23.

От двете страни на широката улица имаше хора, които говореха помежду си. Няколко изрусени момчета с американски тениски пиеха бира. Малко по-нататък, до един фолксваген костенурка, друга групичка си подаваше джойнт. Дългокос младеж с щастливо отнесен поглед подгряваше нещо с малка запалка. Всички бяха дошли, за да гледат състезанието. Винаги те — неспособни зрители и в живота.

Баби се изкачи по наклона с веспата и като стигна горе, онемя от почуда. Гледката, която се разкриваше оттам, беше зашеметяваща. Мотори, прелитащи с рев. Подивели клаксони. Цветни фарове, осветяващи улицата като дискотека. От няколко джипа Patrol гърмеше рок. Обгърната от този замайващ вихър, Баби се спусна по нанадолнището със съвсем малко газ. Момичета, стегнати във впити дънки, танцуваха чувствено, завладели малкото пространство отпред. На всяка крачка музиката се сменяше: балади на Scorpions и веднага след това — последната песен на Фил Колинс. От един Golden Eagle се носеше неповторимият глас на Мадона. Пред него момиче с къса тениска и пола от стреч стоеше като залепнало за приятеля си. Той се усмихна, тя му отвърна и се повдигна на пръсти, за да го целуне. Езиците им се изстреляха в безумна игра.

Отляво мрежестата ограда беше пробита и пред дупката се бяха струпали момчета. Имаше и каравана, в която се продаваха сандвичи. Баби пристъпи натам. Един мотор 57 прелетя толкова близо до нея, че за малко да я събори. По-нататък я блъсна някакъв с черно кожено яке и обица на ухото. Изглежда много бързаше.

— Ей, гледай къде ходиш!

Тя се извини. Запита се какво изобщо прави тук. По едно време видя Глория Акадо — седеше на земята върху нечие джинсово яке. До нея беше приятелят й Дарио.

— Здрасти, Глория.

— О, Баби! Как си? Познаваш ли Дарио?

Поздравиха се с усмивка.

— Виж… съжалявам за това, което се случи с баща ти…

— На мен не ми дреме. Така му се пада. Все се меси, все той да каже последната дума! Най-после някой да го постави на място!

Дарио запали цигара.

— Права е, даже можеш да благодариш на Степ от мое име. Знаеш ли, че оня не ме пуска да влизам у тях? — Той подаде цигарата на Глория. — И аз бих му треснал една глава, ама представям си какво щеше да стане.

— А ти какво, ходиш ли вече със Степ? — поинтересува се Глория и засмука цигарата.

— Аз?! Да не съм луда! Хайде, тръгвам си, трябва да намеря Палина.

„Ама че идиоти!“ — Баби продължи да върви. По едно време видя Поло — беше приседнал на един мотор и си приказваше с някакво момиче, застанало между краката му. Синя шапка с надпис NY отпред, черна коса, събрана на конска опашка, яке с бели пластифицирани ръкави — изглеждаше като типична американка. Само двойният колан Camomilla и маратонките Superga подсказваха, че е местна.

— Ей, Баби, каква изненада! Радвам се, че дойде!

— Аз пък не се радвам и искам да се махна оттук колкото може по-скоро!

— И как се реши да наминеш, нали на „Олимпика“ се събираха само кретени?

— Точно така, и ти си една от тях! Обади се майка ти!

— Вярно ли?! Ти какво й каза?

— Че спиш.

— И върза ли се?

— Аха.

— Слава Богу!

— Утре сутринта ще мине да те вземе, защото трябва да ходите на изследвания. Ще пропуснеш първия час.

— Ура-а-а! Ама… утре първият час е религия, нали? Жалко! Не може ли да ме изследват в петък, когато имаме италиански?

— Ще дойде в седем, така че гледай да се върнеш навреме, разбра ли?

— В колко свършва гонката? — попита Палина, обръщайки се към Поло.

— Още два часа най-много и край. После ще отидем да мушнем по една пица.

Палина грейна възторжено:

— Баби, чу ли? Ела и ти с нас!

— Не мога, трябва да се прибирам.

— Стига де-е-е! Отпусни си душата!

— Защо не останеш, тъкмо и Степ е тук — подкрепи я Поло.

— Той ще се зарадва, като те види.

— Да, но аз няма да се зарадвам! Палина, тръгвам си. Гледай да дойдеш по-рано, че не искам да си имам разправии с майка ти.

