Попи и приятелите му стърчаха пред бар „Флеминг“. Някои ядяха гореща пица, други пушеха. Момичетата слушаха развеселени един бивш сервитьор, който разказваше как го уволнили, а той на тръгване изпочупил всичко.
— И знаете ли какво направих? Ударих шефа с едно шише по главата. А той, вместо да ми плати, подаде жалба срещу мен!
И Ана-Лиза беше там. След инцидента не се обади на Стефано, не го потърси никога вече. Но той не беше човек, който страда от самота. Бяха минали осем месеца оттогава, а не беше чувал нищо за ония момчета. Реши да отиде да ги потърси.
— О, Попи!
Оня се опули, нямаше представа кой е. Вярно, изглеждаше му познат — очите, косата… Степ се засмя:
— Отдавна не сме се виждали, а? Как я караш? — И обгърна приятелски раменете му.
Сицилианеца, Поло и Луконе се смесиха с групата. Ана-Лиза срещна погледа на Степ. Само тя го позна. Усмивката изчезна от лицето й.
— Извинявай, но не се сещам… — Попи беше объркан.
— Е как не се сещаш?! — Степ извади шапката. — Може би това ще те подсети.
Попи я погледна, после вдигна очи.
— Мамка му!
Понечи да се измъкне, но Степ го сграбчи за косата.
— Къса памет, а? Здрасти, копеле! — Дръпна го рязко, удари му една глава и му разкървави носа. После го ритна с все сила. Попи отхвръкна назад и се блъсна в решетката с железен трясък.
Тогава Степ скочи отгоре му и го сграбчи за гърлото. Нанесе му цяла серия крошета, разби му веждата, разцепи му устната, отстъпи крачка назад и го ритна в корема така, че го остави без дъх.
Някой от приятелите на Попи се опита да реагира, но Сицилианеца го спря:
— Споко! Ти не се бъркай!
Попи вече лежеше на земята, а Степ продължаваше да го рита, където свари — по ухото, по краката…
— Стига, стига, моля те!
Тогава Степ спря. Погледна жертвата си, просната на земята, и се нахвърли върху следващия — оня, който преди осем месеца държеше ръцете му, докато го бият. Удари го с лакът в устата и му изби три зъба. Събори го на земята, затисна го с коляно и започна да го налага. Хвана го за косата и заудря главата му в земята — силно, настървено.
Изведнъж Поло го сграбчи под мишниците и го издърпа нагоре.
— Стига му толкова, Степ. Ще го убиеш. Да се махаме.
Сицилианеца и Луконе се присъединиха към тях.
— Да, по-добре да се махаме, че може да дойдат ченгета.
Степ се извърна към приятелите на Попи, които го гледаха и мълчаха. Наплю един и го удари право в лицето. Мина покрай Ана-Лиза и й се усмихна. Тя се опита да му отвърне, помръдна горната си устна и се получи странна гримаса.
Качиха се на моторите си и отпратиха с мръсна газ. Луконе караше като луд, следван по петите от Сицилианеца. И двамата крещяха, накланяха се наляво-надясно, чувстваха се господари на пътя. После се изравниха с Поло, зад него караше Степ.
— Обаче оная русата можеше да я изчукаш… Навита ти беше!
— Ти пък все бързаш! Има си време за всичко…
Вечерта Степ отиде при Ана-Лиза и последва съвета на Луконе. Няколко пъти. Тя се извини, че не се е обадила по-рано, кълнеше се, че много искала да му звънне, но била затрупана с уроци… През следващите дни се счупи да му звъни, но Степ беше толкова зает, че не намери време да й вдигне телефона.