Три метра над небето

24.

Поло спря пред бариерата. Палина слезе от мотоциклета и отиде при портиера.

— Извинете, Баби прибра ли се?

Фиоре, полузаспал, в първия миг не можа да я познае.

— А, здравей! Не, няма я Баби! Видях я да излиза с моторетката…

Тя се върна при Поло:

— Това е, нищо повече не може да се направи.

— Не се притеснявай, нали е със Степ. Ще видиш, че след малко ще си дойде. Искаш ли да остана с теб?

— Не, ще се кача горе. Ако стане нещо, може да се обади вкъщи.

Поло включи двигателя. Палина се затича към входа, мина под бариерата и се отдалечи нагоре към сградите, после се обърна. Поло й помаха, тя му изпрати една въздушна целувка и изчезна по стълбите. Повдигна изтривалката и намери ключа.

В коридора се чуваше глас. Беше Дани, говореше по телефона.

— Хей, къде са вашите?

— Ти пък какво правиш тук?

— Отговаряй, къде са?

— Излязоха.

— Добре. Затваряй бързо, телефонът трябва да е свободен.

— Но аз говоря с Андреа! А сестра ми къде е? Излезе да те търси и…

— Затваряй, защото Баби може да се обади. Когато я видях за последно, беше на мотора зад Степ и ги преследваше една полицейска кола.

— Не-е-е! Супер!

Цареше тишина. Ниски сиви облаци се носеха по безлунното небе. Далечна лампа мъждукаше над високия зид на една къща.

Баби пресече улицата. Беше трудно да се върви по този неравен паваж. Направи няколко крачки. Отдалеч се чуваха шумовете на полето. Удари я остра миризма на тор. Лек ветрец люлееше вейките на дърветата. Чувстваше се сама и изгубена, този път истина се страхуваше. „Кой знае какво е станало с онова момиче… Ами Балетиста? Той се изправи, сигурно нищо му няма. Къде ли е Степ сега? Дали се е измъкнал? Не за друго, а защото не ми се иска да вися тук до утре…“

В далечината изцвили кон. Баби тръгна към лампата. Вървеше бавно покрай зида, като внимаваше къде стъпва. „Ами ако има змии? — В ума й изплува стар спомен от учебника по биология: нощем змиите не излизат от дупките си. — Да, но плъховете излизат! Наоколо сигурно гъмжи от плъхове! Те нападат хора и хапят! Не, това са градски легенди… — Спомни си за някой, приятел на някой друг, който бил ухапан от плъх и умрял. — Лепто не-знам какво си. Ужас. Да й се не види на тая Палина!“

Отляво нещо прошумоли. Баби спря. Тишина. Изпука счупен клон. Някой хукна задъхано през шубраците. Обзе я паника. Стоеше неподвижно насред тъмната улица и не знаеше какво да прави.

Тогава в мрака изникна голямо куче, лаят му отекна страховито над пустите хълмове. Баби се обърна и си плю на петите. Подхлъзна се и почти падна на паважа, но продължи да тича. Не виждаше нищо, знаеше само, че кучето е зад нея. Стигна до една ограда, намери пролука, провря едната си ръка, после другата, намери опора и прескочи.

Спаси се на косъм! Кучето тичаше напред-назад и напразно търсеше начин да се добере до нея.

Баби се размърда, беше затънала в нещо топло и меко, което се стичаше бавно по изтръпналите й ръце. Понечи да се измъкне, спъна се и залитна. „Е, по-добре в калта, отколкото в устата на тоя звяр!“ След секунда я блъсна сладникав аромат. Тя подуши дланта си и по гърба й полазиха тръпки.

Тор!

Палина открехна входната врата и я задържа, за да не се затвори. После вдигна изтривалката и върна ключа на уговореното място.

От завоя изскочи един мерцедес 190. Родителите на Баби!

— Дани, бързо! Вашите идват!

Даниела ровеше в хладилника, както винаги в два часа през нощта. Този път остана гладна. Стрелна се към леглото си и замря.

Палина влезе в стаята на Баби. Събу си обувките и ги скри зад пердето, спусна щората и се пъхна под завивките. Сърцето й биеше силно. Ослуша се. Чу рулетката на гаража, която се спускаше. В полумрака видя униформата на стола — Баби я беше приготвила, преди да излезе. „Горката, тоя път наистина нагази в лайната!“ — прошепна Палина.

Идея си нямаше колко е права.