Три метра над небето

19.

Облечена в синкав подплатен анцуг, със син ластик на косата, Палина тичаше, поскърцвайки с новите си маратонки Reebock.

— Не питаш какво стана…

Баби беше със сив анцуг в стил „Раят може да почака“ и с розова лента за коса.

— Добре, какво стана?

— Е, ако ме питаш така, няма да ти кажа.

— Ами тогава не ми казвай!

Продължиха да тичат, без да говорят. Палина вече изгаряше от желание да сподели… До чешмата една възрастна дама остави малки парченца месо. Няколко бездомни котки наскачаха от близките храсти и се струпаха около нея. Жената вярваше, че са я познали, и беше щастлива. Котките се приближиха до старицата и тя се усмихна — помисли си, че й благодарят. След миг всичко изчезна.

Палина не издържа:

— Добре, щом толкова настояваш, ще ти кажа. Много хубаво беше! Ако знаеш къде ме заведе…

— Не знам.

— Сега защо се държиш така?

— Не одобрявам някои твои приятелства, затова!

Едно момче ги задмина. Изгледа ги продължително, после сведе очи към хронометъра на ръката си, ускори крачка и изчезна.

— Заведе ме на обяд в един много як ресторант. До улица „Кола ди Риенцо“, мисля че беше на „Крешенцио“, в една от пресечките там. Казва се „Пирамидата“. Вътре на всички маси има по един телефон!

— Дотук — нищо интересно.

— Ау, каква досада си! И номерата на телефоните са от едно до двайсет.

— Ти откъде знаеш?

— Пишеше ги в менюто.

— А, значи можело и да се яде! Помислих, че те е завел в Telecom8!

— Слушай, ако искаш да ти разкажа, затвори си тъпата уста на кисела стара мома!

— Какво-о-о?! Аз ли съм стара мома?! Та аз съм най-ухажваната във „Фалкониери“! Видя ли го оня, дето мина оттук преди малко? Видя ли как ме гледаше?

— Не може ли да седнем на оная пейка и да си поговорим нормално?

— Дума да не става! Аз съм излязла да тичам. Трябва да сваля поне два килограма. Ако искаш да тичаш с мен, добре. Ако не, ще си пусна уокмена. Между другото съм заредила последната касета на U2.

— Уокмен?! Стига бе! Откога го имаш?

— От вчера.

Баби вдигна горнището на анцуга си и показа жълтия уокмен Sony, закачен на кръста й.

— Леле, и радио има! Откъде го взе?

— Леля ми го донесе, нали си дойде от Банкок.

— Супер!

— Както виждаш, помислила съм и за тебе. — Тя показа допълнителния чифт слушалки.

— Ако наистина си мислила за мен, да й беше поискала два.

— Аз й поисках два, но парите й свършили и купила само един. Хайде сега кажи за ония телефони, дето се ядат.

Двете избухнаха в смях. Разминаха се с две момчета, които ги поздравиха с надежда, но смелостта им не беше възнаградена.

— Значи всеки телефон си има номер, който никой не знае. Набираш каквото ти хрумне от едно до двайсет и ти отговаря някой — може да е в същата зала, а може и да не е. Говориш си с него, разказваш му вицове, описваш му как изглеждаш… Ако искаш, можеш да се изкараш много по-хубава, или — както в моя случай — много по-грозна. — (Баби повдигна вежди, но Палина се направи, че не забелязва.) — Ако си сама, можеш да си уредиш среща…

— Звучи забавно наистина.

— Макар че хич не е забавно, ако ти звънне някой простак.

— Защо, на теб такъв ли ти се падна?

— Ами… по едно време донесоха пастата. И двамата си бяхме поръчали penne all’arrabbiata. Леле, да знаеш колко люто беше! И изведнъж звъни телефонът. Поло посяга да вдигне, но аз съм по-бърза и казвам: „Секретарката на господин Поло!“

— И после?

— Беше някаква откачалка. Не знаеш какво ми каза.

— Какво ти каза?

Палина се озърна и понижи глас:

— Вика: „Като си секретарката на господин Поло, мога ли да ти го набутам отдолу?“ Аз му треснах телефона и Поло ме попита какво става, но не му казах, беше ме срам. И тогава той знаеш ли какво направи? Хвана ме за ръка и ме поведе из заведението. Мислел си е, че оня като ме види, ще реагира по някакъв начин.

— Добре, а оня откъде ще знае, че точно с теб е говорил?

— О, знаеше, знаеше. Защото бях единственото момиче в ресторанта.

— Много як ресторант! Само едно момиче и куп надървени идиоти, които му говорят мръсотии. И после какво?

— После един се засмя и Поло го хвана, натика му лицето в чинията и му изля бирата на главата.

— Така му се пада!

— О, даже малко му беше. Обаче… после Поло отиде да плати двете порции паста, които ние въобще не изядохме… и докато плащаше…

— С твоите пари…

— Един дойде при мен и ми вика: „К’во става, тръгваш ли вече? Нали не ми се сърдиш, аз само така… се шегувах!“ Схващаш ли, той е бил!

— Каза ли на Поло?

