Три метра над небето

28.

Дванайсет часа на обяд. Степ се вмъкна в кухнята, за да закуси.

— О, Мария!

Тя веднага престана да мие чиниите. Знаеше колко го дразни този шум.

Изведнъж екна звънецът. Степ се хвана за главата.

— Кой е, да му…

Мария заситни бързо към вратата.

— Кой е?

— Поло! Отворете ми, бързо!

Прислужницата се обърна към Степ и той кимна с глава. Поло влезе тичешком.

— Леле, ако знаеш…

— Да не си ми донесъл сандвичи?

— Няма да ти нося вече, защото не заслужаваш. Гледай тука! — Той показа последния брой на „Ил Месаджеро“.

— Имам си вестник. — Степ вдигна от масата „Ла Република“. — Донесе ми го Мария. Ти май въобще не я поздрави.

Поло се обърна нетърпеливо към нея:

— Добро утро, Мария.

— И защо винаги звъниш на пожар?

Мария се подсмихна.

— Отивам да оправя стаята — измънка тя и излезе ни пръсти.

Степ отпи от кафето.

— Има те във вестника! — обяви Поло и го разтвори на масата.

Вярно беше — там се мъдреха Степ и Баби върху мотора, изправен на едно колело. Добре че номерът не се виждаше, иначе щеше да стане лошо. Имаше цяла статия за гонката, с имената на някои от задържаните и подробно описание на неговото бягство.

— Видя ли? Вече си известен! Де да бяха написали нещо такова за мен!

— Ти не можеш да караш така. Обаче снимката си я бива! Видя ли Баби колко добре е излязла?

Поло се съгласи с досада. Баби не беше идеалът му за жена.

— И моторът ми е наистина хубав!

Зачуди се дали Баби вече е видяла снимката. Сигурно не.

— Поло, трябва да дойдеш с мен до едно място. Допий ми кафето, докато си взема един душ.

Степ тръгна към банята, а Поло седна на мястото му и започна да чете статията. Поднесе чашата към устата си. Каква гадост! Степ си пиеше кафето без захар.

— В колко затварят магазините? — провикна се той изпод душа.

Поло сипа трета лъжичка захар в кафето и си погледна часовника.

— След по-малко от час.

— Копеле, трябва да побързаме!

Поло опита кафето, сега беше добре. Запали цигара. Степ се появи на прага, търкайки енергично косата си с малка кърпа. Взе чашката от ръцете му отпи.

— Ама че гадост! Как може да го пиеш толкова сладко? Ето затова си дебел!

— Не съм дебел. Може да изглеждам дебел, но не съм.

Степ се престори на сериозен.

— Стига, Поло! Сега имаш гадже и трябва да тръгнеш на фитнес, иначе тая ще те зареже. Отпуснеш ли се за малко — край! Пък и след моята снимка трябва и теб да те видим във вестника.

— Ти за мен не се притеснявай, аз вече излязох във вестника в близък план, с превръзка на челото и с вдигнати ръце, като „главатар на завоя“!

— Нищо не разбираш! Запалянкото вече не е на мода. Сега на мода е хулиганът. Ето, виждаш мен как са ме изтипосали. Копеле, наистина съм аз… Според теб мога ли да поискам някой лев от „Месаджеро“? Все пак използват лицето ми… — Степ се ухили и отиде да се облече.

Поло стана и прокара длан по корема си. Да, от понеделник ще тръгне на фитнес. Кой знае защо, всичко почва от понеделник.

Поло стоеше на булевард „Анджелико“, където Степ тъкмо излизаше от ателието за ситопечат. Синьото му яке още миришеше на мастило. Качи се на мотора и седна зад приятеля си, като внимаваше да не смачка постера.

— Карай полека, че съм го сложил точно зад гърба ти.

— Колко ти взеха?

— Двайсет и два.

— Мамка им! Щях да си направя и аз, ама… много бе! Сега къде отиваме?

— На площад „Ячини“.

— Какво има там?

— Там живее Баби.

— Вярно ли?! И не я беше виждал преди?

— Никога.

— Странно нещо е животът, а?

— Защо?

— Ами първо не си я виждал никога, после се виждате всеки ден…

— Аха.

— … и накрая почваш да й правиш и подаръци.

