Отпусни му края

Глава 16

След десет минути щъкане по пода на колене и длани, за да отвори чантите, разопакова куфарчето и да опита да постави стативите, най-страшните страхове на Франки се потвърдиха. Това беше просто невъзможно. Ако поне за момент се беше вслушала във второто, третото, четвъртото или поне петото си съмнение и беше обърнала на магистралата, сега още щеше блажено да се излежава в леглото. Захвана се с един от стативите. Със сигурност не ти е нужен мозъкът на Айнщайн, за да се справиш с това, мислеше си, докато упорито се бореше с крачетата, които постоянно изскачаха в най-различни посоки и дължини и задължително успяваха да я ударят. Как е възможно нещо само с три крака да бъде толкова сложно? Всъщност е възможно, реши тя. Погледнете мъжете. Имат само два крака, а никой досега не е успял да ги проумее.

С периферното си зрение можеше да види Райли, който току-що беше влязъл и се здрависваше с другите от екипа. Като се смееше и бъбреше, той свали якето си, метна го на облегалката на някакъв стол и се насочи към масата на кетъринга, за да си налее кафе. Завиждаше му. Умираше си за кафе. Поради нечовешкия час Франки беше проспала алармата и за да не закъснее, не беше пила кафе. Наблюдаваше, докато той се шегуваше с Шърлийн, която го подкупваше с понички. Стомахът й изкъркори. Не беше имала време и за закуска.

Облегнат на стената, Райли потопи крайчето на поничката си в чашата с убийствено горещо кафе и отхапа, като се наслаждаваше на притока на захар и кофеин. Господи, наистина имаше нужда от това! Погледна през студиото към Франки. Можеше ли да повярва? От всички жени в Ел Ей новата му асистентка трябваше да бъде тази наперена, непоносима британка. Щеше да убие Дориан. Когато му звънна вчера и каза, че негова приятелка има нужда от работа, Райли веднага си представи някоя от сексапилните глуповати мацки, които се мотаеха около него. Трябваше да откаже, дори щеше, но след това пенисът му надделя над мозъка. Кой мъж би отказал възможността да прекара деня с красива жена? Вероятно щяха да се позабавляват, да пофлиртуват. Кафето изгори езика му. Флирт? Каква шега!

Франки забеляза, че Райли я гледа, и за момент се замисли дали да не развее бялото знаме и да го помоли за помощ. Но нещо я накара да не го направи. Нещото бяха Тина, Шърлийн и една от стилистките, които една по една, се приближаваха бавно към него, докато накрая като хищна глутница не го обградиха като безпомощно новородено. Докато се смееха и шегуваха, те попиваха всяка негова дума. Тина отмяташе коса като в реклама за шампоан; френската стилистка с каменно лице, която изглеждаше като Ренесансова скулптура и приемаше себе си и работата си много на сериозно, се кикотеше като дрогирана, с поруменели бузи и широко ококорени очи; Шърлийн беше вдигнала диамантената яка на избеленото си дънково яке и флиртуваше настъпателно.

Божичко, нищо чудно, че имаше толкова голямо его! Франки се вкисна. Той си стоеше там, същински магнит за мацки, а тя беше зарязана сама в ъгъла, сякаш изобщо не съществуваше. Стисна зъби, реши да го игнорира и продължи с разопаковането. Все пак някой трябваше да го направи, нали?

— Хей, имаш ли нужда от помощ?

Франки погледна нагоре, готова да изстреля сухо: „Не, благодаря, ще се справя“, очаквайки да види Райли. Но не беше той. Беше обилно покрит с бронзант Тарзан с препаска.

— О!

— Хей, спокойно, не хапя. — Той протегна шоколадово кафява ръка. — Аз съм Мат.

Мат беше рус мускулест сърфист от Малибу, който се опитваше да пробие като актьор.

— Това са първите ми снимки и съм леко притеснен — обясни той, като си играеше с дългата до раменете си коса, прошарена от сребристоруси кичури, изсветлели от слънцето и сърфа. Не изглеждаше да се притеснява, че е практически гол, с изключение на парче плат с леопардова шарка, пришито към бандажа му с благоволението на френската стилистка, и чифт протъркани маратонки. Франки също не се притесняваше. Кой би се притеснявал с такова тяло? Изглеждаше като модел от „Спасители на плажа“ и тя определено нямаше предвид Дейвид Хасълхоф.

Усмихна му се.

— Аз съм Франки.

— Австралийка ли си?

— Не, англичанка.

— Стига бе! — Той се ухили, сграбчвайки несъзнателно кичури от косата си. — Имам приятел в Англия. Може да го познаваш, казва се Стивън.

Тя поклати глава.

— Опасявам се, че не.

Той продължи упорито:

— Има тъмна коса, висок горе-долу колкото мен.

