Три метра над небето

26.

Настоятелен звън. Будилникът. Баби въобще не помръдна, затова Палина се измъкна тихичко от леглото и се облече. Приближи се до малката дървена етажерка, закачена на стената. Boy George, Super Tramp, Elton John, Michael Jackson, New Kids of the Block, U2, Duran Duran. Трябваше й нещо наистина специално. „Ето ги там!“ Tear for Fears.

Баби отвори очи, обърна се на възглавницата и легна по корем.

— Добро утро! — усмихна се Палина.

— Колко е часът?

— Седем без пет. Сдобрихме ли се вече?

— Ако ми донесеш кроасан с шоколад от „Лазарески“.

— Нямам време, след малко ще ме водят на изследване.

— Тогава никакво сдобряване.

— Окей, какво да кажа на майка ти?

— Кажи й „добър ден“.

Палина си взе чантата и затвори вратата зад себе си. Мина на пръсти по коридора и тъкмо се канеше да излезе, когато някой я повика от хола. Беше Рафаела — с розов пеньоар, с лице без грим, малко бледо и доста повехнало. Палина реши да последва съвета на Баби: каза „добър ден“ и изчезна по стълбите.

Майка й още не беше дошла. Бензинджията махаше веригите от помпите си, някакви господа сновяха забързано прел вестникарската будка, носейки под мишница апокалиптични новини… Сега вече нямаше никакви съмнения — не би искали Рафаела да й е майка, макар че беше много по-точна от нейната.

Баби влезе в банята. Пусна студената вода и си наплиска лицето. Даниела цъфна зад нея:

— Как мина?

— Кретенска история. Тайфа идиоти, които рискуват живота си.

— Имаше ли много хора? Къде ходихте после? Видя ли момичетата camomilla? Каква смелост, а? Аз не бих могла…

— Е, аз пък можах.

— Сериозно?! Уау! Сестра ми е camimilla!

— Не е кой знае какво. Хайде, че трябва да се приготвям.

— Ето, винаги правиш така! С теб човек не може да се изкефи. И без това вече решихме с Андреа: следващата седмица ще отидем и ние. Ако имам късмет, и аз ще съм camomilla!

Баби се усмихна вътрешно, изми си зъбите и грабна четката за коса. „Ето пак! Няколко дълги черни косъма от Даниела!“

— Къде си ми сложила маратонките? Онези, които ти дадох вчера? — извика сестра й иззад вратата.

— Изхвърлих ги.

— Как така ги изхвърли?! Новите ми Superga!

— Казах изхвърлих ги! Паднах в една яма с тор и бяха толкова мръсни, че се наложи. А и иначе Степ нямаше да ме изпрати до вкъщи.

— Паднала си в яма с тор и после Степ те е изпратил до вкъщи? А кога си била camomilla?

— Преди това.

— Със Степ ли?

— Не.

— Няма ли да ми кажеш какво е станало?

— Виж какво, Дани, дай да се разберем така: ако обещаеш от днес нататък да си чистиш космите от четката, може да ти разкажа. Става ли?

— Добре де.

Баби се облече и в стаята влезе майка й:

— Палина тук ли спа?

— Да.

— Къде?

— В моето легло.

— Е как така в твоето?! Снощи като влязох да те целуна, ти беше сама!

— Тя после дойде. Не можела да остане у тях, защото майка й имала гости.

— А къде е скитала преди това?

— Не знам.

— Баби, не искам да отговарям за нея. Ами ако й се беше случило нещо, а майка й мисли, че е у нас…

— Права си.

— Друг път искам да ми казваш предварително, в случай че някой ще идва.

— Ама аз ти казах, преди да отидете у Пентези!

Рафаела се замисли.

— Не си спомням.

— Мамо, тя не прави нищо лошо. Обича да се забавлява, но иначе е добро момиче.

— Ти си много по-добро… — Рафаела я погали под брадичката и излезе.

Баби се усмихна. Знаеше как да я подхване. „Горката Палина, пак тя излезе виновна!“

Слънцето грееше весело през прозореца на кухнята. Баби довърши пълнозърнестите бисквити и си изпи кафето до капка. Даниела стържеше дъното на една пластмасова кутия с пудинг, като се мъчеше да хване последното парченце шоколад, скрито в гънката. Рафаела се върна в стаята си с чаша черно кафе, от което още се вдигаше пара.

Клаудио изглеждаше доволен. Може би заради хубавия хороскоп… или защото най-после успя да си сипе кафе.

— Баби, днес не е студено. Говорих с майка ви и… можете да отидете на училище с веспата.

— Супер, само че оня ден аз премислих и реших, че си прав: да се возим сутрин заедно аз, ти и Даниела стана почти ритуал и ни носи късмет. В колата можем да си говорим за всичко…

Даниела не вярваше на ушите си:

— Стига де, нека да отидем с мотора!

Но Баби я хвана за китката и я стисна с все сила:

— Казвам ти, така е по-добре. Другата седмица може, тъкмо ще е по-топло.

И пак я стисна. Даниела разбра: даваше й знак.

— Всъщност… права си. Ще пътуваме с татко.

— Тогава да тръгваме, че ще закъснеем. — Клаудио изпи щастлив последната глътка кафе. Рядко се чувстваше толкова обичан.

Баби и Даниела се спряха пред входа, а баща им слезе в гаража да изкара колата.

— Най-после загря! Какво, трябваше да ти счупя ръката ли?

— Можеше да ми кажеш веднага!

— Аз откъде да знам, че точно днес ще ни разрешат?!

— А защо не искаш с веспата?

— Много просто: защото я няма.

— Какво-о-о?! И къде е? Снощи не тръгна ли с нея?

— Да. Оставих я в „Оранжерията“ и като се върнах, я нямаше.

— Не вярвам! Моята веспа…

— Твоя друг път.

— Да, а кой й подсили двигателя? Кой й смени колектора? Догодина ще ти купят кола и моторът остава за мен! Не мога да повярвам…

Клаудио спря пред тях. Свали автоматичния прозорец.

— Баби, а какво става с моторетката? Няма я в гаража.

— Нищо, татко, оставих я в двора отзад. Нали все ти пречи.

— Ти сериозно ли?! Ами ако я откраднат? Няма да ви купуваме друга! Веднага я вкарай вътре, ето ти ключовете.

Даниела се качи в колата, а Баби се отдалечи към гаража, като се преструваше, че търси точния ключ от връзката. „И сега какво да правя? До довечера трябва да открия скутера. Да й се не види на Палина, тя е виновна!“

Мерцедесът се приближи на заден ход и Баби си даде вид, че затваря гаража. Пъхна ключа в ключалката, превъртя го, после го извади и тръгна към колата.

— Готово.

Изведнъж усети, че някой я наблюдава. Беше момчето от втория етаж. Имаше толкова смаян вид, че тя се усмихна. Мерцедесът спря пред бариерата, която бавно се вдигна нагоре. Клаудио поздрави портиера, той му направи знак да почака и излезе от стаичката си с пакет в ръка.

— Добър ден, докторе. Извинявайте, но оставиха това за Баби…

Даниела се наведе любопитно напред, дори Клаудио се надигна от седалката, за да види какво е. Баби им се ухили:

— Кой иска едно парченце? Кроасан с шоколад от „Лазарески“. — Тя го разчупи на две. — Татко?

Клаудио поклати глава.

— Дани?

— Не, мерси.

— Още по-добре, така ще има повече за мен.

Тая Палина беше истинска приятелка!