Отпусни му края

Глава 36

Влизането в казиното беше като преминаване в друг свят. Напълно изолирана среда, където пластмасовите чипове сменяха парите, естествената светлина бе заменена от многоцветен неон, а отсъствието на часовници означаваше, че времето няма никакво значение и външният свят спира да съществува. В лабиринта от зелено сукно, рулетки и кристални полилеи всички внезапно ставаха равни. От облечените за вечеря мултимилионери на кадифени тронове, които играеха с чипове от по сто хиляди долара, до изрусените старци с патерици на ротативките — всички преследваха една и съща цел. Всички се надяваха, че при следващото раздаване или дръпване на ръчката те ще са късметлии, ще ударят джакпота, ще спечелят милион. И ако не се случеше този път, можеше да бъде следващият или следващият, или следващият. Нищо чудно, че Вегас водеше до пристрастяване.

— Аз съм Валийн, а това е съпругът ми Бънт. — През масата за зарове силно гримирана жена в дълбоко изрязана рокля без презрамки, но с твърде много бижута се ухили широко на Франки. — Празнуваме рубинената си годишнина, нали, скъпи? — Като остави изцапаната си с червило чаша с мартини, тя нежно потупа по корема съпруга си, който пушеше пура. — Четиридесет години, можеш ли да повярваш?

Франки се усмихна учтиво и поклати глава. Валийн изглеждаше едва около четиридесет и пет. Вероятно е била малолетна булка. Всъщност като се замислеше, не беше ли чела веднъж специален доклад за централна Америка и малолетните булки в едно списание? Но като се загледа внимателно, тя изведнъж забеляза набръчканото деколте и тъмните петна по ръцете и бързо осъзна, че Валийн не е малолетна булка от Оклахома, а добре поддържана шейсет и няколко годишна дама от Тексас, която бе претърпяла не една или две козметични операции на лицето.

— Тук, във Вегас, ли се оженихте? — Усещайки се, че я зяпа, Франки се опита да завърже разговор.

— Разбира се, че да — засия Валийн, щастлива, че е намерила на кого да разкаже за живота си. — В малкия бял параклис. Беше най-щастливият ден в живота ни, нали, скъпи? — Погледна с обожание Бънт, който сърдито пуфтеше с пурата си и не спираше да играе. Изглежда беше от мълчаливите мъже. — Познавахме се едва от две седмици, но аз знаех, че той е единственият. Знаех, че ще го обичам до края на живота си.

Франки кимна, а Валийн продължи. Звучеше като текст на кънтри песен.

— Това съпругът ви ли е? — Тя намигна, отпи от мартинито си и повдигна изскубана и нарисувана вежда към Райли, който седеше по-далеч на масата, пиеше бира и обсъждаше игрални техники с Дориан и Рита, които се напиваха с шампанско.

— О, не — усмихна се Франки, почувствала се внезапно смутена. — Ние… — Потърси подходящите думи. Какво можеше да каже? Че бяха любовници? Че й беше приятел? Че имаха афера? Почувства как се изчервява от смущение. — Ние просто излизаме. Нищо сериозно. — Обърна се към Райли, който улови погледа й, усмихна се в отговор и протегна ръка, за да стисне лекичко бедрото й.

— Не и от моята гледна точка, скъпа — провлече Валийн. — Не.

Беше седем и половина и те играеха в казиното от почти два часа. Не че някой обръщаше внимание на времето. Заредена от неизчерпаемия запас безплатни напитки, цигари и въодушевление, Франки никога не си бе представяла, че загубата на пари може да е толкова приятна. Като пълен новак тя пропиля петдесетте долара, които Райли й даде, за по-малко от пет минути на масата за Блек Джек, последва я не след дълго и Райли, а после и Рита, която спечели двеста долара на покер и после бързо ги загуби на рулетка. Само на Дориан му вървеше.

— Хайде, господин Чип — провикна се Рита, избухвайки в пиянски смях, и се подпря на игралната маса, докато Дориан събираше печалбата си. — Заложи парите на късмета си! — Господин Чип беше новият прякор, който тя измисли на Дориан. След успешна серия на масата за покер сега той беше напред с десет хиляди долара.

Като трупаше многоцветните си чипове на извисяващи се купчини, той прие предизвикателството. Дориан винаги обичаше да е в центъра на вниманието.

— Добре, ще заложа всичко на едно хвърляне на заровете.

Рита извика въодушевено.