Франки се усмихна извинително. Колко голяма беше Англия според него? Колкото пощенска марка?

— Не, съжалявам.

Почувства се виновна. Той беше толкова нетърпелив тя да познава приятеля му. Може би трябваше да излъже.

— Е, добре… — Като голямо кутре лабрадор той отстъпи назад. — Аз просто си вися наоколо… Хей, вися наоколо… — Разсмя се на шегата си. — Аз, Тарзан, нали разбираш, на лианите…

— Да, естествено — кимна тя, за да покаже, че веднага е разбрала шегата.

— … и си помислих, хей, човече, тази девойка изглежда има нужда от помощ.

— Благодаря.

Тя се усмихна благодарно. След самотното й уединение в ъгъла беше облекчение да поговори с някого. Дори и да беше като разговор с дванадесетгодишен.

— Това са и моите първи снимки — призна, понижила глас и възприела неговия език.

Мат отскочи назад, ококорил очи от това невероятно съвпадение.

— Хей, човече, това е напълно откачено… — Той се ухили, наведе се, грабна статив и го хвана под ръка като сърф. Мускулите му пулсираха под кожата като живи. — Но много яко.

За съжаление, освежителният разговор и сръчността на Мат бяха прекъснати от Седрик — гримьор, който летеше през студиото, въоръжен с пласт масова бутилка с пулверизатор. Задъхан като спринтьор, той започна да пръска Мат с бебешко олио и да втрива в кожата му още фалшив тен.

— Бързо, бързо, трябваш им на сцената — припираше гримьорът и похотливо разтриваше голия задник на Мат.

Мат погледна извинително.

— Е, това е. — Той вдигна рамене и се усмихна унесено. — Не се притеснявай Франки.

Като вдигна два пръста в знака на победата, той се заклатушка към сцената, тренирайки тарзанската си походка, докато Седрик го следваше отзад и го пръскаше, сякаш Мат е някакво влаголюбиво растение.

Райли наблюдаваше как мускулестият мъж, който играеше Тарзан, говори с Франки. Какво толкова обсъждаха така дълго? Какво се опитваше да постигне, като й помагаше със стативите и техниката. Защо тя се усмихваше толкова мило? Почувства се засегнат, че изглежда навъсена само в негово присъствие, и като се извини на хората, с които приятелски говореше — беше работил с тях при предишни снимки — грабна още една чаша кафе и отиде при нея. Завари я на четири крака, заобиколена от хаоса на чанти, кабели, батерии, стативи и друга техника.

— Готова ли си? — попита я, неспособен да издържи да не я подразни.

Тя се намръщи и не погледна нагоре. Продължи упорито да се сражава със статива.

— Може би трябва да опиташ да завиеш този болт, фиксира краката на място.

„Може би трябва да опиташ да го направиш сам“, помисли си Франки, настръхнала от това, че той стои над нея и й дава инструкции. Като прехапа език, тя последва съвета му и постави статива на крака. Той застана мирно. Беше едновременно ядосана и облекчена.

— Лесно е като знаеш как — провлече той, сърбайки кафето си.

Господи, този звук! Сръб… сръб. Изправяше я на нокти. Звучеше като куче, което пие от купа. Като стана от пода, тя изтупа праха от коленете си и избърса ръце в суичъра си. Къдрави кичурчета коса се бяха измъкнали от конската й опашка. Свали ластика, разтръска косата си, която беше готова да превземе цялото възможно пространство, и се опита отново да я върже.

Райли наблюдаваше как тя се опитва да натъпче къдриците си обратно в конска опашка. Имаше хубава коса. Тъмна, кестенява.

— Заповядай, донесох ти кафе. Реших, че имаш нужда.

Франки го изгледа подозрително, но гордостта й отстъпи пред нуждата от кофеин. Взе чашата от него обидено.

Той въздъхна и разтри наболата си брада. Винаги му беше трудно да се ядосва на някого — излишно усилие — а и вече чувстваше как гневът му се изпарява. Вместо това започваше да се чувства виновен. Добре, дори и тя да беше инатливата дразнеща гневна кучка, която му открадна количката, прати го да върви на майната си на купона и преди малко разби колата му, на него му беше писнало да се кара с нея.

— Виж, знам, че започнахме зле, но днес трябва да работим заедно. Работата не е толкова трудна. Просто трябва да направя няколко кадъра за рекламната компания и две-три снимки за пресата… но ще ми бъде дяволски по-лесно, ако не се джафкаме през целия ден. Може ли да сключим примирие? — Той протегна ръка, луничавите му пръсти бяха все още захаросани от поничката. — Не съм чак такъв задник, знаеш ли?

Франки не беше сигурна, но за първи път беше съгласна с него. Гадеше й се от спорове. Подаде му ръка.

