. Добре де, имаше карта за фитнес, но тренировката й се състоеше от двадесет минути в джакузито три пъти месечно и отгоре на това ядеше шоколад, напиваше се и пътуваше с градски транспорт. Единствената операция в живота й беше за премахване на сливиците, когато беше на девет. Франки отново затвори очи — това можеше да е една много голяма грешка.

Летището беше като развъдник за зайци — лабиринт от коридори и движещи се пътеки. Като опитно зайче Франки правеше завой след завой, докато най-накрая забеляза ескалаторите, които водеха до салона за получаване на багаж. Облекчена, тя уморено се облегна на перилото. Под нея започнаха да се подават главите на хора и като се спускаше надолу, тя наблюдаваше как и телата им бавно изплуват в полезрението й. Едва тогава осъзна, че множеството хора е част от опашка — като пред влакчето на ужасите в увеселителния парк или като пред бюрото за безработни — която се увиваше напред-назад между внимателно подредени бариери. Тук беше имиграционната служба.

Като се присъедини към края на опашката, Франки хвърли поглед към охраната — униформени мъжкарани с прически тип купа, които изглеждаха като избягали от наказателен лагер, и нервно запремята зелената карта в ръцете си. Дали щяха да разберат, че е отчаяна, зарязана от приятеля си, на социални помощи, необвързана, а името на бившия й е Хю? Тя разгледа хората около себе си — туристи с големи раници и подробни пътеводители, четиричленни семейства със сгъваеми столове и джобове пълни с мокри кърпички, бизнесмени с лъскави кожени куфарчета и вземам-се-на-сериозно лаптопи. После погледна надолу към своята натъпкана чанта и разнороден набор от найлонови торбички. Не изглеждаше добре.

Въпреки множеството хора салонът беше неестествено тих, докато един по един изтормозени туристи се приближаваха до началото на опашката, опитвайки се да изглеждат ентусиазирани и в настроение за ваканция, докато потните им ръце оставяха петна по формулярите за временен престой. Това не беше паспортна проверка, беше си руска рулетка. Невъзможно бе да се каже кой ще бъде допуснат и кой ще бъде отхвърлен. Видимо произволният подбор означаваше, че докато татуиран и дрогиран Ангел от ада премина, без да го закачат, то миловидна бабка със синя коса бе хваната за полиестерните ръкави на роклята й от двама въоръжени охранители и отведена в стаята за разпит.

Франки стоеше и очакваше съдбата си, все още зашеметена от удара на Хю. Какво, по дяволите, правеше тук? Всичко се случи толкова бързо. В един момент имаше работа, в следващия — нямаше, имаше приятел — после нямаше, имаше дом — после нямаше. В един момент беше в боулинг зала в Лондон, в следващия — при имиграционните на Лос Анджелис. От върха до пълния абсурд — тя не знаеше какво, за бога, да мисли. Искаше ли да бъде допусната да започне нов живот в Ел Ей? Или пропускайки перченето, ако беше честна със себе си, предпочиташе да я натоварят за следващия полет обратно към Англия и стария й живот?

— Следващият.

Това беше моментът на истината. Франки бе повикана напред от служител в стегната бежова униформа с големи авиаторски очила. Изглеждаше като пилот от „Топ Гън“.

— И каква е причината да дойдете в Съединените щати?

Седнал зад гишето, „пилотът“ прелистваше паспорта й с подозрение, спирайки, за да разгледа размазаната снимка, която тя си беше направила в една от онези боклучави кабинки за моментални снимки в метрото. Франки надникна над рамото му и съжали за избора си на мръсносин фон. Трябваше да избере топлото оранжево.

— Ваканция — излъга тя, като се опитваше да звучи като общителен отпускар, вместо като зарязана годеница.

Не я биваше за актриса, но нямаше значение. Поне доказваше, че не е в Ел Ей с мечтата да стане филмова звезда. С други думи, не беше Рита или някоя от героините на Джаки Колинс.

— И колко смятате да останете?

Без дори за миг да я погледне, чиновникът започна да набира нещо на компютъра. Вероятно свързан с някакъв всезнаещ компютър, който съдържа всеки детайл от нейния живот — от това колко е похарчила в супермаркета миналата седмица до резултатите й от теста по английски в първи клас. Всъщност, вероятно е програмиран веднага да показва всяко криминално дело или лоша постъпка в живота й. Франки изведнъж си спомни касетата, която бе забравила да върне във видеотеката преди седмица. Сигурно полицията нямаше достъп до такива маловажни данни, нали? Тя стисна палци за късмет.

— Ами, две седмици.

Все пак едва ли беше най-подходящият момент да изкрещи „Завинаги“, нали? Щяха да я натъпчат обратно в самолета, преди да успее да вдигне куфара си. И колкото повече се замисляше, толкова повече искаше да остане. Прибирането вкъщи не беше вариант — тя нямаше къде и заради какво да се върне.