— Мога ли да бъда Деми Мур и да целуна зара? — засмя се Франки и отпи от Маргаритата си, докато Дориан вземаше двете малки червени кубчета от крупието.

— Само ако аз мога да бъда Робърт Редфорд.

— Дори не си го помисляй — промърмори Райли и покровителствено обви ръцете си около Франки. — Тази жена струва повече от милион от парите на когото и да било.

— Хей, да не би да сте от Англия? — извика Валийн, която се чувстваше изоставена в другия край на масата. Като пресуши мартинито си, тя лапна маслинката от клечката и размаха празната си чаша пред минаващата сервитьорка.

— Разбира се — засмя се Рита и веднага съжали.

Валийн писна и положи покритите си с диаманти ръце на силно сбръчканото си деколте.

— О, мили боже, аз просто обожавам вашето кралско семейство! — възкликна тя със сияещ поглед, обляна от емоция. — Кралицата ви е толкова удивителна жена. Но, и го казвам без грам неуважение към скъпата Лиз, винаги съм смятала, че има нужда от малко помощ за стила си, не мислите ли? — Валийн прекъсна, за да вземе новото мартини, което поля върху роклята си. — Бънт винаги е казвал, че бих могла да й дам няколко съвета. Знаете — да покаже малко крак, малко деколте, може би да опита с повече руж и малко сенки. — Потупа стилизираната си сламеножълта и суха коса. — Искам да кажа, че не вреди да си помогнеш малко, нали? Може да бъде изтънчено. Ето, вижте мен! — Като се засмя шумно, тя отметна глава назад, откри белезите от козметичните си операции и раздрънка диамантените си обици, които караха ушите й да провисват като на кокер шпаньол.

— Ще обяви ли всеки своите залози? — Крупието приключи с подреждането на масата и около нея започнаха да се събират хора, за да гледат. Всяка игра с високи залози предизвикваше интерес. Хората обичаха да гледат залагания.

Няколко играчи около масата оставиха по десет или двадесет долара. Имаше стотачка от дребния човек с очилата и стилния блейзър. Бънт замислено захапа пурата си, преди да заложи петстотин, докато Дориан си пое дълбоко въздух и премести чиповете си по зеленото сукно.

— Залагам всичко на седем.

Всички около масата си поеха дъх. Беше двойно или нищо. Ако хвърлеше седмица, щеше да спечели още десет хиляди долара. Всяко друго число и щеше да загуби всичко.

— Добре, започва се — прошепна той и разклати заровете.

— Дай всичко от себе си — изкрещя Рита, опиянена от шампанското и адреналина.

С чупка в китката той хвърли заровете. Беше един от онези моменти, когато ако беше във филм, всичко щеше да бъде забавено, кадър по кадър, за да може публиката да наблюдава как малките пурпурни кубчета се откъсват от дланта му, минават през пръстите му и политат във въздуха покрай лицата на въодушевените, неспокойни и хипнотизирани хора около масата, докато не паднат върху зеления плат.

Франки затаи дъх, когато те докоснаха повърхността, отскочиха веднъж настрани, втори път напред, превъртяха се и спряха. Секунда мълчание — колкото всички да видят. Пет и две. Чиста седмица.

— Дявол да го вземе, не мога да повярвам! — възкликна Рита, нарушавайки мълчанието. Животът се върна към обичайната си скорост. Тя скочи от стола и бутна чашата си, която се разля в деколтето на Валийн. Не че Рита забеляза. Беше твърде заета да крещи: „Не мога да повярвам, не мога да повярвам“ като полицейска сирена и да избутва с лакти наконтените блондинки в прилепнали дънки, които се приближаваха към Дориан с проблясващи в очите им доларови банкноти. Най-накрая тя стигна до него и го хвана за реверите.

— Беше просто невероятен! — каза задъхано, преди да го целуне въодушевено по устните.

Франки не беше сигурна кое бе по-вълнуващо за Дориан — печалбата му от двадесет хиляди долара или целувката на Рита. Наблюдаваше как той се свестява. Изглеждаше зашеметен. А също и Рита, която току-що бе осъзнала какво е направила. За момент те просто се гледаха, без някой от тях да се осмели да проговори.

— Ти си един щастлив кучи син — поздрави го Райли, като го потупа по гърба и поклати глава. — Трябва да ти се признае, това беше нещо велико.

— Да, справи се страхотно — присъедини се Франки с поруменели от възбудата страни, ръцете й бяха плътно обвити около кръста на Райли.

