Три метра над небето

43.

Пред бензиностанцията на площад „Еуклиде“ един дангалак с ръце в джобовете се заливаше от смях пред някакъв дребосък, който подскачаше около него и не спираше да говори. Цяла тумба момичета и момчета слушаха разказа му, беше адски забавен. Трябваше да стане актьор, вместо да се забие да учи икономика и търговия.

Малко по-встрани, пред магазин „Пандемониум“, от една червена тойота „Корола“ слезе чернокосо момиче със съвършени крака, черно сако и плисирани бермуди от лъскава коприна. Беше по-пленително от рекламен клип — но когато слезе той, магията изчезна. Доста оредяла коса, бирено шкембе — определено не ставаше за реклама. Срещу будката за вестници беше спряла камионетка, двама карабинери отегчено проверяваха документите на няколко момчета. Тук-там потегляха моторетки, малки и големи се отправяха на групички към поредния купон, после пристигаше някой закъснял или друг, отскочил да хапне, за да убие време, докато чака родителите му да освободят терена. Прелетя кола, свиреща с клаксон, русо момиче подаде глава от прозореца й и помаха на някого, после изчезна по улица „Сиачи“. Мургава ученичка влезе в магазина за цигари, друга се гушеше в прегръдките на момче, възседнало мотоциклет Peugeot. Смееха се и поглеждаха към приятеля си, който от половин час бърбореше по телефона.

— Хайде стига, зарежи я тая…

Един арабин, седнал на външна масичка, пиеше евтино вино и се чудеше какво прави тук. От близкия хотел „Рокси“ наизлязоха шумни туристи. Лъскава кола спря пред будката за вестници и паркира в средата на улицата. Друга зад нея нервно нададе вой с клаксона.

— Майната ти, има място да мине и камион! — кресна нахалникът, вместо да се извини.

После един след друг заприиждаха те. Някои се качиха на тротоара, други паркираха пред спуснатата решетка на „Еуклиде“. Баби слезе от мотоциклета на Степ, отметна коса и в този момент до нея се приближи Палина:

— Яко, а?

— Кое?

— Ами това, че избягахме, без да платим.

— Изобщо не беше забавно.

— Ти пък, какво толкова…

— Как какво, това е кражба! Да ядеш, без да платиш, си е кражба!

— Да бе, една чиния тортелини — кражбата на века!

— Защо се правиш, че не разбираш?

Неочаквано една ръка я потупа по рамото и Баби се обърна. Мадалена. Хилеше се и дъвчеше дъвка.

— Слушай какво ще ти кажа: повече няма да идваш тук!

— Защо пък да не идвам?

— Защото не те искам!

— Никъде не пише, че това място е твое. — Баби се извърна към Палина, но я изненада силен удар в гърба.

— Ти май не разбираш от дума. Омитай се казах! — настоя Мадалена.

— Коя си ти бе? Какво искаш от мен?

— Ей сега ще ти кажа коя съм! Аз съм тая, дето ще ти размаже фасона! — Мадалена поруменя от гняв и изкрещя на една педя от лицето й: — Сега разбра ли коя съм?

Всички млъкнаха в очакване.

— Разкарай се, не обичам площадните изпълнения.

— А, не обичаш, така ли било! Ами стой си вкъщи тогава!

Натрапницата настъпваше заплашително и Баби се опита да я оттласне:

— Остави ме на мира, няма да се разправям с теб.

— Ти какво, посягаш ли ми?! — Мадалена блъсна силно ръката й.

— О, я стига! Тръгвам си. Степ! — Баби се обърна, но точно в този миг усети мощен юмрук под лявата си скула. Последва ритник в корема. Тя понечи да направи няколко крачки назад, но я застигна втори ритник, този път в задника.

— Къде си мислиш, че ще отидеш, а кучко такава?