— Хей, Поло! — Появи се някакъв дебелак с кубинки на краката.

Поло слезе от мотора и го прегърна сърдечно.

— Здрасти, Чичо, как си?

— Екстра, само малко ме понаболява главата.

— Чакай да те запозная… Това е Палина.

— Здрасти.

— А това е една нейна приятелка… — Поло се помъчи да си спомни името й.

— Баби.

Чичо подаде ръка, беше гореща и потна. „Да му се не види!“ — Баби се опита да се избърше в джинсите си, но Палина забеляза това и се разсмя.

— Какво става? — ухили се Чичо. — Защо се смеете? Казаха ли ти как се блъснах?

— Не.

— Тогава защо се смеете?

— Ами така, защото отдавна не сме се виждали и сега заради нея избягах от къщи. Вече трябва да се прибирам.

— Чакай, чакай да ти кажа как се блъснах…

Баби се примири:

— Добре, кажи ми как си се блъснал.

— Виждаш ли оная рулетка там? Е, точно в нея се блъснах. Бяхме аз, Поло и Сицилианеца.

Поло кимна. Радваше се, че е участвал в това епично събитие.

— И тримата бяхме с веспи, обаче с подсилени двигатели Primavera. Отпред бяха залети с разтопено олово, че иначе са много леки и като дадеш газ, се надигат. Идеята беше да спра последен, знаеш ли я тая игра?

— Не.

— Играе се така: тръгваме и който стигне най-близо до рулетката, печели. Който я докосне, отпада. И значи: Сига даде начало и всички хвръкнахме като ракети. Аз се залепих за мотора — нали така пада съпротивлението. Поло беше точно до мен и както винаги, плюеше като откачен. Той винаги плюе, за да изнерви противника.

Момичетата погледнаха Поло с погнуса. Той се усмихна и виновно разпери ръце.

— На мен обаче не ми пукаше, бях заложил петдесетачка и всички викаха: „Чи-чо… Чи-чо… Чи-чо…“ На последния завой рязко се наклоних. Поло намали, Сицилианеца също. Уплаши се, а?

Поло не отговори.

— Тогава излязох на права отсечка. Те ме настигнаха, бяха с по-бързи мотори. Монтирали си амбреажи с прави зъбци тия гадове, а на мен не ми казали! Бяхме на около шейсет метра от рулетката. Сицилианеца я стигна пръв и… като пружина: так! После Поло: так! Тогава изревах като луд. Продължих да карам и на двайсет метра от рулетката набих спирачка до дъно. Ударих я толкова силно, че тя се скъса. Скъсах стоманено въже, разбираш ли за какво става дума?! Нататък нищо не помня. Ама как само се тресна-а-ах…

— Вярно, много хубаво се тресна! — потвърди Поло.

— Хареса ли ти историята?

— Супер беше. — Баби не знаеше какво друго да каже.

— Трябва да се видя и с другите. Поло, ти ще участваш ли тая вечер?

— Не, а ти?

— Май и аз няма… — Чичо се отдалечи, като се олюляваше.

„Как ще участва, та той едва ходи!“ — Баби го погледна, после се обърна към Поло и Палина:

— Е, хубава история, няма що.

— Тоя е уникален! — оживи се Поло. — Едно време играеше ръгби, луд беше… Хвърляше се в мелето точно както се хвърли срещу рулетката. Чак профилът му се отпечата на нея! Като го отнасяха, казаха, че е умрял. А пък виж как се оправи. Черепна травма, три дни в кома… и отново е на крака.

— Ти чуваш ли се — „на крака“?! Виж го на какво прилича! Едва говори! Това са поражения на мозъка! Тоя няма да може да направи нищо повече през живота си! — Баби тръсна глава и си тръгна.

— Той и без това нищо не можеше да направи.

— Поло, не ми харесва като говориш така — сгълча го Палина.

— А на мен не ми харесва твоята приятелка! Да не съм я карал да идва тук?!

Баби забеляза една дървена табелка на земята. В центъра й имаше снимка, а до нея — кръг: половината черен, половината бял, с бяла точка върху черното и черна — върху бялото. Символът на живота… който едно непознато момче беше изгубило. Отдолу пишеше:

„Беше бърз и силен, но Бог не му даде реванш.

От приятелите“

„И това ми било приятели! По-добре да съм сама, отколкото да имам приятели, които ми помагат да умра.“ — Тя се обърна и понечи да си тръгне, но една силна ръка я спря.

