Три метра над небето

31.

Радио Dimensione suono. Весел глас изброяваше американските класации като картечен откос. Седнала на масата срещу прозореца, Баби напразно се мъчеше да се съсредоточи върху урока по алгебра. Отпусна се и погледна навън. На отсрещната тераса един съсед ремонтираше нещо. Май и на него не му вървеше.

Каква беше последната формула? Баби отвори и затвори наум една кръгла скоба, но не беше сигурна какво е поставила вътре. Погледна надолу и провери в учебника. Както й предполагаше, беше сгрешила. Съседът изчезна и тя продължи да повтаря формулата на глас. Скоро й омръзна и грабна една химикалка със смешна капачка, после погледна снимките под стъклото на масата. Палина се плези. Тя и Палина се прегръщат на една поляна в Кортина. Картичка с море. Изпрати й я Палина от Малдивските острови. Или от Сейшелските? Моретата си приличат… Де да можеше сега да е там! Без значение къде. По-нагоре имаше малка снимка, направена в някой от уличните автомати: тя и Палина ядат сладолед. Отгоре — надпис: „Пробивните“. Почеркът беше на Палина, а сладоледът беше от Джовани. Спомни си какъв беше на вкус и огладня.

Отиде в другата стая. Даниела учеше, Рафаела беше отишла да играе на карти. Отвори хладилника — жалка картинки.

Обезмаслено мляко, опаковани кашкавалчета, плодове, неизмити зеленчуци, няколко кисели млека Vitasnella и диетични кремчета. Реши да хапне кисело мляко. Дръпна капачката и част от фолиото остана на ръба. Поне да беше с плодове… „Какво мъчение!“ Върна се в стаята си. Загребваше по малко мляко и хапваше от върха на лъжичката. Днес нищо не й се услаждаше, защо ли? После го видя… и разбра.

Постерът висеше на шкафа. Степ се смееше весело, тя се притискаше силно до него. Косата й се вееше и сините й очи изглеждаха още по-големи. Прииска й се пак да е там. Горчивата съдба избра за new entry последния хит на Майкъл Джексън, чийто романтичен звук се разнесе из стаята. Обзе я приятна тръпка, когато зърна надписа горе вдясно: „Митична двойка!“ И тази удивителна… Погледна ръцете му на кормилото. Дясната, тя беше виновна. Тя я галеше по голия гръб, тя се опита да разкопчае сутиена й… Дали лявата е по-невинна? Дано да не е.

Пет часа, време беше да тръгва. И докато се обличаше, най-после разбра: Палина беше права, Даниела беше права, майка й и Степ бяха прави. Изобщо не лъжеше, просто беше непоследователна.

Кафе „Парназо“. Красиви девойки със съвършено гримирани очи седяха около кръглите масички и бърбореха под мекото пролетно слънце. Едната подскочи: малка сладоледена капка се плъзна по облата чашка и се хвърли в празнотата. Стигна до друга, много по-секси чашка — тази на сутиена й, който надничаше елегантен и страстен изпод разкопчаната блузка.

— Да му се не види, накапах се!

Приятелката й се засмя, друга погледна дали не е пострадала по същия начин. Появи се келнер.

— Извинете, може ли да ми донесете Viava! — Момичето хвана с две ръце блузката и му показа петното, а той направи задълбочен анализ и се усмихна:

— Веднага, госпожице.

Искаше му се да каже още нещо, но знаеше, че това предизвикателно копче не е разкопчано за него. В „Парназо“ никое момиче не би тръгнало с келнер.

Палина, Силвия и още няколко съученички от „Фалкониери“ седяха на веригата, която свързваше два ниски мраморни камъка, люлееха се и обсъждаха случката с Джачи, снощната гонка и снимката на Баби във вестника.

— Ето я! — извика Силвия Феста.

Бузите на Баби бяха зачервени. Палина изтича към нея и я поздрави. Прегърнаха се с искрена обич — за разлика от повечето клиентки на „Парназо“.

— Леле, как се уморих… Не мислех, че е толкова далече.

— Ти пеша ли дойде?!

— Ами като си загубих мотора… Пък и исках малко да повървя. Но няма да ме оставиш да се прибирам пеша, нали?

