Отпусни му края

Глава 8

— Виновата, съжалявам, че закъснях. Трафикът беше истински кошмар.

Развълнувана и без дъх, Рита нетърпеливо бутна зад ухото си кичур алена коса, която се бе измъкнала от конската й опашка, и започна да подръпва краищата на шортите си, които почти изчезваха близо до дупето й.

— По-добре късно, отколкото никога.

Като разцъфна в усмивка, тя спря да тегли панталонките си и сякаш току-що си спомни къде и защо се намираше, се хвърли да прегърне Франки, крещейки като обезумяла:

— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че си тук!

Франки се усмихна вяло, притисната от ентусиазираното посрещане на Рита. И тя не вярваше.

Натъпкаха куфарите й в багажника на колата на Рита — бебешко син форд Тъндърбърд кабриолет от 1950-та, разтегнал лениво перфектното си гладко тяло покрай тротоара. Франки никога не беше виждала нещо подобно. Беше поне шест метра дълъг. Кола, напълно различна от традиционните минита, които Рита караше у дома.

Забелязала непрестореното й смайване, Рита се ухили.

— Как намираш новото возило? Реших, че ако ще бъда холивудска актриса, то по-добре да започна да изглеждам като такава.

Облегна се на автомобила и зае класическата поза на Рита Хейуърт — на пръсти, с изпъчени напред гърди.

— Отива ми, не мислиш ли?

Франки кимна. Трябваше да се съгласи. Колата подхождаше на Рита до последната гайка.

— Това ли е всичко? — Рита отвори вратата и се настани на мястото на водача.

— Почти — въздъхна Франки. — Връщам се след минутка. — И влезе обратно в летището.

Докато я чакаше в колата, Рита внимателно освежи керемиденото си червило и като смъкна слънчевите си очила, започна да изпробва пред огледалото за обратно виждане различни актьорски пози за прослушването в края на седмицата — срамежливо навеждане на глава в стил Лейди Ди, похотливо цупене през рамо като Мерилин, самоуверената усмивка на Мадона право в камерата. Тъкмо щеше да се насълзи и да затрепери с устни като Гуинет Полтроу на Оскарите, когато забеляза разкошен мъжкар да минава зад колата, натоварен с багаж. Намествайки огледалото, за да го огледа по-хубаво, тя хищно наблюдаваше как заобикаля колата. Срамежливо наведе глава и се усмихна. Той й се усмихна в отговор и продължи да крачи. Езикът на Рита буквално увисна. Кой беше той, по дяволите?! Ходещ секс бог?! Тя зяпаше жадно, докато той товареше чантите си в такси, опипваше с поглед стегнатия му задник, широките му рамене, непокорните кичури под омачканата му шапка. „Полека, каубой“ — промърмори, давайки пълна воля на въображението си — вече се виждаше как го оседлава.

Гледаше как таксито тръгва и проследи включването му в движението. Вече излизаше от летището, когато Франки се върна, понесла нещо голямо и обемисто, покрито с пластмасов капак.

— Какво, дявол да го вземе, носиш вътре? Кухненската мивка? — Като се откъсна от триизмерните си фантазии, Рита закрепи очилата на върха на вирнатия си нос и се вгледа във Франки. — Колко багаж ти трябва за двуседмична почивка?

Франки се поколеба, изглеждаше повече от леко притеснена.

— Всъщност, щях да ти кажа по-рано…

— Да ми кажеш какво?

Без да забелязва смущението на Франки, Рита се зае да настройва станциите на оригиналното си радио от 1950-та.

— Мислех си да остана малко по-дълго.

Като по сигнал изпод пластмасовия капак се чу шум и предметът, който Франки държеше, се разтресе силно.

Очилата на Рита паднаха от носа й на таблото.

— Какво, по дяволите, беше това?

Не можеше да го отлага повече. Франки притеснено махна капака, за да открие бяла пластмасова клетка. Два чифта очи замигаха срещу яркото слънце.

— Това са Фред и Джинджър.

Докато караха по магистрала 405, Франки разказа всичко на Рита. Откриването на разписката от „Тифани“, загубата на работата й, как Хю я заряза на пътеката за боулинг на рождения й ден… всичко… дори частта с Фред и Джинджър и как, когато взела решението да замине за Ел Ей, била категорична, че те ще дойдат с нея. Първоначално изглеждаше невъзможно. Въпреки че вече имаха всички възможни ваксинации — Франки беше като майка закрилница по отношение на любимите си котки — безцеремонният служител, с когото говори по телефона, настояваше, че компанията има нужда от двадесет и четири часа, за да подготви документите. Точка. Край на историята. Но Франки не смяташе да се предаде така лесно и като използва и двете си сили за убеждаване — истерични сълзи и кредитна карта, тя успя да разтопи непристъпната ледена скала около сърцето на служителя и качи Фред и Джинджър на същия полет.