Тогава срещна погледа на Степ. Някой я дръпна яростно за косата и тя пристъпи напред с наведена глава, влачена от онази подивяла фурия, която я обсипваше с юмруци. Пред очите й падна черно перде. Протегна ръце и сграбчи якето на Мадалена, заблъска я с всичка сила, все по-наблизо, все по-бързо, без да вижда накъде отива, без да осъзнава какво прави. Чу се трясък на желязо и сега отново беше свободна да си поеме дъх. Мадалена беше паднала по гръб, повличайки върху себе си един Boxer и един стар мотор Si. Мърлявото му колело въртеше ръждивите си спици отгоре й, тежката рамка не й позволяваше да помръдне. Баби усети как душата й се надига като море, докосна зачервеното си лице, чу задъханото си дишане, скочи върху Мадалена и я заудря с животински бяс, налагайки където свари — крещеше, дърпаше я за косата, дереше я с нокти и по шията й оставаха дълбоки следи.

После две силни ръце я сграбчиха и я помъкнаха назад. Последният й ритник улучи един SH 50, който се стовари бавно до безпомощната й жертва.

— Ох, моторетката ми… — простена някой.

Всички мълчаха и гледаха. Тя се остави на тези познати ръце и изведнъж избухна в нервен смях, но от устата й не излизаше нито звук. Затвори очи. Виеше й се свят, сърцето й биеше до полуда. Опомни се чак на булевард „Франча“, седеше върху синята хонда на Степ.

— Ела тук. — Той й помогна да слезе, бяха на моста. Приближи се до чешмата, намокри шала си и избърса лицето й. — Мина ли ти? Значи мразиш насилието, а? Добре че те дръпнах навреме, иначе щеше да я убиеш на място.

Баби го погледна, направи една крачка към него и… се разрида истерично. Сякаш нещо в нея се скъса и сълзите избиха навън, буйни и неудържими. Степ я прегърна, не знаеше какво да направи.

— Хайде стига сега, ти не си виновна. Оная нарочно те предизвика.

— Не исках да се бия с нея, наистина… не исках…

— Знам, знам.

Той сложи ръка под брадичката й, улови една малка солена сълза и повдигна лицето й. Баби отвори очи, подсмръкна, примигна и се разсмя. Степ се приближи бавно до устните й и ги целуна. Сториха му се по-меки от обикновено — топли, покорни.

— И стига си ревала! — Отмести я и скочи върху парапета. — Ако не млъкнеш веднага, се хвърлям в реката. — Направи няколко заплашителни крачки по ръба на мрамора и разпери ръце. — Ще млъкнеш ли, или…?

Под него реката се носеше спокойна и тъмна. Баби го погледна уплашено, но продължи да хлипа.

— Слез оттам… моля те.

— А ти спри да ревеш!

— Не зависи от мен…

— Тогава чао.

Той скочи в бездната и Баби стреснато се надвеси над парапета.

— Степ! — Кресна тя и погледна надолу.

Не се виждаше нищо, само бавната мътна река.

— Бр-р-р–р! — Степ се появи изпод моста и я хвана за яката. — Как само се върза!

— Луд ли си?! Не понасям такива шеги!

— Е нали трябваше да те стресна, за да спреш да ревеш.

— Това се прави за хълцане!

— А ти не хълцаш ли? Хайде, ела. — Той й помогна да прескочи парапета.

Седнаха на малкия мраморен ръб. Далеч под краката им ехтеше напевният шепот на реката и се виждаше осветеният булевард „Олимпика“. Целунаха се отново, изгарящи от желание. Той разголи гърдите й, разкопча ризата си. Останаха така, вдишвайки аромата си, слушайки биенето на сърцата си, после Баби легна в скута му, а той погали косата й. Погледът й се спря на един надпис, който я порази: „Обичам те, сърничке!“

— Ти никога не би направил такова нещо за мен…

— Аз бих написал друго. Нещо от този род. — Той посочи бялата колона отсреща, където някой беше направил дръзка поправка: „Катя има второто най-хубаво дупе в Европа.“ „Второто“ беше вмъкнато отгоре. — Явно твоето е първото.

— Мръсник! — Баби го перна с юмрук.

— Ти нещо много взе да се биеш! Да не ти стане навик…

— Не обичам такива шеги.

— Добре, няма вече.

Степ се опита да я прегърне, но тя се дръпна. Накрая все пак се предаде, повярвала на поредното му обещание.