Отпусни му края

Глава 19

— Коя е жената?

— Коя жена?

— За която мислиш.

Дориан започна да щрака с пръсти във въздуха като танцьор на фламенко, опитваше се да привлече вниманието на сервитьорката.

— Не знам за какво говориш. — Райли завъртя кутията „Марлборо“ на масата. Умираше за цигара.

Седяха на маса в Ел Кармен, мексикански ресторант, известен с убийствените си Маргарити, и се възползваха от намаленията. Не бяха единствените. Заведението преливаше от отбрана холивудска тълпа, скупчена на групички около дървените маси, пиеща поредица от шотове текила и похапваща тортиля със сирене и препържен боб с ориз. Това беше холивудската идея за Мексико. На варосаните стени шарени карирани мексикански одяла се бореха за място с имитации на плакати: „Издирва се“, на които се мъдреха еднотипни мустакати мъже с широкополи шапки. От колонките звучаха Джипси Кингс, а латино красавици, облечени в ярки плисирани полички и набрани блузки сервираха кани с Маргарита за пет долара. Само в Ел Ей сервитьорките изглеждаха като Салма Хайек и Дженифър Лопес.

— Я стига, вече половин час не си обелил и дума. — Дориан улови погледа на една сервитьорка в далечния край на заведението и се усмихна широко. — Трябва да е жена.

— Не. — Райли поклати глава. — Не се интересувам от жени. Полудя ли?

Погледът на Дориан проследяваше извивките на сервитьорката под оскъдното й облекло, докато не се спря на внушителното й деколте.

— Как може да не се интересуваш от бомби като тези?

Райли прокара пръсти през косата си. Все още имаше следи от масло по ръцете си, защото се опита да поправи теча в уплътнителя, който се появи след инцидента с Буревестника на Франки.

— Мислех, че говориш за жени, не за гърдите им.

— Да. — Дориан оправи яката на ризата си „Гучи“ и се изправи в стола си като войник, пъчейки гърдите си напред. — Разсеях се. — Намигна на сервитьорката, докато тя се носеше грациозно към тях сред лабиринта от маси и столове. — Значи определено няма никого?

— Не. — Райли подпря брадичка на ръката си. Разбърка купата с гуакамоле със застояло парченце тортиля и се зачуди дали да го опита.

— Защо не? — попита Дориан, докато припряно втриваше черешов балсам с овлажнител в устните си. — Минаха повече от две годни, откакто се раздели с Кели. Трябва ти приятелка.

— Харесва ми да съм сам. Няма разправии.

— Не е забавно. — Дориан разтри устни готов за действие.

— Не виждам ти да имаш приятелка.

— Имам приятелки. В множествено число е доста по-забавно.

Райли се усмихна лениво. Промени мнението си за гуакамолето и остави тортилата. Тя потъна като перка на акула в море от гранясало авокадо.

— И каква е бройката към момента?

— Около двадесет. — Дориан се усмихна съблазнително на сервитьорката, която се появи да вземе поръчката им. — Двадесет и една с малко късмет.

Поръча по две Маргарти на всеки — силната комбинация от текила „Хосе Куерво“, коантро, пресен сок от лайм и мнооого лед. Райли изпи първата на един дъх, наслаждавайки се на лекото парене в гърлото, докато Дориан разговаряше с някого по един от мобилните си телефони.

— А какво се случи с Франки на снимките? — Като захлопна капачето на сребристия си телефон, той облиза солта от ръба на чашата си и опита питието си. — Ммм, просто прекрасно! — Изглеждаше много доволен от себе си.

— Нищо. — Райли отпи от втората чаша, преди да погледне Дориан, който го наблюдаваше с повдигнати вежди. — Какво се опитваш да кажеш? Дали съм спал с нея?

— Нямаше да те питам, но щом повдигна въпроса… — Дориан изимитира невинен поглед, сякаш такава мисъл никога не му беше идвала наум. Е, не успя да заблуди Райли.

— Господи, ти си неспасяем случай! — Като се облегна в стола си, той се опита да изтрие петно от спирачна течност от тениската си. Не се получи. — Съжалявам, че те разочаровам, но не съм.

— И няма да я видиш отново?

— Може би, но ако се видим, ще е на снимки. Казах, че ще й се обадя, ако изникне нещо, но седмицата беше спокойна и не съм. — Той разбърка питието си с една от пластмасовите бъркалки с форма на кактус. — Що се отнася до мен и Франки, става дума просто за работа. Асистентката ми беше болна и тя я замести. Край на историята. Ако не я видя повече, не е голяма работа.

— И това е?

— Да.