— Ти май с всички се караш! Толкова ли не можеш да се разбираш с хората?

Беше Степ.

— Мога се да се разбирам с определен тип хора, но напоследък общувам все с идиоти, и то по вина на…

Погледна с намек Палина, която вдигна очи към небето и изсумтя:

— Върти, суче — все аз съм й крива!

— А, защото не дойдох тук да те предупредя, така ли?

— Как? Не си дошла заради мен? — възмути се Степ. Лицето му се приведе опасно близо и Баби се дръпна.

— Дори не знаех, че си тук.

— Знаела си, знаела си! Цялата се изчерви! Хич не те бива да лъжеш. Кажи си честно: не си се стърпяла и си дошла да ме видиш, нали?

Баби не отговори. Сърцето й биеше силно, не искаше да я слуша.

— Не разбирам защо се притесняваш толкова. Страх те е да го кажеш ли? — настояваше Степ.

— Мен да ме е страх? От кого бе, от тебе ли? Не ме е страх! И искаш ли да знаеш защо? Аз те издадох! Казах им кой наби господин Акадо! Хайде сега да видим дали ме е страх!

Поло не се сдържа:

— Ах ти, мръсна…

— Спокойно, Поло! — спря го Степ.

— Какво „спокойно“, тая ти разказа играта! След всичко, което стана, още една жалба и отиваш директно в панделата!

Баби остана изумена, това не го знаеше.

— Не се притеснявай, няма да отида в панделата. Най-много да ме съдят, но нищо няма да ми направят. Единственото, което има значение, е какво ще се каже на делото. А там нашата приятелка Баби ще ме защити.

— Много ли си сигурен? — наежи се тя.

— Абсолютно.

— И как ще ме накараш, ще ме набиеш ли?

— В никакъв случай. Просто ти ще се влюбиш в мен.

— Как може да си вярваш?!

Чу се дълго и решително изсвирване. Сигналът. Всички се обърнаха. Беше Сига — нисък мъж на около трийсет и пет, с черно кожено яке. Говореше се, че носи патлак. Сига вдигна ръце. Първа гонка с момичетата camomille.

Степ се обърна към Баби:

— Искаш ли да се возиш с мен?

— Ти наистина си куку.

— Страх те е значи.

— Не ме е страх!

— Тогава вземи колана на Палина.

— Не одобрявам тези ваши състезания и няма да участвам в тях.

Отнякъде се появи синият Boxer на Мадалена. Двете момичета се сразиха с леден поглед. Очите им си казаха хиляди неща.

— Готов ли си? — Мадалена повдигна якето си, показвайки двойния си предпазен колан.

— Разбира се, бейби! — отвърна Степ. — Ех, Баби, жалко за теб! Можеше да се позабавляваш! Страхът е лош съветник, пречи ти да изживееш най-хубавите моменти.

— Казах ти, че не ме е страх. Отивай да се състезаваш.

— Ама ще викаш ли за мен?

— Не, прибирам се вкъщи.

— Не можеш, след сигнала никой не може да мърда.

— Прав е — потвърди Палина и я хвана подръка. — Хайде, оставаш с мен. Ще гледаме само първата гонка и след това си тръгваме заедно.

Баби се съгласи.

— Браво! — зарадва се Степ. — Ето че все пак си дошла заради мен. — После с бързо движение издърпа шала, който тя носеше вместо колан. — Дай ми това.

Вдигна го нависоко. Сцената й напомни за Тери Малой и Баби замахна да го удари, но Степ улови ръката й във въздуха. Стискаше толкова силно, че очите й се наляха със сълзи. Болеше я, но от гордост не каза и дума.

— Повече да не правиш така! — каза той и я пусна.

Мадалена възседна мотора му на обратно, както изискваше правилникът. Разхлаби колана, откопча го и го прекара около кръста на Степ, после се изви назад и се закрепи за краката му. Вдигна глава — Баби беше там и я гледаше.

Моторът се изправи на едно колело, Мадалена затвори очи и се вкопчи в седалката. Степ отпусна кормилото и засили, за да стигне до средата на улицата. Вдигна дясната си ръка. На китката му се вееше шалът на Баби.

Неочаквано четири други мотоциклета се наредиха в редичка. Върху всеки от тях имаше по едно момиче, седнало на обратно. Тълпата ги гледаше развеселена. Някои ги сочеха, други им махаха, викаха ги по име… Но момичетата camomille не отговаряха. Две от тях се поздравиха. Бяха готови.