— Да бе, да! Та да набие и него!

— Какво толкова, те тия все раздават правосъдие, на всичко отгоре допускат и грешки. По-страшното е, че на теб това явно ти е харесало.

Потичаха малко, без да говорят.

— Не знам дали ми хареса — продума Палина. — Знам само, че беше нещо ново за мен. За пръв път се чувствах спокойна и… сигурна. Поло наби оня само, за да ме защити.

— А, така ли? Ами много хубаво. А от самия него кой ще те защити?

— Много си досадна. Какво, ти ли смяташ да ме защитиш?

Пред павилиона дузина фотографи чакаха да излезе някой. Баби и Палина минаха покрай тях, без да спират. Този павилион беше предоставен от Градския съвет за болните от СПИН. Днес предстоеше откриването.

— Ето я! Ето я!

Фотографите се струпаха около оградата. Една повехнала американска кинозвезда излезе на улицата, като святкаше с прочутите си виолетови очи. Фотоапаратите защракаха в хор и дамата показа ослепителната си усмивка. Можеше да си го позволи, отдавна беше спряла пиенето и дори проблемите с кръста й май бяха отшумели. Баби се обърна, за да я види отново. Спомни си филма за четирите сестри, много й беше харесал.

— Коя е тая? — попита Палина.

— Как коя, не я ли позна? Еми от „Малки жени“!

— Не съм го гледала.

— Не си го гледала?! Ами ти затова си такава! Липсват ти основни етапи в живота! Все едно да кажеш, че не си гледала „Времето на ябълките“.

— И него не съм.

Баби я погледна смаяно и Палина се разсмя.

— Стига бе, естествено, че съм го гледала! Обаче предпочитам да живея, вместо да гледам филми!

— Е, да. Защото кой идиот ще тръгне да прави филм за Палина, дето излизала с Поло! И кой идиот ще седне да го гледа…

— Аз и ти!

— Забрави! Аз тоя тип не искам да го виждам!

— Тогава и мен няма да виждаш, защото с Поло вече сме гаджета.

Баби спря насред улицата.

— Кажи, че се шегуваш!

Палина й направи знак да я последва:

— Хайде, давай! Знам, че се радваш за мен, но не искаш да си признаеш.

— Ама той ти открадна парите!

— Много важно! Заведе ме на обяд!

— С твоите пари!

— И по-добре! Обикновено като излезеш с някое момче и то те заведе на пицария, после се чувстваш длъжна да го целунеш. В моя случай беше свободен избор!

Баби я настигна.

— Каза ли на Дема?

— Разбира се, че не.

— Трябва да му кажеш!

— „Трябва, трябва!“ Ще му кажа, когато реша.

— Не, кажи му веднага! Ако го чуе от друг, ще му стане много гадно. Той е влюбен в теб.

— Глупости, няма такова нещо.

— Така е и ти го знаеш. Като се прибереш, веднага му се обади.

— Ако искам, ще му се обадя. Ако не — няма.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, радвам се, че леля донесе само един уокмен, защото ти изобщо не заслужаваш!

Баби затича по-бързо. Палина стисна зъби и реши да не се предава.

— Ако ми трябва уокмен, Поло ще ми подари.

— Естествено, като го открадне от мен!

Палина се разсмя.

— Хайде стига, не искам да се караме. Ти не знаеш нищо за него… Няма пари, баща му е гадняр… Не му е лесно. А иначе е много як, с мен се държи адски мило.

— И не ти пука как се държи с другите?

— Ще се поправи.

— Ще видим.

— Ето така ми харесваш! — Палина се усмихна. — Обещавам ти: като се върна вкъщи, ще се обадя на Дема.

Стигнаха до детската площадка. По пързалките се спускаха кресливи хлапета, загрижени майки ги наблюдаваха, готови да им се притекат на помощ. Едно високо русо момче правеше упражнения на висилката. Беше Марко. До него стърчеше момиче.

— Баби!

Не се бяха виждали от осем месеца. Баби се изчерви, стана й неудобно. Странно, този път сърцето й не се разтуптя.

— Как си? — Той я целуна по бузата.

— Добре, а ти?

— Супер! Запознай се с Джорджа.

Тя й подаде ръка. И Палина я поздрави, но си личеше, че би предпочела да избегне тази среща.

Марко забърбори, както обикновено. „Търсих те по телефона… Никога не се обаждаш… Видях една твоя приятелка… Иначе какво правиш? О, вярно, тая година си на матура… Гледай да се подготвиш добре…“ Баби не го слушаше. Спомни си всички онези моменти, които бяха прекарали заедно. Любовта, разочарованието, сълзите. Видя й се напълнял. Косата му беше мръсна, дори оредяла. И какъв умрял поглед… Липсваше му живец. Как е възможно да е харесвала тоя тъпак? Ами гаджето му — за нищо не става! Говориха пет минути, но вълшебният мост беше рухнал. Къде отиде всичко, което съществуваше между тях?

Баби хукна отново по улицата, включи уокмена, усили звука докрай и подаде слушалките на Палина. Заслужи си ги, нали точно тя я спаси.