Отпусни му края

Глава 17

Рита прие новината за автомобилния инцидент учудващо добре.

— Е, добре, това е само метал — каза и повдигна рамене. Застанала по средата на алеята за коли както си беше по пантофи от овча кожа и нощница с Фред Флинстоун, тя освети с фенерче задната част на Буревестника, която беше ударена и набръчкана като акордеон. — Не е краят на света.

Но след три дни изолация в апартамента, докато колата беше на ремонт, чувството беше точно такова. Три цели дни четене на стари копия на National Enquirer и US Magazine, слушане на градинаря, който, вместо да използва старомодната метла, изглежда прекарваше целия ден в издухване на листата по пътеката с побъркващо шумна машина, ядене на храна за вкъщи отвсякъде, където правеха доставки по домовете, и гледане на „Най-забавното шоу на Америка“ заедно с повторенията. Бяха дни без особено вълнение. Но нямаха избор. Това беше единственият достъпен живот за бедните души без автомобил в Лос Анджелис. Не че някой би бил достатъчно глупав да живее в Ел Ей без кола. Освен Франки и Рита.

До събота на Рита вече й беше писнало.

— Това е, не мога да понеса повече „Истински холивудски истории“.

Тя захвърли дистанционното на телевизора и зяпна Франки, която седеше на дивана до нея с Фред и Джинджър, гъделичкаше ги по ушите и четеше рекламите за пластични операции в Ел Ей Уийкли, безплатен седмичен вестник. Тази седмица изглежда имаше оферти — две на цената на едно: „Увеличи гърдите си и получи безплатна липосукция на бедрата“ или „Подарете си лифтинг и ще получите ринопластика за 2000$.“ Тя беше особено заинтригувана от специалните промоции за уголемяване на пениса и подмладяване на вагината, каквото и да означаваше това. Очевидно в този град имаше повече тунинговане и корекции, отколкото очите можеха да видят.

— Трябва да изляза — простена Рита, която не получаваше вниманието, от което имаше нужда. Като загаси цигарата си, тя се изправи рязко от дивана и ядосано погледна през прозореца навън, където една от екологично запалените й съседки старателно разпределяше боклука си в кошчетата за рециклиране в края на автомобилната алея, преди да скочи в енергийно неефективната си бълващата газ и замърсяваща въздуха кола и да отпраши по улицата. Извърна се, отпи глътка от чашата си студено инстантно нес кафе, направи физиономия и го бутна настрани с отвращение. — И искам чаша свястно кафе.

Франки я погледна. Тя се справяше със заточението малко по-добре от приятелката си, защото беше спала през по-голямата част от времето, възстановявайки се от умората заради часовата разлика и деня в студиото.

— Защо не излезем на разходка? — предложи ведро.

— Разходка? — Рита запрати думите обратно като мокър кухненски парцал. — Отегчена съм, не съм побъркана. Никой не се разхожда в Ел Ей. Дори бездомните си имат колички за пазар… — Като влезе в кухнята, тя се облегна на шкафовете, взе си бисквитка — третата за този час — и отхапа нацупено. — Не изглежда добре, но поне има четири колела. А това е много повече, отколкото имаме в момента.

Франки щеше да й напомни, че е на диета, но размисли.

— Ами Дориан? Попита ли го дали би ни заел кола? Все пак има цели четири?

Дориан си купуваше коли както някои хора купуват обувки: тойотата Ланд Круизър беше като чифт ботуши, идеални за дъждовно време (което в Ел Ей продължаваше около седмица някъде през февруари); отвореният джин — чифт сандали без пръсти, прохладни и леки за носене през лятото; за излизания той имаше нещо специално — сребърният мерцедес кабриолет със затъмнени стъкла — чифт дизайнерски обувки с висок ток; а за извънградско шофиране използваше морскосиньото БМВ с кожени седалки и климатик, удобно и издръжливо като чифт хубави маратонки.

Рита поклати глава.

— Вече помислих за това, но той не се е прибирал от дни и не отговаря на нито един от телефоните си. И като го познавам, сигурно гуляе на едноседмичен купон или е в апартамента на някоя жена.

Като разлепи следващата бисквитка, тя започна да облизва мекия слепващ крем.

— Ами Ранди? — Франки все още не беше срещнала скандалния Ранди, който беше заминал за Ню Йорк по работа в деня, преди тя да пристигне. — Кога се прибира?

— Не и преди понеделник.

Те се спогледаха. И двете знаеха немислимото — още цели четиридесет и осем часа. Телефонът звънна.