Мадалена се притисна силно към Степ — разбира се, не от страх. Той се обърна и й се ухили.

Сига събра залаганията. Двама мъже с ягуар дадоха най-много. Единият заложи за Степ, а другият — за моториста до него. Сига напъха парите в джоба на якето си, после вдигна ръка и захапа свирката.

Настъпи тишина. Момчетата бяха готови да потеглят. Момичетата зад тях замижаха — всички, освен Мадалена, която искаше да се наслади в пълна степен на този момент.

Сига рязко свали ръката си и изсвири. Моторите се изстреляха напред, почти веднага се изправиха на едно колело. Момичетата се притискаха силно към своите герои и гледаха как улицата лети под тях, твърда и страшна. Сто, сто и двайсет, сто и петдесет… Първият отляво поднесе, предното колело опря в асфалта със силен удар, цялата тежест се стовари върху амортисьорите и кормилото потрепери. Вторият даде газ и изправи мотора почти вертикално, момичето отзад изкрещя и този мощен звяр Boll D’Or, който тежеше почти триста кила, се спусна нежно, наведе муцуната си и докосна земята като малък самолет без крила.

Степ продължи напред, тъмносинята хонда сякаш висеше във въздуха, придържана от невидима нишка в нощта. Мадалена наблюдаваше как улицата изчезва под нея, белите, почти невидими линии се наслагваха една върху друга и асфалтът приличаше на тихо, гладко море.

Финишираха първи — за радост на господина, който беше заложил на тях. Поло прегърна Палина, вдигна я и я завъртя във въздуха. После я целуна и я поддържа така няколко секунди, докато маратонките й докоснаха колебливо земята, а якето й се повдигна нагоре.

Степ удари спирачки пред тях. Дарио и Скело слязоха да го поздравят. Някой му връчи една бира, която след секунда се озова в ръцете на Мадалена.

— Страхотна беше, изобщо не трепна! Най-добрата camomilla!

Тя слезе от хондата и се усмихна:

— Има моменти, в които трябва да стоиш неподвижно, а има и други, в които трябва знаеш как да се движиш… Бързо се уча, нали?

Биваше си я.

— Хайде, копеле, хайде да ходим при Сига! — подкани го Поло и седна зад него. — Да видим колко пари си изкарал!

— Едва ли са много, всички знаеха, че аз ще спечеля.

— Вече не ставаш за тая работа, ей! Трябва да загубиш някой път, та да се вдигнат залозите. Може и да се пребиеш… като по американските филми.

— Аха, обаче с твоя мотор.

— А-а-а, не! Тъкмо ми го оправиха!

— Степ! Степ! — Викаше го Палина. — Страхотен беше!

Той се усмихна, вдигна дясната си ръка и показа зеленото шалче:

— Чист късмет! — После включи на първа и се отдалечи заедно с Поло, за да получи заслужената си печалба.

Мадалена тъкмо потегляше с боксера, зад гърба й седеше закръглено русо момиче.

— Не беше само късмет, а най-вече смелост, кураж. Мога ли да знам вие, двете лигли, какво правите тук?

— И как сте излезли от къщи без униформи?! — додаде дебеланата. — Тия не бяха ли от „Фалкониери“? Разправят, че там всички до една са курвенца!

— Виж какво, шиши! — отвърна Палина. — Ако нещо те тормози, кажи си.

Мадалена изключи двигателя.

— Работата е там, че носиш колан camomilla, а нямаш право на това!

— И кой казва, че нямам?

— Тогава защо не участваш в състезанието?

— Защото моят човек не се състезава. — Тя се обърна към дебеличкото момиче: — Не знаеш ли, че съм с Поло?

Нарочно го каза. Знаеше, че и тя си пада по него.

— Ами тая? — Мадалена посочи към Баби. — Тя пък и колан си няма. Тук няма място за такива! Или участваш, или се махаш!

— Ега ти тъпата кифла! — изсумтя Баби.

— Какво каза?!

— Казах, че си чакам реда. Хайде, дай ми го тоя скапан колан, искам да пробвам и аз! — заяви тя и разтвори якето на Палина.

— Ти майтап ли си правиш?! Имай предвид, че изберат ли те — няма „не искам“! Една случайно беше с колан, ей така, защото й харесвал… и я накараха да участва насила. Ти я знаеш, Джована Бардини от „Е“ клас.

