Три метра над небето

33.

Красиви и изваяни от деним — като жива реклама. Яхнали тъмносиния мотоциклет, те се сливаха с нощния град и се усмихваха един на друг в страничните огледала. Улица „Венето“, площад „Барберини“, улица „Национале“… Отидоха в „Ангелите“. Седнаха на горния етаж, за да виждат огромния екран, но се вълнуваха от докосването на телата си, а не от рок парчето на тоя американец. Изобщо не го познаха, а той беше богат и известен… Улица „Куатро фонтане“, площад „Санта Мария Маджоре“. Ъгълът вдясно. Малък бар. Пуснаха ги без проблем, Степ навсякъде беше добре дошъл. Баби се усмихна — той беше нейният пропуск за щастие. Не обърна внимание, че си е поръчала тъмна бира — тя, която мразеше дори светлата. После изяде цяла чиния спагети, забравяйки за диетата. Говореха си за всичко, вече нямаха тайни. Той беше умен, силен, красив, а тя — лоша и глупава, задето не е видяла това досега.

Улица „Кавур“. „Пирамидата“. „Тестачо“. Бяло-червена бариера насред торби, пълни с цимент. Малкият Вито, раздаващ радост, контролираше групата от чакащи хора. Като видя Степ, той го поздрави отдалеч и накара няколко момчета да мръднат, за да му направят път. Степ го потупа приятелски по рамото, хвана Баби за ръка и двамата влязоха в „Радио Лондон“. Няколко момичета я изгледаха със завист.

Вътре всички го познаваха. Едно момиче го целуна, опита се да завърже разговор и Баби изпита странно, непознато за нея чувство, но Степ не й даде време да го осъзнае — отведе я на дансинга и двамата се затресоха като шейкър в ръцете на опитен барман.

По-късно излязоха потни и развеселени. Казаха „довиждане“ и си тръгнаха така, както бяха дошли. Ревящият мотор изкачи височината на втора, порейки свежия вятър в априлската нощ. Като стигнаха до кръстовището, завиха наляво и поеха по главната улица. Степ превключи на трета, след това на четвърта… Светофарът мигаше в жълто. Неочаквано изскърцаха спирачки. Един Jaguar Sovereigen се носеше отляво с бясна скорост. Изненадан, Степ закова на място точно насред кръстовището. Двигателят угасна. Дивата пантера обаче не се подчини на рязкото спиране и поднесе. Баби затвори очи. Чу ABS-а, свистящите гуми… После нищо.

Отвори очи. Ягуарът беше там, на няколко сантиметра от тях. Степ изпсува ядосано.

— Извинявай, какво каза, момченце?

Иззад стъклото надникна мъж на около трийсет и пет години, с перфектна прическа. Вероятно до него седеше жена и той не искаше да се излага.

Степ се приближи до колата. О, да — вътре мярна женски крака. Красиви китки, скръстени върху чантичка от черна коприна, елегантна рокля. „Момченце значи. Сега ще видиш какви хватки знае това момченце.“

— Не те чувам, мухльо! Защо не излезеш? — Той отвори вратата, хвана непознатия за сакото и го измъкна навън. Блъсна го в ягуара и късата антена на телефона затрепери. Вдигна юмрук, но в този момент се намеси Баби:

— Степ, недей!

Оня се възползва от краткото му разсейване и веднага и му заби един в лицето. Степ залитна, от устните му потече кръв.

— Ах ти, мръсен… — Той се нахвърли бясно върху негодника, сграбчи го за косата и натисна главата му надолу, готов да го ритне с коляно. Тогава изведнъж получи нов удар, този път право в сърцето. Рязък удар. Само една дума:

— Стефано!

Беше жената. Чантичката й се появи над капака на ягуара, кой знае кой й я беше купил. „Странна мисъл…“ Степ разтвори пръсти и освободи къдравелкото. Гледаше я и мълчеше. Беше красива, както винаги.

Приятелят й седна зад волана.

— Хайде, тръгваме си.

Но тя остана съвършено неподвижна. После се качи в колата и заряза своя Стефано там, на пътя, с кървяща устна и разбито сърце.

Баби се приближи и притеснено докосна лицето му, но Степ се дръпна и възседна мотора, без да продума. Изчака я да се настани и потегли, изпълнен със злоба. Машината отначало се разбунтува, но скоро зави надясно, послушна и подчинена.

Булевард „Лунготевере“. Носеха се бързо и докато набираха скорост, зад гърба им се нижеха болезнени спомени. Студеният въздух бодеше лицето му и това свежо страдание му носеше облекчение. Сто и петдесет, сто и шейсет. Мина на косъм между две коли, почти ги докосна — притворените му очи гледаха другаде. Връхлитаха го щастливи преживелици с образа на тази жена. Сто и седемдесет, сто и осемдесет, малка неравност и гумите прелетяха над кръстовището. Светофарът тъкмо беше светнал червено. Колите се заковаха на място, изненадани от този мощен, нахален мотоциклет, опасен и бърз като куршум. Сто и деветдесет, двеста. Вятърът свиреше. Още едно кръстовище. Зеленото изчезна, на негово място се появи жълто. Степ натисна клаксона — като рев на умиращ звяр. Червено.

Баби го заудря с юмрук по гърба:

— Спри! Чуваш ли, спри!

Колите потеглиха — непреодолима метална стена от цветни светещи тухли.

— Спри!

Този последен вик прозвуча като молба за живот. Степ сякаш изведнъж се събуди. Четвърта, трета, втора. Лявата му ръка стисна стоманената спирачка, за малко да я изкриви. Оборотите спадаха бързо и колелата оставиха две прави следи на асфалта. Миризма на изгоряло обви димящите гуми.

Колите минаваха спокойно една след друга, сякаш нищо не се беше случило. Едва тогава той си спомни за Баби. Обърна се. Видя я там, опряна на една стена до парапета на улицата. Заряза мотора и отиде при нея. Гърдите й се тресяха, дребни сълзи браздяха бледото й лице.

Степ не знаеше какво да направи. Не смееше да я докосне от страх, че тези хлипания ще прераснат в неудържим плач. Все пак се престраши. Тогава Баби отблъсна ръката му и се разкрещя:

— Ти акъл имаш ли?! Как може да караш така!

Какво да й обясни? Как да й каже? Сърцето му се сви. Сините й очи се взираха в него, изпълнени със страшен въпрос, но Степ тръсна глава. „Не мога! — повтаряше си наум. — Не мога…“ Баби подсмръкна и сякаш придоби нова сила:

— Коя беше тая? Какво е имало между вас?

Това последно изречение, тази голяма грешка окончателно го срази. Всичките му защитни сили се сринаха. Постоянната му бдителност, тренирана ден след ден, изведнъж се стопи и сърцето му се отпусна.

— Искаш да знаеш коя беше тая ли? — Той се усмихна. — Това беше майка ми.