Степ го перна по врата.

— Ох!

— Свърши ли? Приличаш на таксиметров шофьор, който докато кара, те бомбардира с въпроси. Липсва ти само радиостанцията.

Поло забоботи с преправен глас:

— Площад „Ячини“ за Поло 40, площад „Ячини“ за Поло 40!

Степ го заблъска по бузите, по челото. Продължиха така, като се носеха на зигзаг сред движението. Приближиха се до едно истинско такси и Поло изкрещя в прозореца му:

— Площад „Ячини“ за Поло 40!

Шофьорът стреснато вдигна ръка и поклати глава.

Минаха покрай една жена регулировчик. Едва не я блъснаха, докоснаха края на полата й, а Поло дори се изплези.

— Площад „Ячини“ за Поло 40!

Моторът спря с ръмжене пред комплекса на Баби. Степ поздрави портиера, който отвърна на поздрава и вдигна бариерата. Изкачи се по наклона.

— Обаче тоя те позна! — отбеляза Поло. — Май честичко идваш тук!

— Никога не съм идвал. Портиерите са такива, поздравиш ли ги, те пускат. Спри тук и ме чакай.

— А ги не се бави, защото броячът върти…

Степ пристъпи към домофоните, намери звънеца и го натисна. Отговори му меден тембър с акцент от остров Сардиния:

— Кой е?

— Нося един пакет за Баби.

— На първия етаж сме.

На прага стоеше дебела прислужница с черти, които нямаше как да се сбъркат — точно като акцента й.

— Добър ден — каза Степ. — Трябва да оставя това за Баби.

Жената сграбчи постера със здравите си силни ръце.

— Внимавайте да не го смачкате!

От дъното на коридора се чу глас:

— Кой е, Рина?

— Едно момче донесе едно нещо за Баби.

Появи се Рафаела. Огледа го изпитателно. Тази усмивка я беше виждала някъде, но не можеше да си спомни къде.

— Добър ден, госпожо. Нося нещо за Баби. Ще й го дадете ли, като се върне от училище?

Изведнъж тя си спомни.

— Ти си оня, дето счупи носа на Акадо! Ти си Стефано Манчини!

— Не знаех, че съм толкова известен…

— Не си известен, а си хулиган. Вашите знаят ли за случая?

— За кой случай?

— Срещу теб е подадена жалба.

— А, свикнал съм. Освен това съм сирак.

Рафаела се почувства неудобно за миг. Не знаеше дали да му вярва.

— Все ми е едно. Забранявам ти да се навърташ около дъщеря ми.

— Всъщност тя се навърта около мен, но не ми пречи. Само не й се карайте, моля ви. Все пак… разбираемо е.

— За мен не е. — Тя го изгледа от главата до петите, като се стараеше да го притесни. Не успя.

— Не знам защо, но майките никога не ме харесват. Трябва да тръгвам, таксито ме чака.

Степ се обърна и хукна обратно по стълбите. Скочи от последното стъпало точно в мига, в който горе се тресна вратата.

Колко много приличаше на Баби тази госпожа! Същите очи, същото лице! Но Баби беше по-красива.

Поло натисна клаксона.

— Хайде, заспа ли? Вися тук от един час!

— Говорих с майка й.

Степ изведнъж се сети за нещо и вдигна глава. Знаеше си! Рафаела беше там, на прозореца. Главата й отскочи назад, но беше твърде късно. Степ й се усмихна и й помаха с ръка. После моторът се скри зад завоя.

— Говорил си с майка й? И какво ти каза?

— Ами нищо. Истината е, че тя е луда по мен.

— Тая история ще свърши зле. Носиш подаръци, говориш с майка й… Какво толкова ти харесва в тая Баби?

— Ами не е зле.

— А Мадалена?

— Какво общо има Мадалена? Тя е друга история. Абе ти чу ли, че вчера са заклали един близо до вас?

— Не, какво е станало?

— Клъцнали са му гърлото. — Степ впи пръсти в гръкляна на Поло и стисна. — Бил таксиметров шофьор и задавал много въпроси.

Поло се опита да се освободи, но напразно, затова пак преправи гласа си:

— Поло 40, съобщението е прието. Поло 40, съобщението е прието.

Този път не му се получи добре, звучеше някак задавено.