Още настървено чаткане по клавиатурата. Пилотчето нямаше да има проблем с преминаването на тестовете за скоростно писане, размишляваше Франки, все още настръхнала от отговора на една от агенциите за временно назначаване, които отказаха да я назначат, защото може да пише само с два пръста по клавиатурата. За щастие, говореха по телефона, в противен случай тя щеше да се почувства изкушена да им покаже какво друго може да прави с два пръста.

Най-накрая той спря да набира и като подпечата паспорта й, прикачи нещо в него, преди да надраска куп нечетливи йероглифи с писалката си.

— Приятна почивка.

Нито мускулче не трепна по лицето му, когато официално й подаде паспорта. Франки се усмихна облекчено. Все пак не я качиха на следващия полет обратно.

Докато чакаше куфарите си до лентата за багаж, тя изрови джобното си огледалце от дъното на козметичната си чантичка и като го обърна към светлината, се огледа. Господи! Изглеждаше на около осемдесет. Въздухът в самолета и седмица безконтролна консумация на алкохол бяха направили кожата й суха и дехидратирана. Почувства се още по-депресирана. Как звездите успяват да прекарат живота си, кръстосвайки земното кълбо, и все пак елегантно да се носят през международните летища на високи леопардови токчета, с тъмни очила и винаги свежа и жизнена кожа? На нея й бе необходим само един презокеански полет, за да изглежда лицето й като замразен зеленчук.

Мрачно стиснала огледалото в едната ръка и опипваща лицето си с другата, за да провери дали все още има скули, тя неочаквано забеляза, че ужасният американец я наблюдава от другата страна на лентата. Хлопна огледалцето и съжали, че няма чифт тъмни очила под ръка. Всъщност всеки вид дегизировка щеше да свърши работа, стига да станеше неразпознаваема. Сега, когато се беше върнала към своето обичайно разумно и трезво състояние, самият спомен как крещеше, риташе и буташе количката на „Хийтроу“ я караше да се свива от унижение. Нищо чудно, че той я зяпаше така. Вероятно си мислеше, че е напълно луда.

Избягвайки погледа му, Франки отбранително хвана количката си и я избута по-близо до улея, от който трябваше да се изсипят куфарите. Колкото по-бързо се махнеше от летището, толкова по-добре. Чу се тежко тупване и черното пластмасово тяло на първия куфар гордо се появи. Господи, беше нейният! Загуби ума и дума. През всичките години на полети тя винаги бе една от последните безнадеждно изостанали пътници, принудени да наблюдават как чифт ски и кутия с надпис „чупливо“ се въртят отново и отново по лентата, докато с нарастващо отчаяние чакат да се появи тяхната чанта. Никога досега не й се беше случвало благословеното щастие да види как куфарът й първи пресича финалната линия.

Чувствайки, че късметът й се е променил, тя грабна куфарите си, прелетя през митницата и продължи напред и нагоре към изхода. Обзе я възбуда, когато автоматичните врати се отвориха и тя бе посрещната от тълпа хора, облегнати на парапетите, вдигнали високо табелки с имена или букети с цветя за любимите хора. За един кратък момент й се прииска Хю да я очаква сред множеството, но се овладя. Всичко свърши, тя трябваше да забрави за него.

Изправена на пръсти, Франки огледа салона за пристигащи над главите на хората. Нямаше и следа от Рита. Може би закъсняваше, може би не беше получила съобщението, може би…

Проправи си път през група от хора в тениски и шорти, с равномерен тен и скъпи слънчеви очила, които подрънкваха ключове за кола, говореха по телефона или пиеха от огромни чаши с кока-кола. Всичко беше голямо, ярко и шумно. Колективното жужене на стотици разговори шумно отекваше около нея. Сякаш изведнъж се бе озовала на снимачна площадка. Всеки момент очакваше Мел Гибсън да изскочи отнякъде със смъртоносно оръжие.

Закрачи към прозорците със затъмнени стъкла, облегна се на стената и почувства край себе си полъха на въздуха отвън, топъл и влажен, срещу хладината на климатиците. Потисна прозявка. Умората я обземаше с пълна сила и се надяваше, че Рита ще побърза. Знаеше, че е напразно. Точността на Рита си имаше свои правила. Вероятно нямаше да дойде още няколко часа…

Тази потискаща мисъл тъкмо пускаше корени, когато Франки чу познат вик. Обикновено я караше да полудее, но сега бе като музика за нейните уши.

— Йоо-хоооо. — Отекна из салона за пристигащи и отскочи от стените като звук от часовник с кукувичка. — Йоо-хоо.

Ставаше все по-силен и подобно на разделянето на морето в Библията тълпата се разцепи и по средата препусна червенокоска, висока метър и петдесет, обута в кадифени къси панталонки и обувки с осемсантиметрови платформи.