— Примирие.

Стиснаха си ръцете. Дланта му беше като шкурка — силна, груба и лепкава от глазура. Широка усмивка се разтегна по лицето му и набръчка ъгълчетата на очите му като опаковка на бонбон.

Най-накрая прекратиха военните действия. Поне засега, де.

Заснемането на рекламата продължи цяла вечност. Цял ден звукът на джунглата от уредбата беше съпровождан от тракането на клапата за безкрайните дубли и повторения: леопардовата препаска трябваше да бъде сменена, изчезнал банан трябваше да бъде намерен и много кисел лъв трябваше да бъде убеден да изреве пред камерата. Слава богу, Шърлийн реши проблема, като му даде щедра порция ребърца, и той изрева одобрително. Така направи и дресьорът, който стоеше зад сцената запасен с успокоителни — за себе си и за лъва. Процесът беше като просветление за Франки, която никога не беше осъзнавала колко много време и нерви се похабяват покрай рекламите на зърнени закуски. Никога повече нямаше да превключва или да отива за чаша чай, когато пуснеха реклама.

Райли правеше снимки през цялото време, а в почивките между заснемането подготвяше кадрите за пресата. Превил широкия си гръб над камерата, с протъркани ръкави, завити над лактите, и коса, постоянно падаща над очите му, той надничаше през визьора и примижаваше, докато фокусираше. Щрак, щрак, щрак. Затворът правеше кадър след кадър. Докато първата лента не свърши и той не сложи нова. И още една, и още една. Франки го наблюдаваше, изненадана колко различен бе зад обектива. Преди й изглеждаше самонадеян и надменен, типа мъж, когото би избегнала в бара. Но с фотоапарат в ръцете си той се променяше.

При това към по-добро. Добре де, най-важната работа по продукцията беше запазена за режисьора, но когато той си взе почивка и изчезна за още понички с кафе, Райли имаше пет или десет минути, в които ръководеше, и цялото внимание на актьорите и екипа беше към него. Франки забеляза как неговата самонадеяност се превръща в увереност, а надменността — в професионализъм. Хората от екипа го слушаха, правеха каквото им каже, доверяваха се на мнението му. Неприятно й беше да го признае, но беше впечатлена от начина, по който се отнасяше с хората и се справяше със ситуацията и стреса от това да имаш само пет минути за перфектния кадър. Това, че той не се изнерви, а продължи да се смее и да пуска шеги. Преди — на летището, на купона и на паркинга неговата самоувереност я изкарваше извън кожата й, но сега, като виждаше как той умело кара хората да се отпуснат пред камерата, самочувствието му ставаше привлекателно. И въпреки че не искаше да си признае, той — също.

Само ако можеше да каже същото и за себе си. Чувстваше се по-непривлекателна откогато и да било. Потеше се като кон под горещото студийно осветление, подаваше фотографско оборудване и държеше рефлектори — широки близо метър кръгове от сребрист материал — над глава си, докато й отмалеят ръцете. Чувстваше се като участничка в едно от японските състезания за издръжливост, които беше гледала по телевизията. Как можеше това да е работа? Работа означаваше седене в удобен стол в централно отоплена сграда, кратки екскурзии до тоалетната за обновяване на грима, раздумка до ксерокса, лични обаждания до приятели и сърфиране за изгодни почивки през интернет, когато се предполагаше, че прави проучвания за колонките си. Замисли се за работата си в „Лайфстайл“. Старата й работа. Тъгуваше за нея, както тъгуваше и за Хю.

— Рефлекторът ми трябва по-високо.

Мислите й бяха прекъснати от Райли, който беше наведен зад статива си. Гласът му предизвика верижен шепот, който се понесе из студиото като мексиканска вълна.

— Рефлектор по-високо — повтори някой в далечния край.

— Вдигнете рефлектора… — Глас от площадката.

— Рефлектор, моля. — Тина в своето уоки-токи.

Франки простена. Значи това било Холивуд. Изтощена, тя изпъна ръце по-високо, застанала на пръсти. Кой беше казал, че е бляскаво?

Най-накрая снимките стигнаха до последния дубъл. Операторът даде близък план. Тарзан започна да се люлее сред сценичната джунгла на своята пластмасова лиана, биейки се по намазаните с бебешко олио гърди. Имаше само една реплика. Една гласна. „Оооо-Оооо-Оооо-Оооо-Оооо.“ Колко трудно можеше да бъде?

— Достатъчно.

Половин час по-късно захлупеният с бейзболна шапка режисьор все още не беше доволен, крачеше напред-назад и успешно унищожаваше втора кутия понички с крем.

— Стоп! — излая през мегафона за милионен път и събра своите хора. Сякаш бяха на ръгби мач, те се скупчиха около клиентите, за да обсъдят вика. Слухът на площадката беше, че според клиентите няма достатъчно о-та в него.

