Отпусни му края

Глава 20

Франки никога не се бе возила в дълга лимузина. Беше видяла няколко на Пикадили Съркъс в петъчния час пик — проправяха си път между четирите ленти с черни таксита и двуетажни автобуси, но не изглеждаха така бляскави, както когато ги показваха по телевизията на церемонията на Оскарите. Вероятно имаше нещо общо с това, че се намират в Лондон, не Ел Ей, и кожените седалки не бяха заети от филмови звезди и техния антураж, а от купонджийки, които периодично подаваха фризирани глави през шибидаха с цигара в едната ръка и нещо алкохолно в другата. И все пак забързаните към метрото пешеходци се спираха да позяпат — нямаше как. Обичани или мразени, лимузините привличаха внимание. Хю казваше, че са натруфени и никога не би се качил в някоя, но Франки тайно се надяваше на едно кръгче в такава кола. Пътуващите винаги изглеждаха така, сякаш си прекарват прекрасно. Кого го интересуваше, че най-близкото подобие на Холивуд бе „Планета Холивуд“?

Като потъна в черните кожени седалки, тя прокара пръсти по дървената облицовка, която покриваше страните на вратите, гладка и лъскава като полирано стъкло. Беше точно както си го бе представяла. И изцяло в стил Ел Ей. Седеше точно срещу минибара, оборудван с гарафа и кристални чаши, и наблюдаваше как Санди налива изстуденото в кофа с лед шампанско, разсипвайки по-голямата част от него върху бежовия си марков велурен панталон за седемстотин долара. Без да й мигне окото, тя напълни и подаде на всички чаши.

— За тотално прекрасната Синди! Приятелка, която е мила, лоялна, щедра, обичаща… Най-добрият човек, когото може да се надявате да срещнете… — Изцяло в стила на Гуинет Полтроу, произнасяща благодарствена реч за своя Оскар, тя избърса сълза от окото си. — Честит рожден ден, съкровище!

Засмяна, Синди чукна чаша с всички.

— Благодаря ви, приятели, страхотно е — разчувства се тя и се изкиска, когато Дориан стисна лекичко бедрото й и прошепна нещо в ухото й. Едва ли беше „Честит Рожден ден“.

Те пътуваха, пиеха и се забавляваха с всички джаджи в колата. Имаше телевизор с намален звук, който излъчваше MTV, телефон, който Дориан веднага нападна, дистанционно контролирано стъкло, което се вдигаше и спускаше между тях и шофьора, компактен CD-плейър с пълна колекция дискове, множество скрити пепелници и поставки за чаши и, разбира се, шибидах.

Когато го забеляза, Рита направо се изстреля от мястото си.

— Винаги съм искала да направя това — извика опиянена.

Като залиташе опасно на своите шестсантиметрови тънки токчета, тя пристъпи напред, главата й изчезна през отвора и се чуваха само въодушевените й викове:

— Йехааа, обичам Ел Ей! — крещеше с пълно гърло, мигове преди да се появи обратно разрошена от течението и с навлажнени очи. Наведе се и дръпна Франки.

— Хайде — пришпори я, като я издърпа от затоплената кожена седалка. — Дяволски хубаво е.

Франки се опита да устои. Никой друг не подаваше главата си през покрива, за да крещи по минувачите. Всички блондинки стояха спокойни, отпиваха шампанско и оправяха грима си. Дориан флиртуваше със Синди и се перчеше, като използваше телефона на колата, за да ги вкара в списъка с гости на ВИП клуб по-късно вечерта. Дори Райли се беше отпуснал. Излегнат с цигара на кожената седалка, той се шегуваше с шофьора по интеркома. Не можеше просто да се изправи изневиделица. Щеше да се чувства като идиот. Така де, никога не правеше такива неща, предпочиташе да седи отстрани и да наблюдава как други хора се държат екстравагантно и се правият на идиоти. Поколеба се… о, по дяволите!

Блъсна я струя студен нощен въздух, който подхвана косата й и я завъртя като къдрави кестеняви панделки. Като се обърна срещу вятъра, тя пое голяма глътка въздух и се загледа в ярко осветените булеварди, които профучаваха край тях — потоци от бели фарове, бензиностанции, магазини за алкохол, ресторанти и шопинг карета. Не се чувстваше като идиот, точно обратното. Чувстваше се фантастично. Напомняше й за известната сцена от „Титаник“ и тя имаше непреодолимото желание да запее „Кралица на света“. Усмихна се на себе си. Нямаше да го направи, но дори и да се осмелеше — нямаше значение. Беше в Холивуд, нали? И това беше най-близкото усещане до чувството да е актриса в истински филм.