— Няма! — Палина се усмихна. — Ето, дръж! — Подаде й ключовете. — Веспата ми е там, на твое разположение е.

— Знаем ли вече какво е станало с моята?

— Поло каза, че никой нищо не знае. Не са я откраднали, иначе щеше да се разбере. Може да са я прибрали ченгетата. Ако е така, ще се обадят.

— Ти чуваш ли се, ами ако се обадят на нашите?

Баби погледна към момчетата. Видя Поло и някои от приятелите на Степ, оня с превръзката на окото й се усмихна и тя се извърна. Надяваше се и той да дойде.

Келнерът стърчеше прав между масите, очаквайки бакшиш. Едно момиче се наведе напред, за да измъкне портмонето от джоба на панталона си, друго се престори, че не знае колко дължи, макар че идваше всеки ден и поръчваше все едно и също, но в различна компания. На съседната маса една веселячка напръска блузата си с Viava и се свлече от стола, като се направи, че е поразена в сърцето. На улицата някой отчаяно натискаше клаксона.

Наблизо спряха няколко мотора и Баби се обърна с надежда към тях, но напразно — бяха непознати момчета.

— Чакаш ли някого? — поинтересува се Палина. Знаеше.

— Не, защо?

— Питам само. Стори ми се, че чакаш някого. — Тя я изпрати до веспата. — Ще се справиш, нали?

Баби се усмихна, запали и побутна мотора.

— Вие… какво ще правите довечера?

— Защо, искаш да дойдеш с нас ли?

— Много говориш! Просто попитах какво ще правите.

— Откъде да знам. Ако искаш, ще ти звънна… или ще кажа да ти звъннат.

Палина я погледна многозначително и изведнъж зад нея се появи Степ. Тъмните му очи, загорялата му кожа, късата му коса, ръцете му, целите в белези. Гласът му.

— Зарежи, просто попитах. Хайде, утре ще се видим.

— Както искаш.

Скутерът я отнесе, преди последната дига на гордостта й да рухне. Палина я проследи с поглед — това мило накланяне на раменете, когато сменяше скоростите, тази решително вдигната глава, това бързо бягство. Тогава най-после разбра какво иска Баби. Извади от джоба си две монети по сто лири и ги хвърли във въздуха.

— Ей сега се връщам, отивам да се обадя по телефона. Трябва да изпълня една мисия… — Тя улови монетите във въздуха и влезе в бара с решителен вид. — Ех, ако не бях аз…

Вдигна слушалката и набра номера. Свободно. Тази мисия беше обречена на успех.

Баби паркира мотора в гаража. Беше седем без четвърт. „Ужас!“ — Хукна по стълбите.

— Здрасти, Фиоре!

Портиерът едва успя да отвърне на поздрава й.

— Дани, мама върна ли се?

— Още не.

— Слава Богу!

Рафаела я беше наказала да не излиза до края на седмицата.

— И какво? — попита Дани нетърпеливо. — Разбра ли нещо за нашата веспа?

— Взели са я ченгетата.

— Да бе, и за какво им е? Да не би да се състезават?

— Ще се обадят да си я приберем, само дано не попаднат на мама и татко…

— Ами ако се обадят рано сутрин?

— Много кофти. Засега сме с веспата на Палина, татко няма да забележи.

— А, чакай! Тя звъня преди малко. Каза, че отиват във „Витрините“ и ще те чака там. Да не се надуваш, а да отидеш. И после каза нещо като… кученце, мишленце… А, да. Каза „поздрави рибката“. Каква е тая рибка?

Баби се почувства разкрита, предадена. „Палина знае!“

— Пошегувала се е.

Ядът я отведе право в стаята й. В залеза, изписан по прозорците, видя целия път на тази история, устните на Степ, веселата му усмивка. После погледна голямата снимка на шкафа и изпита омраза, но само за миг. Оръжията й се отпуснаха бавно и тихо. Гордост, достойнство, яд, възмущение. Свлякоха се като копринена нощница и тялото й, най-после свободно, плахо прекрачи напред, за да излезе от нея. Гола от любов, Баби се приближи до образа му. Сякаш се усмихнаха един на друг — близки, макар и различни. Погледнаха се, тя сведе срамежливо очи и без да иска се озова пред огледалото.