— Спасени сме! — възкликна Рита, хвърляйки се да го вземе. — С малко късмет ще е някой, който може да дойде и да ни спаси. Вдигна слушалката. — Ало?

Франки слушаше, стиснала палци за късмет. Моментно мълчание, преди Рита да посърне.

— Да… Кой се обажда? — Кисела от разочарование, тя подаде слушалката на Франки. — Някакъв мъж, продава застраховки, иска да говори с теб.

— С мен! — Сащисана, тя взе слушалката. — Ало?

— Здравей, интересува ли те застраховка за кола?

Франки се паникьоса. Дали това имаше нещо общо с автомобилната злополука?

— Ами… — поколеба се, без да знае какво да отговори.

— Защото имаме специална полица, която покрива удрянето на заден във форд Бронко…

Просветна й — Райли.

— О, това си ти — опита се да звучи ядосано, но не успя да сдържи усмивката си.

— Кой е? — просъска Рита високо, цялата в слух от любопитство.

— Райли — произнесе Франки беззвучно.

Рита ококори очи, което имаше уникален ефект върху покритото й с тонове грим лице — заприлича на хелоуинска вещица, чиято маска се беше разтекла по лицето й.

— Какво иска? — прошепна тя като на филм. Не че точно шепнеше — чуваше се и на другия край на долината.

Франки вдига рамене и внезапно смутена запуши свободното си ухо с ръка, за да може да чува какво й казва той, а не Рита. Ядосана, Рита начумерено насочи вниманието си обратно към кутията с изчезващите бисквити.

— Щях да се обадя по-рано…

Франки го прекъсна:

— Виж, ако е заради колата, ще ти платя за щетите…

— Не, не, колата си е добре — възрази той бързо. — Нищо, което да не може да се поправи с чук. — Млъкна и тя можеше да го чуе как си пали цигара. — Не, обаждам се за парите, които ти дължа. Сто и петдесет долара. Тръгна си, преди да мога да ти платя…

Тя се почувства виновна за сцената, която му беше организирала. Отново.

— Та се чудех дали си свободна да се видим… По някое време днес, може би…

— Амии… — Въпросът му я изненада. Беше напълно неочакван. Да се видят? За какво щяха да си говорят? Не е като да бяха приятели. Тя едва го познаваше. Искаше ли? Умът й препускаше със стотици километри в час. Натисна спирачка. — Съжалявам, не мога, нямам кола.

— Мога да те взема.

— Не, няма нужда. Аз… — Улови погледа на Рита. Беззвучно тя повтаряше „Да, Да“, сключила ръце в молитва за милост и кола. Франки разбра намека.

— Имам предвид, добре, ако не те притеснявам.

Без да е сигурна, че постъпва правилно, тя му даде адреса си, докато наблюдаваше Рита, която очевидно не споделяше нейните тревоги. Вместо това сияеше като крушка. С червените си къдрици и слънчева усмивка тя приличаше на сирачето Ани, готово да затанцува от щастие.

— Е? — попита я нетърпеливо.

Франки затвори телефона.

— Двадесет минути.

Райли очакваше да види Франки и доста се изненада, когато почука на вратата и пред него се появи закръглена червенокоска, издокарана в къси панталонки и силно изрязано горнище. Но не толкова много, колкото Рита.

— Не ми каза, че е той — изсъска тя на Франки, когато и двете се натъпкаха на предната седалка на колата му. Като не очакваше трети човек, Райли не беше сложил обратно задната седалка, която беше свалил преди няколко седмици. Франки се престори, че не е чула Рита, и вместо това се съсредоточи върху балансирането между ръба на седалката и вратата, докато почти се задушаваше от щедрото количество мускусен парфюм на Рита. Което не беше толкова лошо, защото бронкото на Райли вонеше на стар пепелник.

— Добре ли сте?

Като се опитваше да освободи място, той грабна някакви боклуци с намерението да ги натъпче в жабката, но тя вече беше претъпкана от други боклуци. Необезпокоен, просто ги метна отзад.

— Не обръщайте внимание на бъркотията. — Усмихна се, включи двигателя и даде назад по алеята.

Очевидно Райли нямаше проблем с хаоса. Преливащ пепелник беше разсипан по килим от смачкани цигарени кутии, опаковки от сандвичи и кутийки от кока-кола, докато моливи и химикалки, останки от кутия с инструменти, мазни парцали и остатъци от списания се бореха за място на таблото. Франки потръпна от отвращение. Беше свикнала да пътува в голфа на Хю с неговата лепенка: „Пушенето забранено“ и ароматизаторът борче на огледалото. Кола, която Хю поддържаше толкова изрядна, че седалките още бяха опаковани в найлоновите си калъфи. Тя внимателно постави краката си на пода и почувства как залепват за нещо.