Дориан се ухили. Не можеше да повярва на късмета си. Главата му спря да се върти и като си спомни кой е и къде се намира, суетата му надделя. Избърса устните си със салфетка и приглади косата си, която се бе разрошила от цялото въодушевление. Потривайки ръце, той наблюдаваше как сервитьорка, облечена в оскъден гладиаторски костюм, който разкриваше перфектен римски бюст (определено не от мрамор), се приближава към него с голяма бутилка „Дом Периньон“.

— Ръководството ви поднася сърдечните си поздрави — засия тя, докато казваше често повтаряната реплика. — Колко чаши искате, сър?

Дориан погледна Райли, който поклати глава.

— Не, благодаря.

— Няма да празнуваш с мен? — Дориан изглеждаше разочарован.

— Ще отскочим до стаята, за да се освежим — обясни Франки, облегнала глава на рамото на Райли.

Рита направи гримаса и се ухили. Знаеше точно какво означава освежаването.

— Добре — съгласи се тя, като намигна конспиративно и сръга Дориан в ребрата. — Но не закъснявайте. Групата скоро излиза. — Кимна към дансинга, декориран със стотици балони с хелий и златни и сребърни серпентини. В центъра му се издигаше сцена с комплект барабани, синтезатор и микрофон. Облечени в пайети танцьорки и самият певец с изкуствен тен — Том Джонс — трябваше да раздвижат Вегас към двадесет и първи век.

Докато наблюдаваше как Франки и Райли се отдалечават към стаята си, влюбени и преплетени един в друг като сиамски близнаци, Рита получи спазъм. Беше навечерието на Нова година, а тя си нямаше приятел. Дори Валийн и Бънт се имаха един друг.

— Добре ли си? — Дориан забеляза изражението й.

— Даа… — отвърна Рита и се опита да се покатери на стола до бара. Носенето на минипола и под влиянието на половин дузина коктейли с ром, две текили и няколко чаши шампанско правеха задачата необичайно сложна. Сякаш се опитваше да яхне кон. След третия опит се отказа и симулирайки скромност, намести полата над бикините си и се кротна. — Добре съм, познаваш ме. — Запали цигара и реши да се успокои с хубаво дълбоко вдишване. — Заради времето е, обратното броене до Нова година, песните, еуфорията и всичко това. — Пресуши питието си, улови кубче лед от дъното на чашата и започна да го смуче. — Просто ми се искаше да имаше някого, с който да го споделя.

— Имаш мен — каза Дориан тихичко и й подаде чаша шампанско. Чукнаха се и отпиха. Сега, след като адреналинът бе намалял, той осъзна, че неочаквано се чувства доста сантиментално. И определено е пиян.

Рита погледна Дориан със замъглени от алкохола очи. Двете му лица, които виждаше, бавно дойдоха на фокус.

— Благодаря — отвърна му и започна да се хили от хрумналата й мисъл.

— Какво е толкова забавно?

Рита се усмихна.

— Ако никой от нас не се уреди тази вечер, можем поне да се целунем в полунощ.

Рита погледна ръката му. Пръстите му все още притискаха бедрото й. Осъзна, че доста й харесва ръката му да е там. Всъщност, ако трябваше да е честна, тя всъщност започваше да се чувства силно възбудена.

— Никога ли не се отказваш? — промърмори, като съзнаваше, че заваля думите.

Дориан се наведе по-близо.

— Искаш ли да се откажа?

Рита се замисли. Първо Ранди, а после Мат — чувстваше се, сякаш цяла вечност не е правила секс и гледайки Дориан, пиян и похотлив, тя виждаше желанието му ясно изписано по лицето му.

— Не — прошепна и поклати глава.

И тогава като атлети, оживели на старта, те се нахвърлиха един на друг, опипвайки се като разгонени тийнейджъри в два посред нощ в някой клуб. Дълги целувки, груби докосвания, смъкнат сутиен и пулсираща ерекция. Рита не се беше чувствала толкова добре от години.

Райли погледна Франки, спяща до него на огромното легло. Дългите й ръце и крака бяха мързеливо отпуснати на завивките и наполовина завити с чаршафите, по лицето й беше паднала коса, очите й бяха затворени. До леглото стояха чаши за шампанско, празна бутилка и до половина изядена купа с ягоди. Сънено той прокара пръст по рамото на Франки, преди да премести ръка надолу по гърба й.