— Тая патица? Щом тя се е справила, значи всеки го може!

Палина й даде колана.

— Само че… не знам дали си забелязала, но оттогава Джована носи само тиранти!

Двете избухнаха в смях. Мадалена и дебеланата изглеждаха отегчени. Баби си сложи колана и го покри малко с якето — по-добре да не предизвиква съдбата.

— Я, колко гот! Сега и аз съм camomolla.

Един тъпак веднага закова мотора си под носа й.

— Хайде, малката! Скачай! — Долната част на тила му беше обръсната и от яката на зеленото му яке с оранжеви маншети се подаваше доста охранен врат.

— Кой, аз ли?! — Баби не вярваше на ушите си.

— Ти ами, кой друг? Хайде, мърдай, че след малко почваме. О, здрасти, Мада.

„Черна точка: приятел на Мадалена!“

— Ами… аз ще тръгвам тогава — отрони Баби.

Палина я прегърна загрижено:

— Виж какво… съжалявам.

— Няма нищо бе, ти пък! Аз сама го поисках.

Междувременно Мадалена си приказваше с тъпака:

— И аз бих дошла, но вече участвах със Степ.

— Да, видях те. Много те бива!

Баби се качи с усилие и разкопча колана си. Онзи го пое, сложи си го на кръста и й подаде краищата, които едва се срещнаха на последната дупка. „На всичко отгоре ми се падна дебел!“

Мадалена го потупа по якето:

— Хайде, дай всичко от себе си! — После се усмихна на Баби: — Ще видиш колко е забавно! Данило е адски бърз на едно колело!

„Данило! Ето значи какво предказваше ябълката! Д като Данило! Или още по-лошо — като destino9…“ Едва успя да мерне в далечината Палина, която й махаше на прощаване. Моторът потегли и спря, като се закова върху предното колело. Баби се понесе назад и залепна за гърба на Данило.

— Спокойно, малката.

„Ужас! — помисли си Баби. — Спокойно, малката. Сигурно сънувам кошмар! А и тоя колан така ме стяга… Аз Camomilla не съм слагала никога, дори когато бяха на мода…“

Едно момче с превръзка на окото удари спирачки отляво. Хук. Беше го виждала на площад „Еуклиде“. Зад него седеше къдравелка с твърде ярко червило. Поздрави я, но Баби не отговори. Устата й беше пресъхнала. Обърна се на другата страна, където спря дългокос красавец. Резервоарът на мотоциклета му беше изрисуван: имаше залез с голямо слънце в средата, вълни на плажа… „Тоя сигурно се занимава със сърф.“ Отдолу личеше надпис. „Бале…“ Баби се наведе напред, но не можа да прочете повече от това — буквите бяха скрити под обувката му.

Момчето извади от джоба си сгъната хартийка, стъпи на крака и се наведе над огледалото. Дръпна го нагоре и в него блесна луната. Сега се виждаше целият надпис. „Балетиста.“ Ама разбира се, чувала беше за него. Разправяха, че се дрогира. Балетиста обърна хартията върху огледалото и то се покри с бял прашец. После извади навита банкнота от десет хиляди лири, поднесе я към прашеца и смръкна.

Луната отново блесна в малкото стъкълце, но сега беше някак по-жива и замечтана. Той прокара пръст по отражението, събра последните прашинки от това изкуствено щастие и ги втри във венците си. Усмихна се, запали си цигара.

„Така не може! — помисли си Баби. — Ами ако го спрат полицаи? Макар че какви полицаи в Оранжерията? Може да се дрогира и да кара със сто и петдесет километра в час, а зад гърба му… Ужас, какво правя тук?! Да й се не види на тая Палина!“ — Доплака й се.

Степ току-що беше прибрал своите двеста хиляди лири, когато Поло го сръга с лакът:

— Копеле, виж кой е там! Оная с Данило не е ли приятелката на Палина?

— Вярно бе! — Степ размаха шала. — Баби! Ей, Баби!

— Моля те, Степ, свали ме оттук — прошепна тя почти на себе си. — Помогни ми! Степ…

Вдигна ръката си, за да му махне да се приближи, но точно в този момент Сига наду свирката и публиката зарева. Моторите се изправиха и полетяха напред, а Баби се вкопчи в Данило, обзета от ужас.



