Отпусни му края

Глава 27

— Здравейте, как сте днес?

Ухилената продавач-консултантка се залепи за Франки в мига, в който калните й маратонки докоснаха излъскания под на магазина.

— Ами… — заекна тя, несигурна как да продължи.

Да бъдеш поздравен на вратата на магазина от неговия персонал, не се случваше често в Лондон. Като промърмори неясен отговор, тя се насочи невиждащо към задната част на магазина и се преструваше, че е наистина заинтересувана от бежов ленен панталон.

— Сакото ви е страхотно! — Без да се предава толкова лесно, консултантката я последва. — Толкова е сладко! — Руса, с розови бузки и шапка на Дядо Коледа тя говореше с мелодичен успокоителен глас.

— Ами, благодаря.

Саркастична ли беше? Като опипа сакото си — стар, раздърпан велурен парцал, който имаше от години, Франки не знаеше дали да й повярва, или не. На Бонд стрийт, лондонският еквивалент на Родео, продавач консултантките бяха продавач-надзирателки. Те я наблюдаваха подозрително всеки път, когато решеше да прегледа последните колекции на актуалните марки, и мистериозно оглушаваха, щом се решеше да ги попита за дреха в различен размер. Не беше свикнала да й правят комплименти. Точно обратното, беше свикнала да се чувства като нещо, което котката е драла и влачила.

— С удоволствие бих си купила същото. Откъде е? — Приятното й дружелюбие (или беше престорен ентусиазъм?) започваше да дразни.

— Пазара Портобело — отвърна Франки, докато се опитваше да се придвижи към друга част на магазина. Но нямаше изход. Накъдето и да се обърнеше, консултантката беше зад нея като сянка.

— Това магазин в Бевърли Хилс ли е?

— Не, в Лондон.

— О, вие сте от Лондон! Имам роднини в Лондон.

Тя тъкмо щеше да започне с декламация на родословното си дърво, когато, за щастие на Франки, вниманието й бе привлечено от Рита, която беше открила маса с купчина прилежно сгънати блузки и ги теглеше една по една, като ги размяташе на всички посоки и се въртеше с тях като дервиш.

— Искате ли да намеря вашия размер? — Преливаща от нетърпение да помогне, консултантката забрави за Франки и се втурна да обслужва Рита. Зарови се в купчината, натовари се като муле с камарата дрехи, които Рита вече си беше избрала, и щастливо я поведе към пробните, като не спираше да чурулика.

— Ако ви потрябва нещо, ще бъда точно отпред.

— Изглеждам ли дебела в тези панталони?

Двадесет минути и двадесет тоалета по-късно, Рита стоеше пред големите огледала, които дразнещо бяха поставени извън пробните. Носеше разкроен бял костюм, за който гукащата продавачка се бе опитала да я убеди, че ще я преобрази в Бианка Джагър на сватбения й ден. Рита не беше убедена. Всъщност тя имаше неприятното подозрение, че прилича повече на Елвис, но без изкуствените камъни и перата. Нуждаеше се от честното мнение, което само най-добрата й приятелка може да даде, и се обърна към Франки, която прелистваше списания, излетната на кожения диван, предвидливо осигурен от управата, за да предотврати изчезването на отегчени съпрузи или приятели и техните кредитни карти.

Рита направи гримаса.

— Елвис?

Като откъсна очи от американския „Вот“, Франки кимна съчувствено.

— На живо в Лас Вегас.

Проклинайки, Рита профуча покрай все още усмихнатата продавачка и се гмурна обратно в пробната. Като съблече омразния костюм, тя го метна на купчината с отхвърлени дрехи, която придобиваше застрашителни размери. Всичко, което пробва, беше или неподходящият цвят, неточен размер, лоша кройка, или грешният стил. Проклет кошмар! Който беше описал пазаруването като възстановителна терапия, явно имаше нужда от такава. И след това пазаруване тя също щеше да има нужда от терапия.

— Какво ще кажеш за GAP? — попита Франки.

След като излязоха от магазина, оставяйки всеки член от персонала да сгъва и преподрежда всички дрехи, в които бе успяла да се побере Рита, те стояха на тротоара и чакаха светофарът да светне зелено. Необичайно примерна, Рита отказа да пресече на червено, за да не получи нова глоба, и вместо това се опитваше да види дали някой известен седеше зад волана на розовия корвет кабриолет, който спря до червеното ферари, форсирано от достатъчно стар и плешив мъж, че да се перчи толкова.