— Не можех да ги оставя с Хю. Вероятно щеше да ги люлее за опашките им и да ги използва като стикове за голф… Винаги е мразил котки…

Рита слушаше, пушейки цигара, и натискаше клаксона след различни коли, а Франки анализираше всеки детайл, люшкайки се от сълзи до гняв и обратно към плач. Отне й повече от час и когато приключи, се отпусна рязко на кожената седалка, изтощена след пролетното почистване на чувствата си.

— Виж, знам, че няма да искаш да чуеш това, но ако ме питаш, а знам, че не ме питаш, но все пак ще ти кажа — по-добре, че се отърва от копелето. — Рита беше напълно откровена. — Хю може да изглежда добре, но той е арогантен кучи син и е толкова побъркващо деспотичен. Караше те да се въртиш на пръсти около него. — Тя тръсна цигарата в пепелника, изглежда, без да забележи, че вятърът веднага подхващаше пепелта и я разпиляваше около тях. — За да бъда откровена, винаги съм смятала, че има нещо подло у него.

Обърна се към Франки, която, изтръгната от своето самосъжаление благодарение на състезателното каране на Рита, стискаше с две ръце своята седалка, докато се носеха с убийствена скорост по магистралата.

— Имам предвид, как изобщо можеш да се довериш на мъж, който си скубе веждите, за бога? — Клатейки глава от раздразнение, тя щеше да продължи с кълцането на Хю на дребни парченца, когато забеляза изражението на Франки. Тя отново беше готова да заплаче. — Не че има нещо лошо в това мъж да си скубе веждите, разбира се… — Рита смени подхода, спомняйки си внезапно свещеното правило: „Никога не плюй по гаджето на приятелката си независимо колко голям задник е. Това само ще я накара да намрази теб, не него“. — Имам предвид, не искаш той да изглежда като Елтън Джон, нали? — Тя се усмихна широко, но нямаше полза — опитите й да спаси ситуацията само я влошаваха повече.

Франки избърса сълза.

— Но аз го обичам. Мислех, че ще прекараме остатъка от живота си заедно. Той е моята сродна душа. — Подсмърчайки, тя избърса носа си в кърпичка, която беше преживявала и по-добри дни. — Какво ще правя без него?! — Лицето й се сгърчи, когато отново заплака с глас.

Рита отдели очи от магистралата и погледна към нея.

— О, стига, горе главата, Франки… — Тя си напомни никога да не предлага услугите си на добър самарянин. — Знам, че ще бъде трудно, но трябва да опиташ да забравиш за него и да продължиш напред. — Наведе се към нея и лекичко стисна ръката й. — Ще се влюбиш в Ел Ей и не се притеснявай, може да останеш при мен колкото искаш. Ще бъде като в доброто старо време — само ти и аз… — Тя погледна в огледалото за обратно виждане към кафеза на Фред и Джинджър, който се тресеше на задната седалка. Ухили се и без да подаде сигнал, прекоси трите ленти на магистралата, преди да набие спирачки точно зад една полицейска кола.

— Сега просто се отпусни.

Докато препускаха по магистралата, класическата песен „Хотел Калифорния“ зазвуча по радиото. Рита усили звука и като запали цигара от намаляващите си запаси, предложи и на Франки. Тя се поколеба. Последния път, когато си открадна цигара, за да задоволи пиянския си никотинов глад, Хю откачи и я накара да я изхвърли. Той мразеше тя да пуши. Този спомен определи решението. Ами майната му! Рита беше права. Тя трябваше да опита да го забрави и да продължи живота си, нов живот, който не включва Хю. Изпитвайки радост от прилива на сили и струята въздух, която рошеше косите й, тя прие цигарата, предизвикателно я притисна към устните си и дръпна дълго и дълбоко. Беше чисто хедонистично удоволствие.

Рита я поздрави с усмивка, която сякаш казваше „Действай смело момиче!“ и започна да припява на радиото с пълно гърло. Натисна педала на газта и реши да изпревари разпадащ се камион, който бълваше изгорели газове и стряскащи звуци. Шофьорът натисна клаксона и изпсува, но Рита просто размаха луничавата си ръка във въздуха, ярките оранжеви искри от цигарата й оставяха следа зад тях, докато се отдалечаваха. Франки затвори очи и като чувстваше как никотинът се разлива в кръвоносната й система, вдигна обутите си с чорапи крака на таблото и се отпусна в блажено спокойствие.