Озова се с главата надолу, виждаше как асфалтът изтича под нея. Опита се да извика, но нямаше глас. Коланът се впиваше в корема й, повдигаше й се, имаше чувството, че ще припадне. Предното колело се спусна леко надолу. Данило даде газ и лицето й пак се доближи до асфалта. Леко докосване на спирачката. „Така е по-добре.“ Тълпата вече беше далеч, наоколо цареше тишина — само вятър и рев на двигатели. Ето го Балетиста, беше малко след тях. Хук остана назад.

„Значи Данило води!“ — Зави й се свят. Чу остър шум отдясно. Обърна се — изрисуваният резервоар стърчеше почти вертикално. Рязък удар на спирачки. Предното колело се смъкна твърде бързо. Амортисьорите поеха удара, но Балетиста изпусна волана и машината побесня. Поднесе наляво, после надясно и го хвърли заедно с момичето, завързано за него. След малко твърдостта на асфалта ги раздели. Коланът се скъса и двамата се запремятаха от единия до другия край на пистата.

Моторът, вече свободен, продължаваше буйното си препускане. Накрая се катурна настрани, заби се напред, направи нещо като кълбо и подскочи към небето със запаления си фар. Очерта светеща дъга, падна и се разби, оставяйки след себе си хиляди парчета стомана и цветни стъкла. Тънки искри го придружиха до финала на неговото състезание.

Хук и Данило спряха и тълпата за миг онемя, а после всички наскачаха. Войска от двуколесни машини напредваше с вой към мястото на катастрофата. Балетиста се беше изправил. Влачеше се на един крак, другият беше оголен под скъсаните му дънки. Видима издутина под якето очертаваше изкълченото му рамо. От челото му течеше тъмна кръв и се спускаше към ръба на тениската му Fruit. Героят погледна смазания си мотор, наведе се и погали резервоара.

Всички се струпаха около момичето, което хлипаше силно. Дясната му ръка висеше счупена. Баби се освободи от колана и слезе. Първите й крачки бяха несигурни, едва се държеше на краката си. Смеси се с тълпата. Не познаваше никого.

Чу се ново изсвирване, много по-продължително. „Какво става?“ Всички се разбягаха. Екнаха сирени, появиха се полицейски коли. „Само това липсваше! Къде ми е веспата?“ Наоколо тичаха момичета и момчета, някои викаха, други се блъскаха, трети падаха. „Ето я!“ Видя скутера си само на няколко крачки… и неочаквано някой я спря. Хвана я за косата, блъсна я силно и я събори по очи. Ченге! Баби извика от болка, няколко руси кичура се откъснаха от главата й.

Изведнъж хватката се отпусна, силен ритник в корема прегъна полицая на две и го принуди да изостави плячката си. Степ! Той помогна на Баби да стане, качи я на хондата и потегли с пълна газ.

Една от патрулките го последва.



Минаха без усилие между спрените полицейски мотори. Няколко фотографа, предупредени за акцията, бяха пристигнали да я заснемат на място. Един полицай размахваше палката си. Бляскаха полудели светкавици. Степ изключи фара и полетя към площад „Ирнерио“, а патрулката се понесе след него. „О, не! Това е по-лошо от гонката!“ Завиха наляво по улица „Дел Казалето“.

— Скрий номера!

— Какво?

— Покрий последната цифра от номера!

Баби придвижи крака си назад.

— Не мога!

— За нищо ли не те бива?! Добре, зарежи!

Той ускори и зави надясно. Задното колело се хлъзна и изсвири.

— Спри! — кресна Баби.

— Шегуваш ли се! Ако ни хванат, ще ми конфискуват мотора!

Движеха се със сто и осемдесет, но сирената ги застигаше. Баби си спомни думите на майка си: „Да не си посмяла повече да се возиш с това момче! Гледай го как кара! Опасно е!“ Да, права беше. Майките винаги са прави.

— Спри! Не ми се умира! Вече си представям какво ще прочета утре във вестниците: „Младо момиче загива, преследвано от общинската полиция.“ Спри!

— И как ще прочетеш вестниците, ако умреш?

— Спри ти казах! Страх ме е! Тия може да стрелят!

Тогава той свърна наляво и излезе на един пуст път в полето. Виждаха се няколко вили с високи зидове и една дървена ограда. Моторът спря.

— Слизай. Чакай ме тук и не мърдай. По-късно ще се върна да те взема.

Баби послушно скочи от мотора и Степ потегли с пълна скорост.

Съвсем навреме! Патрулката отново се появи и като свистеше с гумите си, догони малкия червен стоп в далечината.

Загрузка...