— Сходни блузи в плодови цветове и три четвърти панталони? — Рита направи гримаса на предложението на Франки. — Отиваме на парти в Бевърли Хилс, не на гости при съседите.

За първи път й се искаше да жертва любовта си към масовата кичозна мода за нещо по-елегантно и висококачествено. Имаше чувството, че това парти ще бъде възможност да създаде контакти, думи, които постоянно чуваше прошепнати от устните на хората като тайната на успеха в Холивуд. Досега единствените хора, с които бе създала контакт, бяха приятелите сърфисти на Мат, хотелските шофьори и мексиканците, които опаковаха покупките й в бакалията. Нищо чудно, че типът мъже, с които излизаше, най-често приличаха на косматото пиле от рекламата на KFC.

Светофарът светна зелено и те пресякоха, опитвайки се да избегнат тълпа японски туристи, въоръжени с широко обективни фотоапарати „Nikon“ и огромни, преливащи от коледни подаръци пазарски чанти. Явно вече се бяха снимали пред хотел „Бевърли Уилшир“, където се намираше апартаментът на Ричърд Гиър във филма „Хубава жена“.

— Идеята е да отидем и да ги разбием — продължи тя, докато наблюдаваше покрита с диаманти блондинка в леопардово трико, която беше претърпяла толкова много лифтинг процедури, че лицето й изглеждаше като постоянно изложено на силен вятър. Тя изскочи от розовия корвет заедно с пекинеза си и се вмъкна в „Картие“ за още дрънкулки. — Какво ще кажеш за магазина ето там? — посочи Рита нагоре по улицата към огромен, триетажен стъклен монолит.

— Версаче? — Франки беше изумена. Какво, по дяволите, беше станало с Рита? Откога тя носеше дизайнерски дрехи? Тя предпочиташе Топ Шоп и всяко оскъдно облекло за под двадесет долара.

— Това не е ли малко извън финансовите ни възможности? Лиз Хърли вероятно може да си позволи гардероб, пълен с техните дрехи, но не мисля, че тя разполага с нашия бюджет.

— Говори за себе си — сопна се Рита. Беше взела решение още при споменаването на Лиз Хърли. — Щом е достатъчно добро за нея, тогава е достатъчно добро и за нас.

Без да усети, че беше разбрала намека погрешно, тя се отправи с уверена крачка напред по тротоара — глезените й се клатушкаха ритмично върху тънките токчета.

Когато лъскавата врата от опушено стъкло се отвори от намусена персона в червеникавокафяв костюм, Франки разбра, че е подлъгана от измамно чувство на сигурност за пазаруването в Бевърли Хилс. Нямаше никаква политика на посрещане и любезност тук. Нямаше поздрави, лъчезарни усмивки, захаросани униформи и тих джаз от уредбата, както в GAP. Вместо това ги лъхна мъртвешка тишина, нарушавана единствено от тържествения припев на бенедиктински монаси от уредбата и киселите физиономии на продавачките италианки, разпръснати наоколо като статуи.

Без да усеща резкия спад в температурата, който не беше предизвикан от климатика, Рита се вмъкна вътре и започна да обикаля магазина, като разопаковаше блузки с пайети от предпазната хартия и смело сваляше от закачалките им симетрично пришити парчета плат, които трябваше да минат за рокли.

— Ами това?

Дръпна от закачалката прилепваща по бедрата бродирана рокля и я вдигна пред себе си. Около метър и половина се влачеха по пода — явно Донатела не правеше модели за ниски хора.

Франки не отговори. Това не беше мястото да пробваш за удоволствие, да разбъркваш прилежно сгънати пуловери или да избираш къси поли и да се провикваш:

— Хей, виж, това ще бъде страхотно с новата блуза по врата от „Кокай“.

Не. Не. Не. Тук беше като в музей. Място, където да вървиш бавно, да шепнеш и да сочиш. Тук клиентите гледаха, но не пипаха, освен ако не бяха много богати или не беше самата Лиз Хърли. А Рита не беше нито едното.

— Хмм, може би не. Изглежда малко обикновена. — Рита щеше да метне роклята обратно на закачалката, когато една от продавачките се материализира до нея и освободи дрехата от хватката й, сякаш спасяваше ценна вещ от лепкавите пръстчета на непохватно бебе.

— Опасявам се, че затваряме — просъска тя с тежък италиански акцент.