Като допи питието си, Райли разклати леда в чашата. Това, което каза, не беше съвсем вярно. Няколко пъти тази седмица си беше мислил за Франки. Всъщност Дориан беше прав, мислеше си за нея и тази вечер. Но не беше сигурен защо. Не искаше да излиза с нея. Всъщност не искаше да излиза с никого. През изминалите две години, след развода с Кели, той не искаше нищо повече от обикновена свалка и някак си не можеше да си представи Франки като момиче за една нощ. Честно казано, и не искаше една нощ с нея. Не че не я смяташе за сладка, защото тя беше, но не беше неговият тип. Беше напрегната, упорита, имаше дяволски характер и ако съдеше по това, което обядва на снимките на рекламата, беше една от онези досадни вегетарианки. Като улови погледа на сервитьорката, той си поръча същото. Но ако нямаше значение дали ще види Франки отново, защо се чувстваше сякаш има?

Като взе талона от момчето, което паркира колата й, Рита го прибра в имитацията на чанта „Шанел“, която си беше купила от сергия на плажа. Хвана Франки под ръка и я поведе към входа на ресторанта — врата, накичена с разноцветни лампички.

— Тук правят най-добрата Маргарита в града — съобщи тя, когато портиерът им отвори и задържа вратата. Влязоха и бяха залети от музиката на Джипси Кингс и миризмата на препържен боб.

— Как се нарича? — попита Франки, като се опитваше да не изостава от Рита, която, отчаяно жадуваща за питие, спринтираше през малкото фоайе с теракотен под, водещо към ресторанта.

Тя се спря за момент на вратата, за да намести късата си поличка.

— „Ел Кармен“.

Райли забеляза Франки, преди тя да забележи него. Ето я, стоеше на вратата с червенокосата си съквартирантка, облечена семпло в дънки и тениска. Наблюдаваше я как говори с приятелката си, докато не погледна настрани и не улови погледа му. Първоначално изглеждаше изненадана, но после се усмихна. Той се усмихна в отговор, неочаквано изнервен от появата й. Какво му ставаше? Беше на тридесет и четири, а се чувстваше като тийнейджър.

— О, господи, Райли е тук! — просъска Франки. Сърцето й внезапно се опита да догони бързия ритъм на фламенкото, което звучеше наоколо. — Не поглеждай!

Беше грешка да каже това на Рита.

— Къде? — Рита надвика музиката, застанала на пръсти. Забеляза ги в ъгъла. — О, ето там е, с Дориан. — Тя помаха лъчезарно. — Хайде да отидем при тях!

Тя тръгна през навалицата. Франки никога не бе изпитвала по-силна нужда от Маргарита, колкото в този момент.

— По дяволите, човек не може да се отърве от теб по никакъв начин — възкликна Рита и се хвърли да прегърне радостния Дориан, след като го разцелува по бузите.

Франки стоеше смутено отстрани. Райли също, но се сети да я поздрави.

— Здрасти.

— Здрасти. — Тя се усмихна неловко.

— Хей, виж, съжалявам, че не звъннах тази седмица, но нямаше работа.

— О, няма проблем.

Опита се да изглежда, сякаш не й пука, но вече правеше дисекция на думите му в главата си. „Не звъннах тази седмица, но нямаше работа“. Това поне означаваше, че не я избягва умишлено. Но означаваше също, че поне от негова страна отношенията им бяха строго професионални. Не разбираше защо това я тормози.

— И без това бях доста заета — добави тя със закъснение.

И какво ако беше невинна лъжа? Беше заета, ако можеше да нарече йогата, слънчевите бани на балкона, похапването и четенето на новите книги на Рита заетост.

— Супер! — Изглеждаше облекчен. — Честно казано, се чувствах виновен, че не се свързах с теб. Особено когато те помолих да си на линия.

— Няма проблем, честно.

Тя се заигра притеснено с косата си, като й се искаше да беше направила с нея нещо повече от бързото изсушаване след душа. Голям къдрав ореол около главата й — очарователно…

Дориан ги прекъсна.

— Какво ще пиете, красавици? — Погледна многозначително Франки и Рита.

— Как мислиш? — отвърна Рита, побутвайки го закачливо. — И искам две. Умирам от жажда.

Дориан се изсмя като изпечен мръсник и я прегърна през кръста.

— Аз също — добави той похотливо.

Празен стомах и половин литър Маргарита характеризираха вечерта занапред. Купонджийският дух бе засилен от Дориан, който започна да флиртува с ято силиконови блондинки, които празнуваха двадесет и първия рожден ден на своя приятелка, и в крайна сметка ги покани да се присъединят. Това означаваше, че всички се натъпкаха един до друг на дървените пейки около масата им. Не че някой имаше нещо против. Рита щастливо се залости до Райли и купата с гуакамоле и тортиля, докато Дориан седеше до Синди, рожденичката, но постоянно сменяше мястото си, за да може да се докосне до всяка от приятелките й.

В крайна сметка Франки се намери в ъгъла най-далеч от Райли, Рита и Дориан, притисната до една от блондинките — висока ослепителна кукличка от калибъра на Гуинет Полтроу с безупречна матова кожа, за която Франки доскоро вярваше, че се постига единствено с помощта на фотошоп. Оказа се, че Гуинет се нарича Санди и очевидно няма никакво чувство за скромност. Неразумно подхванала разговор, Франки се превърна в слушател на разказа за „тотално сладкия“ й приятел баскетболист на име Lien (по прякор Големия Бен), нейния „тотално божествен“ нов мустанг и „тотално удивителната“ й кариера на модел.