Трудно му беше да повярва, че се виждаха от едва шест дни. Чувстваше се, сякаш я беше познавал цял живот. Докато я наблюдаваше полузаспал, не можеше да си представи живот без нея. Никой от тях не говореше за това, което се случваше помежду им. Честно казано, първоначално той мислеше, че тя просто иска да се съвземе след раздялата. Че това щеше да е просто ваканционен романс и той беше мъжът, който ще я накара да се почувства по-добре, ще повиши самочувствието й и ще й помогне да се възстанови напълно. Но дори след първата им нощ заедно той се надяваше, че може би, само може би, това ще бъде нещо повече. Онази нощ беше неописуема. Върховна. Не можеше да измисли думи, за да я опише.

И не беше само сексът, въпреки че да, беше фантастичен. Беше просто чувството, че са заедно. Разговорите, смехът, погледите, начинът, по който тя се усмихваше, ухаеше, съществуваше. Всичко в нея просто си пасваше. Сякаш тя бе отключила нещо в него, което бе изключено много дълго време.

В началото се опитваше да се убеди, че е понесен от течението на новите емоции, че толкова дълго време е бил без жена и сега бърка любовта и желанието. Че Франки се интересува само от лятна забежка, нищо сериозно. Опитваше се да звучи спокоен по телефона от Мексико, но не можеше да спре да мисли за нея през цялото време, докато работеше, не можеше да спре да брои дните до завръщането си Ел Ей. Знаеше, че е твърде много да се надява чувствата й към него да са същите, когато се върне. За бога, те спаха заедно веднъж и той буквално отлетя за Централна Америка! Но това беше най-невероятното нещо от всичко, защото когато я видя отново на терасата на Дориан, увита в старото одеяло, той знаеше точно там и тогава, че няма за какво да се притеснява. Тя изпитваше същото.

Сега, по-малко от седмица по-късно, той все още се опитваше да го осмисли. Никога не бе вярвал, че след Кели ще срещне някого, който отново да го накара да се чувства така, но Франки бе променила това. Тази упорита, заядлива, твърдоглава, удивително прекрасна жена бе променила всичко. И сега, като лежеше до нея, той неочаквано бе завладян от желанието да й каже как се чувства. Може би беше, защото беше пиян и се чувстваше емоционален, а може би не. Но каквото и да беше, едно нещо беше сигурно — той наистина чувстваше това, което искаше да й каже. Просто най-накрая бе намерил куража да го направи.

— Хей! — Тя отвори очи и се усмихна със задоволство. Усмивката прерасна в прозявка. Претърколи се на една страна, повдигна се на лакът, взе си ягода и я захапа.

Райли се усмихна и я погали по разрешената коса.

— Какво искаш да правим сега?

— Да отидем да играем, предполагам. — Повдигна рамене и му предложи другата половинка от ягодата. — Какво друго можем да правим във Вегас?

Райли се поколеба. Сега или никога.

— Можем да се оженим.

Отне й секунда да проумее думите му. Секунда, в която всичко сякаш замръзна за миг преди — Бам! — думите да я ударят с пълна сила. Оженим? Умът й се завъртя като колелото на рулетка. Откъде, по дяволите, дойде това? Не знаеше какво да каже. Със сигурност Райли не беше сериозен. В един момент тя се опитваше да не се поддаде на емоцията, казваше си, че Райли иска само краткотрайна афера. А сега той й казваше, че иска да прекара остатъка от живота си с нея. Не можеше да повярва! Бяха прекарали по-малко от седмица заедно, не бяха се срещали с родителите си, тя дори не знаеше фамилното му име…

Без дъх от обърканите емоции и въпросите без отговор, тя погледна тъмносините очи срещу себе си.

И отново се почувства, сякаш винаги го е познавала, родителите й щяха да го харесат…

— Какво е фамилното ти име?

Той се намръщи, челото му се набръчка.

— Маккензи, защо?

Зарът изведнъж падна на място. Франческа Маккензи. Звучеше добре. Те двамата звучаха добре заедно. Тя се спря. Защо изобщо се замисляше за това? И двамата бяха пияни, беше навечерието на Нова година, не мислеха трезво. Да се омъжи за Райли, би било истинска лудост.

— Дай ми една добра причина защо да кажа „да“.

— Защото те обичам.

Три думи. Само те бяха необходими. И изведнъж бракът не изглеждаше чак такава лудост.