— Шегувате се? Вече? — обърна се Рита към Франки изненадана. — Колко е часът?

Франки улови погледа на една от продавачките, който съдържаше недвусмислена заплаха.

— Време е да тръгваме.

— И без това никога не съм харесвала всички тези маркови неща — ежеше се Рита, след като бе изтикана от магазина и статуите плътно затвориха вратите зад нея. Раздразнена, тя запали цигара и като подпря ръце на кръста си, обходи с поглед Родео Драйв — димът излизаше през ноздрите й като на дракон. — При тези цени ще очакваш, че поне могат да си позволят проклети ципове.

— Побързай! Почти седем часът е. — Изтощена, Франки седеше със скръстени крака на пода на пробната. Тя беше загубила бройката на посетените магазини, но Рита й беше обещала, че този ще бъде последният. — С това темпо никога няма да стигнем до купона. — Франки се облегна на огледалото.

— Само секунда — прозвуча гласът на Рита зад една от завесите.

След всичкото това ходене краката й се бяха подули в чехлите като хлебчета във фурна и тъй като я мързеше, тя предпочиташе да събува панталона си, без предварително да е събула обувките си. В резултат на това сега панталонът беше усукан наопаки около токчетата на обувките й.

— Просто искам да намеря нещо специално за довечера. Знаеш, нещо зашеметяващо. — Главата й се появи зад завесата. — Мат също е поканен на партито и имам чувството, че довечера най-сетне ще го направим… знаеш… ще преспим. — С последно усилие тя най-сетне събу панталона. — Не мога да чакам. Напрежението ме убива… А също и проклетият панталон — промърмори, като го ритна за последно. Като тапа на шампанско кракът й отскочи и тя залитна, хвана се за завесата за баланс и успя да откачи част от нея. — Мамка му! — изпсува и се изправи. Пое си въздух и погледна Франки. — Вече си купих страхотно бельо специално за случая. Черен сатен, поръбен с червена коприна. Истинска примамка! — Палаво подхилкване.

Франки се усмихна. Нямаше нужда Рита да й казва. Тя вече беше забелязала издайническите пликове с покупката да се подават зад коша с прането в банята.

— Значи между теб и Мат е сериозно?

— Определено. — Рита кимна. — Знаеш какво е, когато срещнеш някого. Отнема само минутки, понякога и по-малко да прецениш дали връзката ще проработи, или не.

— Почти като със сушенето на косата. — Франки се усмихна накриво, дръпна къдрица и я остави да се върне обратно. — Понякога знаеш, че ще изглежда страхотно, още преди да си взела сешоара, друг път прекарваш часове в изправяне и изпробваш всичко възможно. Но дори след всичките тези усилия косата все пак не те слуша и изглежда ужасно.

— Точно! — Рита се ухили. — Е, сега е моментът, когато знам, че ще се получи. Казвам ти, че ще бъде страхотно. Той е мъжът… просто го знам. — Взе кожен панталон и започна да го обува.

— Каза това и за Бари — напомни й Франки, като вдигна някои отхвърлени дрехи от Рита и ги постави обратно на закачалките им. Бари беше шотландец, който твърдеше, че е милионер и работи в транспорта, и с когото Рита беше имала афера преди години. — Всъщност не каза ли, че ще се омъжиш за него?

Рита се изчерви.

— Това беше, преди да поръчам храна за вкъщи една вечер и да го открия пред вратата с голяма пица.

Франки се разсмя при спомена.

— Откъде да знам, че работа в транспорта означава щъкане с мотопед из Лондон и разнасяне на пица? — Рита също се разсмя. — А аз си представях живот в лукс, почивки във Флорида два пъти годишно, голяма самостоятелна къща с двоен гараж, модерни спортни коли. Вместо това ме посрещна бъдеще с допълнителна чеснова питка и пухкави хлебчета. Мисля, че се отървах леко. — Спря да тегли панталона. Усукан около прасците й — кожата бе опъната плътно като на барабан — той отказваше да мръдне и сантиметър нагоре. — Господи, отказвам се, никога няма да вляза в този! Трябва да съм взела грешния размер. — Изрита го и го хвърли към Франки. Защо не го пробваш?

— Аз? Кожен панталон? Трябва да се шегуваш.

— Защо? Имаш фигурата за него.

Изкушена, Франки го погледна, преди да отхвърли идеята.

— Така или иначе, не мога да си го позволя.