Пет минути по-късно отбиха в малко каре с магазини и заведения, за да изпият по едно кафе. Франки погледна през прозореца. Все още не можеше да свикне с тези пазарни карета и улици, които винаги включваха салон за красота на Триша, суши ресторант, видеотека и дрогерия. Но изглежда Ел Ей ги обичаше. Те бяха разпръснати навсякъде като миниверсии на британските улици с магазини, но с повече места за паркиране. Разликата бе в това, че американците не се шляеха бавно нагоре-надолу, отдадени на европейското удоволствие да разглеждат витрините. Вместо това те паркираха, скачаха от колите си, правеха бърза покупка в магазина и скачаха обратно. Виждайки депресиращите сгради от сглобяеми елементи в стил 1970-та, уморените неонови знаци и празните като в призрачен град улици, Франки не можеше да ги вини.

Но „Зрънце кафе и чаено листо“ беше нещо съвсем различно. Преливаше от хора, които влизаха и излизаха, излежаваха се на удобните плетени столове, четяха вестници или създаваха безпорядък около захарта и млякото. Имаше дори клиенти, които седяха отвън на малкото масички, смело поставени на празния тротоар до четирите ленти непрестанно движение в опит да създадат идилична атмосфера.

Рита бутна вратата, влезе и започна да души въздуха като гладно дете, пълнейки дробовете си с ароматите.

— Просто помиришете това кафе — ахна тя, като се приближи до стъкления щанд и загледа кейка с кафеени зърна и парчетата чийзкейк, които изкушаващо се кипреха зад витрината.

Продавачът зад щанда хвърли един поглед на облеклото й и на свой ред я загледа. Кой можеше да го вини? Рита изглеждаше по-подходящо облечена за петъчна дискотека, отколкото за съботно капучино и закуска.

Франки я следваше с Райли. Застанала на опашката, тя наблюдаваше как той извади портфейл с доста оръфани краища от задния си джоб и го отвори. Не можа да не забележи снимката на красива блондинка, пъхната в прозрачното отделение отпред. Неговата приятелка? Мисълта я изненада, въпреки че нямаше идея защо. Защо да си няма приятелка? Извърна поглед, преди той да забележи, че го гледа.

— Преди да забравя…

Като извади няколко банкноти, той й ги подаде.

— О, благодаря.

Погледна парите и осъзна, че той й е дал с петдесет долара повече.

— Беше дълъг ден. Наречи го компенсация — обясни той, преди тя да каже каквото и да било. — И подкуп — допълни, гледайки ботушите си засрамено. — Чудех се дали би се съгласила на още снимки, въпреки че след четвъртъка е малко вероятно. Асистентът ми е още болен.

Франки се поколеба. Парите щяха да са й от полза, но това означаваше отново да види Райли. Искаше ли? Като го погледна — очакващ нейния отговор, тя забеляза, че по лицето му още има следи от гънките на възглавницата, а косата му е още влажна след душа. Явно току-що се беше събудил. Тя се усмихна. Очевидно не нагласяваше алармата на часовника си за четиридесетминутен ритуал по къпането като Хю. И като се замисли, беше доволна, че не го прави.

— Да, разбира се — кимна тя.

— Прекрасно. — Той се усмихна в отговор и видимо се отпусна. — Аз черпя. Какво ще пиеш?

— Ами…

Тя погледна менюто с умопомрачителен списък от различни видове кафе. Беше като едно от онези табла, които бе виждала на летището, но вместо на тях да пише Ибиса, Малага и Корфу, дестинациите бяха много по-екзотични: Куба, Мароко, Мексико, Индия. Всеки момент очакваше буквите да се пренаредят от актуализация на информацията. Разглеждаше менюто без грам идея какво да избере.

В началото на опашката мъж на около четиридесет в кашмирен пуловер и мокасини даваше своята поръчка:

— Обезмаслено, с двоен шоколад, мока, дълго, две трети безкофеиново, една трета с кофеин, средно препечено, без пяна. Благодаря.