След час безмълвно слушане на всичко необходимо за тотално прекрасния живот на Санди, Франки се чувстваше тотално отвратена, извини се и избяга в тоалетната. Като заключи вратата след себе си, тя се подпря на плота с умивалниците. По някаква причина не можеше да спре да мисли за Райли. Цялата вечер искаше да говори с него, но той седеше на другия край на масата. С крайчеца на окото си наблюдаваше как се шегува с Рита и разговаря със Синди, русата рожденичка. Няколко пъти той улавяше погледа й, преди тя да успее да се извърне, и й се усмихваше.

Въпреки поетия алкохол Франки все още се чувстваше нервна от това, че го вижда. Един господ знаеше защо. Наплиска лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Чифт свински очички сред разплетена кошница слама я зяпнаха от огледалото. Божичко, нищо чудно, че я гледаха така странно на масата! Изглеждаше дяволски зле. Като изрови чантичката си с гримове, тя приложи магията на малко очна линия, доволно количество коректор и крещящо розов гланц за устни, който вървеше като подарък с някакво списание. Косата си вдигна на гладка конска опашка и се огледа. Защо го правеше? Кого се опитваше да впечатли? Не бъди глупава — опита се да пропъди въпросите. Не се опитваше да впечатли никого. Беше си сложила малко грим, какво лошо? Правеше го за себе си, за да се чувства малко по-добре, особено като седеше до Санди, госпожица „тотално перфектна“. А и без това никой нямаше да забележи.

— Уоу, кой се е издокарал? — провикна се Рита, когато Франки седна обратно на масата, щастлива, че е избегнала Санди, чието внимание бе пленено от Дориан.

Тя почувства как се изчервява като презрял домат и хвърли на приятелката си затваряй-си-голямата-уста поглед. Рита не го забеляза. Обикновено можеше да надпие всеки, но сега самата тя едва се крепеше на краката си. Безумно пияна, тя беше навляза във фазата, наречена не-знам-къде-по-дяволите-се-намирам. Беше се докарала до това състояние с двете тройки текила шотове, които гаврътна, докато Франки се освежаваше.

Забелязвайки реакцията на Франки, Райли й се усмихна окуражаващо.

— Изглеждаш чудесно — каза и понижи глас: — Но трябва да оставяш косата си пусната, отива ти да я носиш свободно.

Проговаряше й за първи път през цялата вечер.

— Трябваше да я вържа, иначе ми става прекалено горещо — излъга тя, като се ядосваше, че не я остави пусната.

— Кой иска да споделим возене с тези прекрасни момичета? — попита Дориан, като се откъсна от Санди, след като току-що бе открил съществуването на баскетболиста Големия Бен.

— Йехааа — възкликна Рита, омитайки до троха купата с камоле и тортиля. Оригна се безцеремонно. — Упс, съжалявам. — Тя се изкиска, закрила устата си с ръка. — Чувствам се леко замаяна.

— Накъде? — попита Франки.

— Каубойското място — изписка Санди, отмятайки златистата си грива. — Синди иска да яхне бика. — Тя погледна Синди, която се изчерви, и започна да се смее, а после и Франки, която я зяпаше смаяно. — Елате с нас, приятели. Ще бъде тотално диво!

— Йехааа — извика Рита, като скочи на крака и събори няколко чаши. Залитна опасно и се хвана за Дориан, който извеждаше момичетата от ресторанта.

Блондинките бяха наели дълга бяла лимузина за цялата вечер и тя се появи от паркинга, докато те се събираха пред ресторанта. Голямо, агресивно и наперено нещо със сателитна антена на капака, затъмнени стъкла и редици бели светлини на праговете. Спря точно пред тях.

Всички се натъпкаха. Франки изостана. Райли го нямаше. Къде беше? Беше си тръгнал, без да каже довиждане? Изненада се. Но повече от разочарованието, което почувства от липсата му.

— Идваш ли? — изкрещя Дориан, като подаде главата си от прозореца на лимузината, която бавно се движеше край тротоара.

Франки се поколеба. Не знаеше какво да прави. Всички бяха подпийнали и готови да си прекарат страхотно. И тя беше пияна, но не достатъчно, за да се изкунди от Каубойското място. Помисли си да хване такси за вкъщи. Сама.

Райли неочаквано се появи до нея.

— Съжалявам, изчезнах за една цигара. — Усмихна се извинително. Франки се почувства облекчена. И изненада от това колко се радва да го види. Като смачка фаса с ботуша си, той погледна към лимузината и се усмихна накриво.

— Идвам, ако и ти идваш.

За момент тя погледна към него и обратно към Дориан. Беше лесно решение. Засмя се, преди да изкрещи с възможно най-силен глас:

— Изчакайте!