След няколко минути режисьорът се появи отново.

— Ще снимаме отгоре. Тарзан, трябват ни по-малко Би Джийс и повече Павароти. — Като повдигна потна вежда, той намести шапката си и захапа нова поничка. — Искам да го изиграеш сериозно.

Франки наблюдаваше отстрани. Как някой би могъл да изиграе сериозно анимационен герой, който издава маймунски звуци и прекарва целия ден в люлеене по дърветата, недоумяваше тя, но това беше последната й грижа. Умората от часовата разлика и недоспиването я караше да се чувства като жив труп и тя не можеше да спре да не се унася.

— Добре, деветнадесети дубъл, иии… Екшън.

Тарзан прелетя през сцената, биейки се по гърдите и правейки достойно за Оскар изпълнение на „Оооо-Оооо-Оооо-Оооо-Оооо“. Директорът го хареса. Беше заснето.

— Добре, приключихме — провикна се Тина, която очакваше да каже това цял ден.

Последваха шумно ръкопляскане и подсвирквания. Снимките бяха готови. Приключиха.

Чувствайки силен прилив на облекчение, Франки се завлече при Райли. Минаваше девет и през целия ден двамата бяха толкова заети, че почти не бяха говорили.

— Значи все пак оцеля? — Той вдигна поглед, докато разглобяваше техниката.

— Почти — простена Франки и се свлече на един от сгъваемите столове.

Чакаше той да й каже да стане и да му помогне. Но той не го направи. Вместо това запали цигара и като си дръпна дълбоко, я подаде на нея.

— Внимавай някой да не види, че пушиш. Пожарникарите ще дойдат веднага.

Седнал на пода срещу нея, Райли подпря глава на стената.

— Благодаря. — Франки я взе и като затвори очи, си дръпна от нея. Той я наблюдаваше отпусната като паяк в този отвратителен суитчър, дългите й крака, висящи от стола, и се опитваше да я проумее.

— Какво те води в Ел Ей?

Франки вдигна рамене и му подаде цигарата.

— Не знам. Все още си задавам този въпрос… — Поколеба се. Кого се опитваше да заблуди? Знаеше точно защо беше в Ел Ей. — Трябваше да напусна Лондон.

— Защо? — Погледна я право в очите.

Тя избегна погледа му, чувствайки се неудобно. Въпросите му бяха твърде точни, за да е спокойна.

— Заради мъж?

— Не… — отговори тя бързо.

Твърде бързо. Нямаше намерение да говори за това, което се беше случило с Хю. Не и с него.

Райли съжали за думите си. Не трябваше да я притиска. Беше започнала да се отпуска, а сега се затвори рязко като венерина мухоловка4.

— Хей, виж, съжалявам, не исках да любопитствам…

Франки го погледна. Изглеждаше наистина загрижен. Може би беше сбъркала за него.

— Добре, виж, да… имаше мъж… приятелят ми Хю… и работа. Загубих и двете в една и съща седмица.

Ето, каза го.

— Лош късмет. — Вдигна рамене Райли, като загасеше фаса в подметката на ботуша си.

Лош късмет? Франки прехапа устни. Да загубиш петачка, беше лош късмет. Да завали, когато нямаш чадър, беше лош късмет. Но това, което се случи на нея? Как можеше да го омаловажава по такъв начин? Очевидно нямаше представа какво е чувството или за какво говореше Франки. Колко глупаво да си помисли, че той може да я разбере. Изнервена и разстроена, тя се изправи и сложи ръце на кръста си.

— Имал ли си някога някого, когото истински обичаш, работа, която истински обичаш, дом, който истински обичаш? И след това да ти ги отнемат? Имаш ли идея какво е чувството?

Реакцията й го свари неподготвен. Господи, беше я засегнал!

— Хей, виж, само казвах…

— Ами недей! Ти очевидно нямаш идея. — Като се обърна, тя се отправи към изхода.

— Хей, къде отиваш?

— У дома. — Част от нея дяволски силно искаше да се махне оттук. Но друга част искаше той да я извика обратно. Да я помоли да остане. Тя се обърна. — Защо?

— Ами техниката, трябва да се опакова.

Грешен отговор.

Франки го погледна право в очите.

— Вече изгубих една работа, какво е да загубя още една. — Хвърли му последен кръвнишки поглед, преди да се завърти на пръсти и да изхвърчи навън.

Наблюдаваше я, облегнат на стената.

— Франки — промърмори тихо, но нямаше смисъл. Тя си беше отишла.

Като извади запалка от джоба на дънките си, той запали нова цигара. Но я загаси след първото дръпване. Въздъхна. Това момиче го побъркваше.