В първия момент не се позна. Очите й бяха толкова усмихнати, а кожата й — толкова сияеща… Вдигна косата си и се вгледа щастливо в този непознат образ на влюбена жена, която се чуди какво да облече тази вечер.

Клаудио и Рафаела отидоха на вечеря, а Баби се вмъкна в стаята на сестра си.

— Аз излизам.

— Къде?

— Във „Витрините“. — Тя извади от чекмеджето няколко пуловера и отвори гардероба. — Къде си сложила оная пола, черната…

— Няма да ти я дам! Как пък не, да изхвърлиш и нея! Хич не си го помисляй.

— Хайде де, така се случи…

— Да, то и тази вечер може така да се случи. Няма да ти я дам! Това е единствената пола, която ми стои добре.

— А иначе знаеш да се фукаш, че сестра ти е camomilla и я има във вестника, нали!

— Това какво общо има?

— И ти ще ме помолиш за нещо.

— Оф, добре, вземай я!

— Не я искам вече.

— Не, сега ще я вземеш!

— Е няма пък да я взема!

— А, така ли? Ако не я вземеш, ще се обадя на мама и ще й кажа къде си.

— Какво-о-о?

— Каквото чу.

— Ти гледай да не ти почервенеят пак бузите…

Двете избухнаха в смях. Даниела извади полата от гардероба.

— Хайде, вземай я. Овъргаляй се пак в мръсотията, не ми пука.

Баби сложи полата пред корема си и се зачуди с какво да я комбинира. В този момент звънна телефонът и Даниела се затича към него.

— Ало? А, здрасти…

Баби усили радиото.

— Чакай малко. — Сестра й свали слушалката, излезе в коридора и затвори вратата.

Тогава Баби наизвади всички чекмеджета и разхвърля дрехите по леглото. Не можеше да реши. Отиде в стаята на майка си и огледа нейния гардероб. Внимаваше как пипа — после всичко трябваше да се върне на място. Пуловер от ангорска вълна? Твърде топъл. Копринена блуза? Твърде елегантна. Черно сако с черно боди под него? Твърде зловещо… Макар че бодито не е зле. Боди под блузката? Това може да се пробва.

Затвори чекмеджетата и тръгна към стаята си, но забрави един пуловер на леглото. „Ох, за малко да ме разкрият!“ Прибра го. Дали майка й ще забележи? „Хич не ми пука!“ Страхът се разми в огледалото. Боди под блузата — не. Полата на Дани също не става. Горката, наистина тази пола е единственото нещо, което й стои добре. „И сега какво да облека?“ Дънковия гащеризон! Отвори бързо последното чекмедже. Измъкна го — избелял, къс и смачкан, точно както го ненавиждаше майка й. И точно както щеше да го хареса той. Облече го бързо. Добави светлата дънкова блузка, напъха я в гащеризона. Хвърли се на леглото, издърпа късите калци, нахлузи ги, после си върза косата. Сложи си цветни обици с форма на рибка. Оправи яката на блузката си и започна да се гримира.

Радиото ехтеше с пълна сила. Черна линия издължи очите й. Сивият молив ги подчерта, като се опита да ги направи още по-красиви, ако това изобщо беше възможно. Белите й зъби миришеха на мента. Лек розов гланц покри устните й, за да станат по-апетитни.

Даниела още говореше по телефона. Изведнъж музиката замлъкна. Вратата на коридора се отвори бавно и Даниела се обърна. Баби изгря в полусянката, направи няколко крачки и спря. Светлината от хола я обгърна, подчертавайки съвършенството й.

— Леле, каква си готина! — възкликна Дани.

Баби се усмихна и взе тъмното си яке Levi’s.

— Ама честно?

— Заклевам се! — Дани не можеше да повярва, че това е сестра й. Запита се дали някой ден и тя ще стане красива. Жестоката природа й остави тази крехка илюзия.

Баби изкара веспата от гаража. Спусна се по наклона и се плъзна бързо сред нощния хлад. Френският й парфюм Caronne се побратими с аромата на италиански жасмин. Какво ли ще си помисли Степ? Дали ще я хареса? Какво ще каже за гащеризона? А за грима? А за блузката? Малкото й сърчице биеше трескаво — много скоро щеше да си отговори на тези въпроси.