Три метра над небето

25.

Степ се спускаше бясно по улица „Грегорио VII“. Мина пред магазин Samoto — точно там, откъдето беше купил своята хонда. Прелетя пред Gregory. Асфалтът свърши, нататък имаше само паваж. Ускори, погледна към светофара и се шмугна в тунела. След него влезе патрулката, сирената изрева мощно и звукът се блъсна в заоблените стени. Синята светлина се разпръсна. След секунда Степ изхвръкна навън, наби спирачка, зави надясно и се спусна по булеварда, който вървеше успоредно на Тибър. Даде газ и задмина в слалом две-три коли, после превключи на трета.

Полицейската кола продължаваше да го следва, като поднасяше опасно ту наляво, ту надясно. Пресече кръстовището на червено. Стигне ли до площад „Трилуса“, е спасен! Даде газ и моторът се изстреля напред. Мина на косъм между вратите на две коли. Ченгетата ги изпревариха отдясно и се качиха на тротоара. Степ отново ускори. Престрои се в най-лявото платно и пое по уличката срещу фонтана. Провря се между ниските мраморни колони и чу как патрулката удря спирачки.

„Успях!“ Група младежи се изкачваха бързо по тесния тротоар. Степ се шмугна между тях и излезе от другата страна на булевард „Лунготевере“. Зави наляво и погледна в страничното огледало. Всичко беше спокойно. Включи светлините и пое дълбоко дъх. Пак му се размина, сега оставаше само да се върне за Баби… Реши да заобиколи — този път не искаше да рискува. Баби можеше да почака, беше на сигурно място.

Клаудио отвори хладилника и си наля чаша вода, а жена му отиде да види децата. Винаги ги целуваше за лека нощ — просто, за да е сигурна, че са се прибрали. Тази вечер въобще не смятаха да излизат, но кой знае, най-добре е да провери.

Влезе в първата стая. Протегна ръка към шкафчето, а с другата се опря на стената, после се наведе напред и докосна с устни бузата на Даниела. Спеше. Рафаела се отдалечи на пръсти и затвори вратата. Даниела се обърна полека и напрегна слух.

Палина видя ъгълчето светлина, което бавно се очерта на стената. Сърцето й заби лудо. „И сега, ако ме разкрият, какво ще им кажа?“ Лежеше неподвижно, мъчеше се да не диша. Звънна шум от бижута. „Сигурно е майката на Баби!“ Долови парфюма й. „Аха, тя е!“ Задържа дъха си и получи нежна целувка по бузата. Всички майки са еднакви — грижовни и добри. Но дали и дъщерите си приличат? „Ох, дано!“ В този момент не й се искаше нищо друго, освен да прилича на Баби.

Рафаела оправи завивката, приглади чаршафа и спря. Палина замръзна в очакване. Ето, леко проскърцване — Рафаела се навежда напред. После тихи стъпки, отдалечаващи се по мокета. Светлината от коридора изчезна с последното щракване на вратата.

Тишина. Палина се обърна предпазливо. Вратата беше затворена. „Най-после! А какво беше това накрая?“ В полумрака на стаята очите й веднага намериха отговора: до леглото една до друга стояха пантофките на Баби. Рафаела ги беше подредила така — готови утре да поемат топлите крачета на дъщеря й.

„Дали и майка ми би направила същото? Не. Нямаше да се сети.“ — Понякога вечер Палина лежеше будна и чакаше някой да я целуне за лека нощ. Напразно. Чуваше как стъпките минават покрай вратата й и продължават нататък, а после спалнята се затваря и всички надежди изчезват. Остана неподвижна, усети странна тръпка — това беше обичта й към себе си. „Не, не искам Рафаела да ми е майка. И между другото — кофти парфюм. Прекалено сладникав.“

Степ се появи на черния път. Като стигна до мястото, където беше оставил Баби, удари спирачката и зад него се вдигна облак прах. Наоколо нямаше жива душа. Той натисна клаксона и изключи двигателя. Звукът отекна в полето.

— Баби!

Никакъв отговор. Беше изчезнала.

Изведнъж чу шумолене вдясно. Идваше иззад една пробита ограда.

— Тук съм.

Степ погледна между дъските и в пролуката се показа малка нежна ръка.

— А, ето те! Помислих, че си намерила някой да те закара до вкъщи.

— Да, само дето не съм намерила!

— И какво правиш там? Хайде, идвай.

— Страх ме е.

— От какво?

— От едно голямо куче.

— Няма никакво куче!

— Преди малко беше там.

— Добре, но сега го няма. Значи или излизаш оттам, или си тръгвам и те оставям сама.