Рита се появи отново и й подаде цигара. Какво ли щеше да си помисли Хю, ако можеше да я види сега — шампанско в едната ръка, цигара в другата? Вероятно щеше да изпадне в истерия, доколкото го познаваше. Тя си дръпна дълго и доволно. Не че й пукаше. Рита беше напълно права. Беше дяволски хубаво.

Отне им по-малко от петнайсет пресечки, за да стигнат от Мексико до Тексас. Ел Ей версията на Тексас беше Каубойското място — огромно дървено ранчо, декорирано отвън с бели електрически крушки, колела от каруци и седла. Много популярен тематичен бар, който изпъкваше на Сънсет булевард като безвкусна атракция от Дисниленд по средата на суперлуксозен хотелски комплекс с нощни барове и вили за милиони долари.

Като спря пред ранчото, униформеният шофьор слезе и им отвори вратата. Всички слязоха навън, освен Рита, която все още беше толкова пияна, че падна. За щастие, Дориан успя да я прихване, преди коленете й да се ожулят в паважа, и като я подхвана здраво през кръста, почти я пренесе до главния вход.

— Ти си толкова прекрасен… благодаря ти… Мисля, че си наистина прекрасен… Така мисля… — мънкаше Рита, докато той й помагаше да се качи по стълбите.

Дориан се усмихна горчиво. Цяла вечер усилено бе свалял Синди — рожденичката. С малко късмет тя щеше да отбележи двадесет и първата си година като негова двадесет и първа приятелка, но сега всичко, постигнато в лимузината, беше загубено. Избързвайки напред с Франки, Райли и приятелските си, тя го остави да ги догонва с Рита, която въпреки ниския си ръст беше непосилен товар за Дориан.

Като бутна крилата на дървената врата в стил уестърн, Франки разбра защо Синди и приятелките й бяха толкова въодушевени от отиването в Каубойското място. Ранчото гъмжеше от мъже. От групички младолики бръснати гимназисти с фалшиви документи до оплешивяващи съпрузи на средна възраст с похотливи очи — барът не беше толкова каубойско място, колкото пазар за живо месо. Можеше да помиришеш тестостерона във въздуха, което беше приятна промяна от цигарения дим. Пушенето беше строго забранено, а това означаваше, че дори заклетите пушачи с каубойски шапки и ботуши не запалваха цигара. Толкова много Марлборо мъже и никакво „Марлборо“ наоколо.

Тази вечер беше специална вечер за танци и имаше група на живо „Сребърните шпори“. Вокалистката им беше с пола на волани, ситно накъдрена коса и дънково яке с бродерия и метални капси. Приличаше на майката на Шаная Туейн. Докато изпълняваше кънтри, танцувайки смело на сцената, всички други танцуваха на дансинга. Двойките бяха доста разнородни. Някои нямаха никаква идея как се танцува на тази музика и отчаяно искаха да се научат, други го правеха просто за забавление и постоянно избухваха в невъздържан смях, но няколко каубои с шапки, ботуши и шпори знаеха какво правят и танцуваха съсредоточено в ритъм.

Като подминаха ресторантската част — вегетарианството не беше докоснало Каубойското място и дървените маси се огъваха от големи порции ребърца на скара и половинкилограмови пържоли — Синди и компания си проправиха път през тълпата към бара, който се виеше по продължение на една от страните на дансинга. Очаквано, появата на четири изваяни блондинки предизвика голямо оживление и те мигновено бяха обкръжени от нетърпеливи мъже, които ги черпеха и засипваха с комплименти под формата на банкноти. Дориан нямаше никакъв шанс. Изключен от картинката, никой вече не се интересуваше от него, когато пристигна на бара и поръча шампанско.

— О, господи, погледни, ето го бикът! — изрева Рита и ентусиазирано се вкопчи в ръката на Франки.

Заграден, в ъгъла стоеше голям, покрит с тъкани, кръг, а в центъра му беше механичният бик. Около него се събираха лудите глави, които изчакваха реда си за язденето му. С разперени ръце и присвити гърбове, мъжете изгаряха от нетърпение да докажат силата си пред момичетата, които се рояха наоколо в къси полички и прилепнати блузки и скандираха: „Яхни бика! Яхни бика!“.

— Изглежда страхотно! — ахна Рита. — Искам да опитам.

Почти в безсъзнание преди по-малко от пет минути, тя като по чудо се бе свестила и отново бе пълна с енергия.

— В тази пола? — попита Франки. — Да не си полудяла?

— Да — ухили се Рита. Тя беше пияна и непреклонна. — Идваш ли?

Франки поклати глава.