— Ще ти заема парите. — Рита нямаше да я остави да се измъкне така лесно.

— Благодаря, но това просто не съм аз.

— А какво си ти? За бога, ти си на двадесет и девет, не на осемдесет и девет. Бъди смела! Облечи нещо различно за разнообразие! — Рита стоеше по прашки с ръце, заплашително подпрени на кръста.

Франки се подвоуми. Може би Рита беше права, може би имаше нужда от промяна в стила. Като реши, че няма лошо да пробва, тя събу маратонките и дънките си и сложи кожения панталон заедно с блуза без ръкав и с тънки презрамки, която Рита беше отхвърлила по-рано. Пасваха си идеално.

Рита подсвирна високо.

— По дяволите, изглеждаш удивително!

Франки погледна отражението си и се изненада. Изглеждаше напълно различно.

— Така ли мислиш?

Не беше свикнала да носи дрехи като тези. Хю винаги я харесваше в рокли и костюми, нещо небрежно-елегантно. Този тоалет не беше нито едно от двете. Панталонът беше като втора кожа, а блузката определено беше разголена.

— Сигурна ли си, че не ме прави да изглеждам… ами… безвкусно?

Рита направи гримаса.

— Стига де, бих ли избрала някога нещо, което е безвкусно?

Франки не се осмели да отговори. За щастие, не се и наложи.

— Така, а какво ще кажеш за това? — попита Рита, кипрейки се в червена копринена рокля. Тя си пое дъх и се завъртя пред огледалото.

— Изглеждаш страхотно — отговори Франки.

Франки не говореше просто така. След двуседмична диета на бушуващи хормони и ускорен пулс килограмите се бяха стопили, оставяйки Рита с перфектно заоблена фигура — гърди, дупе и талия, която модата мразеше, но мъжете по цял свят обожаваха.

— Мислиш ли, че гърдите ми изглеждат твърде големи?

— В Ел Ей сме, не помниш ли? Откога гърдите могат да бъдат твърде големи?

Като изпъчи гърди, Рита ги опипа.

— Имаш право.

— Ако съдя по всички онези снимки, които съм виждала в списанията, деколтето ти струва поне пет хиляди долара. Трябва да се гордееш с него, то е ценно оръжие. — Франки огледа собствения си силует. — Ще бъда щастливка, ако имам и десет долара тук.

Разсмяна, Рита дръпна стегнатите презрамки на сутиена, които започваха да се впиват в раменете й.

— Нека просто се надяваме, че Мат обича големи гърди.

— Е, с този тоалет тази вечер със сигурност ще разбереш.

Изражението на Рита стана сериозно.

— Никога не съм мислила, че ще го кажа, но се радвам, че не сме преспали. Така се чувствам, сякаш съм наистина ухажвана, без сексът да е изместил всичко.

— Ухажване? Минали са едва няколко седмици.

Рита се нацупи.

— Не ми се прави на скромна, ти спа с Хю след три дни… — Спря се и съжали за казаното. Тя и голямата й уста…

Франки намести къдрица зад ухото си и не каза нищо. Вместо това стоеше, гледаше се в огледалото и си спомняше. Проговори след малко:

— Знам, Новата 1997-ма. Господи, изглежда толкова отдавна! — Гласът й беше тих.

— Е, беше преди почти две години. Нещата са се променили, ние сме се променили. — Като галеше ръката на приятелката си съчувствено, Рита се усмихна успокоително. — Дори ти! — Повдигна вежди, отстъпи назад и огледа Франки от горе до долу. — Само се виж! Хю едва би те познал.

И Франки едва се разпознаваше. Сякаш гледаше съвсем различен човек.

— Е? Взимаш ли ги, или какво? — Като нахлузи чехлите и облече блузката си, Рита взе роклята, готова да плати на касата. — Хайде, живееш само веднъж. И е Коледа. — Обичайното извинение за всичко.

Докато наблюдаваше отражението си, нещо във Франки се преобърна. За първи път от много време тя харесваше това, което вижда, и не бяха само дрехите. Седмици наред беше гледала на себе си като на безпомощна жертва, на която продължаваха да се случват гадости. Необходимо беше нещо толкова просто като нови дрехи, които да я накарат да види различната Франки, новата Франки, която отново щеше да поеме контрола над живота си. Рита беше права. И какъв по-добър начин да отпразнува това от купуването на кожен панталон за триста долара? Тя се усмихна.

— Да, защо, по дяволите, не?