— Не мога да изляза.

— Защо не можеш?

— Срам ме е да ти кажа.

— Абе ти в ред ли си? Паля и тръгвам!

— Добре, излизам! Обаче обещай да не се смееш. — Ръцете й се провряха в пролуката, като внимаваха да не се одраскат. Едно приглушено „Ох!“ подсказа, че не са внимавали достатъчно.

Степ се усмихна. Тогава тя се появи над оградата и се спусна от другата й страна.

Фарът на хондата я освети от глава до пети.

— Какво си направила?!

— Прескочих оградата.

— И се овъргаля в калта?

— Де да беше кал… Тор!

Той избухна в смях:

— Тор?! Не е истина!

— Обеща да не се смееш!

— Ей, чакай малко! Какво правиш?

— Какво правя — качвам се!

— С тия дрехи ли ще се качиш на мотора ми?

— Ами какво да направя, да ги съблека ли?

— А, не знам. В тоя вид забрави да те карам. Сериозно говоря! Ако искаш, ще ти дам якето да се покриеш, но махни тия дрехи. Ако не, твоя работа, но няма да те кача.

Баби почервеня от яд. Блъсна го и се скри зад гърба му.

— Обаче само смей да се обърнеш!

— Добре. Кажи, като си готова, за да ти дам якето.

Тя започна да се съблича.

— И не се обръщай!

— Кой се обръща?!

Наведе се да си събуе обувките. В този миг Степ светкавично наклони страничното огледало. Баби се изправи. „Добре. Не се е обърнал.“ В отражението блесна сутиенът й от прозрачна дантела, кожата на ръцете й беше настръхнала.

— Хайде, действай, писна ми да те чакам!

— Почти съм готова.

Разкопча дънките си и ги смъкна до глезените. Гладките й бедра се оголиха, огрени от нощната светлина.

— You can leave your hat on… — затананика Степ, имитирайки гласа на Джо Кокър.

Баби се извърна рязко и очите им се кръстосаха в огледалото.

— Ах ти, копеле мръсно!

— Е, не съм се обърнал, нали?

Тя се освободи бързо от дънките си и скочи на мотора зад него. По раменете му, по шията и гърба му се посипа дъжд от юмручни удари.

— Стига, стига! Какво толкова съм направил? Хвърлих един поглед, но не съм се обръщал, нали? Ей, спри се, защото няма да ти дам якето!

— Ако не ми го дадеш, ще си взема дънките и ще ти ги размажа по лицето, искаш ли да видиш?

— Добре де, хайде, успокой се. Ето, давам ти го.

Баби облече якето и го придърпа надолу. Резултатът не беше окуражаващ — двата й крака останаха голи, виждаше се и ръбът на бикините й.

— Не е зле — отбеляза Степ. — Само трябва да се миеш по-честичко… Иначе дупето ти е много хубаво. Наистина!

Тя замахна да го удари.

В този момент от един храст изскочи кучето и се затича към тях. Степ го заслепи с фара, а Баби изпищя и вдигна нагоре голите си крака. Потеглиха рязко. Първа, втора, трета… Песът ги преследваше, но постепенно изостана, потича още малко и спря.

Хондата препускаше сред влажния студ на полето. Краката на Баби още бяха обвити около кръста на Степ. Той я погали и й подвикна:

— Спасихме се на косъм, а? Иначе язък за хубавите ти крачета…

— Не ме пипай! — просъска Баби и се отдръпна.

Той я погали отново.

— Казах ти да не ме пипаш с тая ръка!

— И с другата ли не може?

— Не знам кое е по-гадно — кучето, което тичаше след мен, или мръсникът, който седи пред мен!

После се загърна в якето му и си помисли: „Ама че студ! Да й се не види на тая Палина!“

Пристигнаха живи и здрави в комплекса. Баби поздрави Фиоре и той вдигна бариерата. Не можа да се сдържи и изгледа хубавите й крака — по негово време нямаше чак толкова къси поли…

— Хайде, благодаря ти за всичко. Ще ти метна якето от прозореца.

— Може да се видим някой път — усмихна се Степ. — Виждам, че разполагаш с интересни аргументи…

— Мръсник.

— Значи ще мина да те взема утре вечер.

— Не мисля, че ще изтрая още една вечер с теб.

— Защо, не ти ли беше забавно?

— Много забавно! Бях camomilla, бягах от полицията, слязох в движение насред полето, спасих се от бясно куче, скочих в оборски тор и накрая останах по гащи!

— Покрита с моето яке.

— А, разбира се. Това го забравих.

