Три метра над небето

14.

Немската овчарка тичаше по плажа, едва докосвайки пясъка. Задмина Степ, който току-що й беше подхвърлил пръчка. Захапа я във въздуха и се понесе отново, като отскачаше и набираше скорост. Донесе пръчката, а после легна и положи глава върху предните си лапи.

Степ се престори, че замахва надясно. Кучето скочи, но после разбра. Той отново замахна и накрая хвърли пръчката във водата. Овчарката полетя, хвърли се срещу вълните без колебание и заплува с високо вдигната глава.

Стопанинът й седна на брега. Беше прекрасен ден. Наоколо нямаше жива душа. И изведнъж — силен шум. Светлина. Кучето изчезна заедно с морето, хълмовете и пясъка.

— Какво става, мамка му? — Той се обърна в леглото и покри лицето си с възглавницата.

Поло вдигна щората и отвори прозореца.

— Леле, каква воня! Дръж, донесох ти сандвичи. — И подхвърли зелената торбичка към леглото.

— Кой ти отвори, Мария ли?

— Аха. Сега ти прави кафе.

— Колко е часът?

— Десет.

— Идиот, защо не ме остави да се наспя? — Степ отиде в банята. Вдигна капака на тоалетната, който се удари в плочките с рязък звук.

Междувременно Поло отвори новия брой на „Кориере дело спорт“ и подвикна високо:

— Трябва да дойдеш с мен за мотора от Серджо, готов е! Ей, видя ли, че „Лацио“ са купили защитника на „Лече“?

Степ пусна водата. Върна се в спалнята и надникна в пакета със сандвичите.

— Простено ти е само защото донесе това.

После отиде в кухнята, следван от Поло. Кафеварката още изпускаше пара. До нея имаше топло мляко в малка каничка и друго — студено, пълномаслено — в синя картонена опаковка.

Домашната помощница беше дребна женица, попрехвърлила петдесетте. Подаде глава от съседната стаичка, където току-що беше свършила с гладенето, и Степ й посочи госта:

— Мария, тоя виждаш ли го? Каквото и да става, не го пускай у нас преди единайсет!

Тя замънка притеснено:

— Ами… казах му аз, че още спите, а той знаете ли какво отговори? Че ако не му отворя, ще разбие вратата.

Степ се обърна към Поло:

— Така ли й каза? Позволяваш си да плашиш Мария?! Сърди се на себе си! — Той сграбчи дебелия му врат, навря го под мишницата си и го стисна. С другата ръка вдигна каничката с горещото мляко и я доближи до лицето му.

Поло закрещя театрално:

— А-а-а-а, пари! Копеле, стига бе…

— И мръсни думи си позволяваш да ми говориш? Веднага да се извиниш на Мария!

— Извинявам се! Извинявам се!

Жената се почувства виновна.

— Степ, оставете го. Аз не съм го разбрала. Май не каза, че ще разбие вратата, а че пак ще намине. Сега си спомних.

Момчетата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Нищо де, и без това трябваше да му дам урок. Бас държа, че повече няма да прави така.

Мария сведе очи към Поло. Опита се да му каже без думи, че не е искала да се стига дотам… После взе току–що изгладените дрехи и ги отнесе в другата стая. „Трябва да внимавам какво говоря“ — помисли си. Не искаше някой да страда заради нея.

Степ я изпрати с поглед и се скара на Поло:

— Ти да не си откачил, защо ми тероризираш прислужницата?

— Ами като не иска да ми отвори…

— Като не иска, ще я помолиш! Следващия път ще ти опърля мутрата.

— Тогава ми дай ключ.

— Да бе! Та да опразниш къщата, докато ме няма.

— Ти сериозно ли?! Никога не бих го направил!

— Аз откъде да знам!

— Копеле мръсно, върни си ми сандвичите тогава!

Степ се усмихна и демонстративно захапа единия. Наля си кафе, добави му топло мляко и накрая малко студено.

— Ти ще пиеш ли кафе?

— Ще пия — отвърна Поло, който се правеше на обиден.

— Хайде, ще си ударя един душ и отиваме за мотора.

— Обаче има малък проблем… Не ми достигат триста хилядарки.

— Е как така не ти достигат… след всичко, което прибра оня ден?

— Имах дългове. Платих в магазина, в химическото чистене, имах да връщам и на Фурио, оня от тотото.

— Защо играеш черно тото, като нямаш пари?

— Ами точно затова, за да имам! Както и да е, бях си оставил двеста хиляди за мотора, но Серджо се обади и каза, че се наложило да оправи и другото бутало, и накладките, и всичко останало. Плюс смяна на маслото и някакви други неща. Общо половин милион. Мамка му, трябва ми тоя мотор! Довечера съм на състезание и ще изкарам поне сто хилядарки. Ти ще идваш ли?

— Не знам. Нека първо да ти намерим пари.

— Да. Иначе съм за никъде.

Степ отиде в стаята на брат си. Пребърка няколко сака, обърна няколко чекмеджета, отвори шкафчето до леглото. Поло го наблюдаваше, изпълнен с надежда.

— Ти какво стърчиш там? Ела и ми помогни!

Нямаше нужда от втора покана.

— Ей, тоя твой брат бил много предпазлив бе! — Гостът измъкна изпод леглото кутия презервативи Settebelle.

— Аха, толкова е предпазлив, че и стотинка не е оставил!

— Е, прав е, малко ли сме го крали… — Поло мушна три презерватива в джоба си. Въпреки всичко си оставаше оптимист.

Надникнаха в още няколко възможни скривалища. Нищо.

— Ами Мария? Не можеш ли да поискаш от нея?

— Само това остава! Още й дължа пари за вестниците от миналата седмица.

— Степ, проблемът е сериозен. Какво ще правим?

— Дай да помислим. Сицилианеца и другите са по-зле и от нас, майка ми я няма…

— Къде е?

— На Канарските острови… или на Сейшелските… Знам ли. И да беше тук, нямаше да ми даде.

Поло кимна, отлично знаеше какви са отношенията му с нея.

— А баща ти?

— Утре отивам у тях. Обади се вчера, трябвало да поговорим. Сигурно ще ме пита какво ще правя с университета и прочее. И аз какво — ще му кажа „абе татко, я ми дай триста хиляди, че на Поло му трябват“. Няма да стане. Мария!

Прислужницата се появи на вратата.

— Къде ми е тъмносиньото яке? Купих го оня ден. Прилича на полицейско.

— А, сещам се. Сложих го в гардероба на брат ви. Реших, че е негово.

Степ се засмя. Паоло с такова яке?! Ама че цирк! Излезе в коридора и отвори гардероба. Ето го якето. Единствената свястна дреха между карираните сака и сивите костюми. Не пропусна да порови и в техните джобове, но не намери нито стотинка. После дръпна ядосано якето и едва не го скъса.

Поло още седеше на леглото. Портфейлът му беше отворен — проверяваше финансите си с надеждата междувременно да е станало чудо.

— Радвай се, намерих решение — обяви Степ. — Ще вземем от брат ми.

— А, той пък като ще ни даде…

— Ще даде, защото ще го изнудя.

Поло си отдъхна. За миг съжали, че е единствено дете.