Божичко! Франки не предполагаше, че кафето може да е толкова сложно. Обикновено си поръчваше просто капучино, понякога светло или топъл шоколад и не беше сложно. И все пак тя беше модерна жена от големия град. Живееше в Лондон, за бога, метрополис, претъпкан с всички възможни вериги кафенета в Европа и Америка. Не беше лаик по отношение на кафето. Отново погледна към менюто. Честно казано повече й се пиеше чаша чай.

— Минете тук, няма опашка. — Лъчезарна усмивка с вирната шапка и тежък случай на акне им помаха. Беше време да поръчат.

— Е? — Райли я погледна очаквателно.

— Каквото избереш. — Най-лесният възможен път за бягство.

Като отпиваха от кафетата си, те излязоха отвън за глътка свеж въздух. Не че въздухът дори бегло напомняше за свежест. Прашен, пълен с отровни газове, влажен — да; свеж — не. Беше поредният разтопяващ ден в Ел Ей. Термометрите наближаваха 32°, което в долината означаваше 80% влажност и 100% смог. И все пак беше или това, или смразяващият климатик вътре, който бързо превръщаше капучиното в кафе със сладолед още преди пяната да се слегне.

Избирайки смога, те се настаниха на една от масичките на тротоара. За няколко минути никой не говореше, докато отпиваха от огромните си чаши и вдишваха смесица от цигарен дим и изгорели газове. Като чувстваше, че трябва да подхване разговор, Франки се замисли какво да каже. Нищо не й идваше наум. Слава богу, че Рита беше с тях. Щеше да разчупи леда.

Само че тя не го разчупи. Направо го разби.

— Женен ли си? — Рита вдигна поглед след безуспешен опит да разбърка подсладителя в чашата си.

Франки за малко да се задави с капучиното си и изгори небцето си.

Като си дръпна от цигарата, Райли се усмихна.

— Защо? — Изглеждаше развеселен.

— Просто поисках да попитам. Всеки мъж, който срещам тези дни, се оказва женен и затова реших да питам превантивно заедно с името, възрастта и професията. Така поне си наясно с кого си имаш работа.

— Ами не, не съм женен. — Тръсна пепел от цигарата си на тротоара и отпи от кафето си, докато преценяваше колко точно да сподели. — Разведен съм.

Франки не каза нищо. Вместо това се бореше да изглежда незаинтересована. Разведен? Райли се беше женил? Беше странно да мисли за него като за нечий съпруг. Изглеждаше твърде… Твърде какъв? Не смееше да си помисли. Той просто не изглеждаше като почитател на брака. Сети се за снимката в портфейла му. Може би беше на бившата му съпруга?

— Защо, ти женена ли си? — Той погледна към Рита, която с жар нападаше нискомаслен боровинков мъфин.

— Още не — като говореше с пълна уста, тя размърда безимения си пръст. — Но излизам с някого. Той е в Ню Йорк до понеделник.

Слушайки мълчаливо, Франки започваше да се чувства неудобно. Бракът беше последното нещо, за което искаше да си говорят. Взе цигарата, която Рита бе оставила на пепелника, и си дръпна силно.

Рита забеляза и се изненада. Франки беше като вампир по отношение на пушенето — зъбите й се появяваха само вечер или когато беше нервна. И тогава тя се усети.

— Упс, съжалявам, не съобразих. — Рита покри устата си с ръка, но и това не я спря. — Разчитай на мен и голямата ми уста — изписка, преди да се обърне към Райли и да прошепне: — Франки е необвързана.

Франки се сви от неудобство. Човек би си помислил, че е болна от някаква ужасна животозастрашаваща болест.

Райли дръпна за последно от цигарата си и я хвърли на земята.

— Сигурен съм, че няма да е необвързана за дълго.

Усещайки погледа му върху себе си, тя се смущаваше все повече. И все още нямаше идея какво да каже.

За щастие, не й се наложи. Вместо това Рита спаси положението, като рязко се изправи на стола си като мангуста и обяви:

— Мамка му, не мога да повярвам!

— Какво? — Франки сграбчи шанса, облекчена, че темата е сменена и бъдещото й унижение — избегнато.

— Ей там…

— Къде?

— Там…

Франки проследи протегната й ръка и видя мъж — тъмен, висок, около тридесет и пет — да пресича пътя към лъскав джип без покрив. Като се качи вътре, той се наведе към жена — руса, кльощава, около двадесет и пет — която беше на седалката до него. Започна да я целува, но не по бузата.

— Кой е това? — попита, обръщайки се към Рита. И съжали, че го е направила. Един поглед към пребледнялото й лице и тя знаеше името му, преди Рита да успее да ахне.

— Ранди.