— И най-важното е, че всичко това ти се случи с мен.

Усмивката му беше страхотна… Жалко, че имаше толкова гаден характер. За тялото му нищо лошо не можеше да се каже, даже напротив. Баби понечи да си тръгне, но Степ нежно обхвана ръката й и я притегли към себе си.

Косата й беше разрошена, кожата й потръпваше. Очите й — силни, добри… Беше красива. Степ мушна пръсти под якето. Тя се стресна, усети ги да се движат нагоре, нагоре — към закопчалката на сутиена. Тогава бързо посегна назад и го спря.

— Много си смела, много. Значи наистина не те е страх и ще свидетелстваш срещу мен…

Баби кимна:

— Да. — Почти го прошепна.

— Сериозно ли? — Той я целуна по шията няколко пъти. — Заклеваш ли се?

Тя отново кимна и затвори очи. Степ продължаваше да я целува, докосна свежите й бузи, студените й уши, приближи се до розовото ръбче на устните й и те с готовност се разтвориха, но в този момент той се дръпна.

Баби остана неподвижна за миг и отвори очи.

Степ стоеше пред нея с кръстосани ръце. Усмихваше се. Поклати глава:

— Баби, Баби. Не става така. Нали съм мръсник, животно, звяр… Обиждаш, обиждаш, а накрая си готова… Виждаш ли каква си? Не си последователна.

Баби пламна от гняв и започна да го налага с юмруци.

— Знаеш ли какво ми напомняш? — не млъкваше той. — Една червена рибка, която имах като малък. И тя така стоеше с отворена уста, когато й сменях водата, и падаше в мивката… Насила нищо не става, да знаеш! Не може ти да ме биеш, а аз после да те целувам. Е, може би ако обещаеш, че няма да ме натопиш…

— Ще те натопя и още как!

— Не се заричай, човек никога не знае…

Баби се наведе и извади ключа изпод изтривалката. Якето се надигна, откривайки едно хубаво задниче.

— Ей, якето си го искам!

Тя го съблече и го хвърли на земята, а Степ я огледа доволен. „Бива си я, дума да няма. Може би все пак трябва да я целуна.“

— Е, рибке, една целувка за лека нощ?

Стъклената врата се затръшна под носа му. Степ не можа да чуе какво казва Баби, но го прочете по устните й.

Палина включи нощната лампа.

— Ти ли си? Слава Богу, умрях от страх! Ама къде са ти дрехите? Той ли те съблече?!

Баби грабна нощницата си от шкафа.

— Паднах в купчина тор!

— Вярно, че понамирисваш. Да знаеш как се уплаших, като се запремята оня мотор… Отначало си помислих, че си ти. Обаче им натрихме носа на ония кифли! А къде ми е коланът?

— Повече не искам да слушам за тоя колан, ясно ли е? Млъквай или ще те изхвърля навън.

— Няма да смееш.

— Искаш ли да видиш?

Палина прецени, че е по-добре да не рискува.

Степ прескочи оградата и прекоси парка. Приближи се до прозореца, щората беше вдигната. Почука с пръсти по стъклото. Светлото перде се отмести и в полумрака блесна усмихнатото лице на Мадалена.

— Здрасти, какво стана?

— Не питай, погнаха ме ченгета.

— Всичко наред ли е?

— Да, май не ми записаха номера.

— Угаси ли фаровете?

— Естествено.

Мадалена се отмести и Степ влезе в стаята й.

— Тихо. Нашите току-що се върнаха.

Тя заключи вратата, скочи обратно в леглото и се пъхна под чаршафите.

— Бр-р-р, студено!

Усмихна му се. Съблече си нощницата и я пусна на пода. Малките й съвършени гърди светлееха в полумрака.

Степ свали якето си. За миг му се стори, че усеща дъха на полето — малко странен, примесен с парфюм. Легна до нея. Прегърна я силно. Дланите му погалиха гърба и бедрата й, тръгнаха нагоре и се мушнаха между краката й. Мадалена го спря, намери пипнешком касетофона, превъртя някаква касетка и натисна Play. Целуна го страстно. Из стаята се понесоха ниските тонове на 77 sposerô perché10. Ерос нежно пригласяше на въздишките им… После Мадалена се усмихна и почти прошепна сред свежото шумолене на чаршафите:

— Това е един от случаите, в които е много важно човек да знае как да се движи.

— Точно така.

„Без съмнение, това е Жената!“ — помисли си Степ. После изведнъж си спомни за парфюма, който усети по якето си. Caronne. Знаеше чий е. И вече не беше чак толкова сигурен.