— Скукаа… — изсумтя Рита, засмя се и се заклатушка нестабилно по дървения под, за да се присъедини към опашката.

Като я остави да се оправя, Франки погледна към Райли. Стоеше при Дориан, отпиваше от бирата си и неохотно наблюдаваше танците. Сега беше нейният шанс. След като цяла вечер не можа да говори с него, сега беше перфектната възможност. Тя се отправи неуверено към него, като се чудеше какво ще каже, как ще започне разговора. Какво толкова имаше? Просто бъди небрежна, каза си, събирайки кураж да отиде при него. Просто се дръж приятелски.

— Здравей, би ли искала един танц? — Изненадващо добре изглеждащ мъж препречи пътя й. Добре сложен, гладко обръснат, той носеше много тясна бяла риза, която подчертаваше трите часа дневно, прекарвани във фитнеса. Усмихваше й се пламенно.

— Ами… — Тя се поколеба. Обмисли предложението му за секунда — все пак беше доста привлекателен, а и не всеки ден добре изглеждащи непознати я канеха на танц — преди да му откаже. — Не, благодаря, въобще не мога да танцувам.

За жена, чиято майка беше шампионка по бални танци и я бе научила да танцува на шест години по филмите на Фред Астор и Джинджър Роджърс, това не беше напълно вярно.

Той не се отказваше лесно.

— Хей, няма проблем. Аз съм доста добър учител. — Усмихна се още по-широко без никакво намерение да се отмести. Подаде й ръка, като завъртя диамантения часовник „Ролекс“ на китката си. — Аз съм Джонатан.

Франки се предаде и стисна ръката му. Сега, когато вече си говореха на малко име, тя знаеше, че няма да се отърве. Беше права особено когато той откри, че тя е от Лондон, което по отношение привличането на мъжкото внимание в Ел Ей се нареждаше на второ място след силиконовите гърди.

— Не думай! — Възхитен, той отметна назад гъстата си руса коса, която застана прилежно на път по средата. — Имам бизнес там.

Франки се усмихна безразлично. Беше очевидно, че той иска тя да се поинтересува от бизнеса му, но тя нямаше желание. И преди беше срещала типа на Джонатан по баровете. Той беше от онези мъже, които винаги се появяваха от нищото, когато приятелите й бяха отишли до тоалетната и тя беше сама. Идеята им за свалка беше да й разказват за себе си до последен дъх. Той беше от типа мъже, които винаги прецакваха вечерта й с приказките си, защото тя нямаше смелостта да им каже да се разкарат. За късмет или по-скоро нещастие, зависи дали сте Франки или Джонатан, тя не трябваше да го пита нещо. Свенливостта не беше сред качествата му и без особено насърчаване от нейна страна той се впусна в щастлив монолог за своя много успешен бизнес с компанията си за интернет доставка.

Оказа се, че Джонатан е милионер — млад, самоуверен и постоянно хвалещ се. Не след дълго Франки вече знаеше всичко за къщата му в Бевърли Хилс, новия му тристаен апартамент, купен наскоро в Маями, как щеше да смени спортния си мерцедес за последен модел „Ягуар“ и колко много се е забавлявал, докато е карал моторницата си, закотвена на частно пристанище. Но богат или не, тя не искаше да слуша разказите на Джонатан за луксозния му живот, искаше да говори с Райли. Изчакваше го да си поеме дъх, за да го прекъсне и да се извини, но той не го правеше. Вместо това продължаваше и продължаваше, и продължаваше. Франки чувстваше как времето минава. Само ако й стигаше куражът да каже на Джонатан да-върви-на-майната-си.

— Вероятно би искала да вечеряме някой път? Имам прекрасна маса в „Азия де Куба“ по-надолу по булеварда.

Въпреки че беше на тридесет, привлекателен и преуспяващ, Джонатан беше изненадващо необвързан.

— Ами, всъщност аз съм малко заета в момента.

Тя отказваше на милионер. И при това доста привлекателен. Родителите й нямаше да й го простят.

— И наистина не мога да те изкуша с танц?

Този мъж никога ли не се отказваше?

— Ужасна танцьорка съм, наистина.

— Настина?

Разговорът приличаше на игра на тенис. Думите прелитаха напред-назад. Ако само успееше да отбележи точка. Усети ръка да се плъзва около кръста й.

— Един танц?

Райли. Франки почувства как сърцето й се качи в гърлото. Вдигна поглед и видя как той внимателно разглежда лицето й с игриво пламъче в очите. Тя почувства как разцъфва в усмивка и забравила за Джонатан, който зяпаше, онемял за първи път в живота си, чу глас — своя собствен:

— С удоволствие.