Три метра над небето

39.

Паоло седеше на масата и разсеяно преглеждаше вестника. Като стигна до страниците за икономика, успя да се съсредоточи. Точно в този момент някакъв шум привлече вниманието му. Млякото кипеше в тенджерката и се изливаше върху пламъка на газта.

Той изтича към печката. Кафето изригна със съскане от кафеварката. Паоло загаси и двата котлона.

Странно, нямаше почти нищо за ядене, а беше заръчал на Мария да му опече ябълков пай. Сигурно е забравила. Отвори някаква кутия, на дъното й подрънкваха натрошени бисквити. Опита ги. Спомни си за един сладкиш, който пазеше за критични ситуации като тази. Прерови няколко шкафа и го намери. Отряза дебело парче. В този момент влезе Степ.

— Здрасти.

Паоло поклати глава.

— По кое време си идваш! Сега ще спиш цял ден, нали! А после в най-добрия случай ще отидеш на фитнес. Ти наистина си живееш живота…

— И още как! Само че не се прибирам сега, а излизам.

— Така ли, къде?

— На училище.

— За какво?

— Стига си ме разпитвал!

— Прави каквото знаеш, само не ми създавай проблеми. Мария защо не ми е направила ябълков пай? Или може би сте го изплюскали с ония прасета…

— Я не ми обиждай приятелите, аз обиждам ли твоите?

Паоло не отговори, той приятели нямаше. Е, от време на време му се обаждаше по някой колега или състудент, но тези хора никой не можеше да ги обиди, те вече бяха обидени на живота. Тъжни, сиви, с тела на поети.

Степ облече якето си и излезе.

— Чао, Па. Ще се видим довечера.

Брат му остана сам. Посегна към сладкиша, който беше нарязал пред себе си, но него вече го нямаше.

Да-а-а, по един или по друг начин Паоло винаги беше на загуба.

— Чао, татко!

Баби и Даниела слязоха от колата, помахаха и се отдалечиха. Баби изкачи още няколко стъпала. Обърна се. Мерцедесът беше вече далеч. Хукна надолу и за беда се натресе на Падина.

— Ей, къде си се разбързала?

— Тръгвам със Степ.

— Вярно ли? Къде ще ходите?

— И аз не знам, най-напред ще закусим. Тая сутрин ми беше толкова напрегнато, че не успях да хапна. За пръв път се чупя от училище!

— И аз бях така първия път — засмя се Палина. — Но сега вече… майка ми я подписвам по-добре, отколкото тя самата!

Моторът на Степ спря с пукот до тротоара.

— Тръгваме ли?

Баби погледна усмивката му, широките му рамене… и едва сега разбра колко много е искала да го види. Целуна бързо приятелката си и седна зад него. Сърцето й биеше до пръсване.

— Внимавай, Палина! Отбелязвай кого изпитват.

— Слушам, шефе!

— И да не ме издадеш, чу ли?

Е, това беше. Хондата подскочи напред и се понесе далеч от училището, от скучните часове и от Джачи.

Палина ги погледа със завист и се отправи към входа, без да забележи, че някой я наблюдава. Малко по-нагоре една повехнала ръка, украсена със старинен пръстен с виолетов камък в средата, отпусна завесата.

Момичетата от трети „Б“ курс изглеждаха притеснени — имаха италиански и Джачи се канеше да изпитва. Беше странно развеселена и това не предвещаваше нищо добро.

Първо провери присъстващите. Липсваше едно момиче, чиято фамилия започваше с „К“. Джервази също я нямаше.

— Ломбарди?

Палина подскочи:

— Да, госпожо?

— Джервази защо не е на училище?

— Ами… снощи се чухме по телефона… каза, че нещо не й е добре и…

Джачи я изгледа и присви очи.

— Благодаря ти, Ломбарди, седни си. Илари…

— Тук!

Учителката погледна към класа и срещна погледа на Палина, която се изчерви и сведе глава притеснено. На чина й още се мъдреше надписът, който лично беше издълбала: „Палина и Поло forever!“ Къде ли е Баби сега? Прииска й се да е на нейното място, само че с Поло — все пак „красотата е в очите на гледащия“… Любимият й цитат.

Джачи затвори дневника и започна да говори. Беше твърде весела. Докато крачеше между чиновете, един слънчев лъч попадна върху старинния пръстен на лявата й ръка, а той откликна с виолетов отблясък.

Отдалечаваха се от шумовете на пробуждащия се град. От сладкарница „Еуклиде“ поеха нагоре по рампата, после вдясно срещу сервиза за гуми, след чешмата завиха по малката стръмна уличка и запълзяха нагоре към кулата. Наоколо се ширеха поляни, потънали в зеленина. Отклониха се от асфалтовия път. Мотоциклетът превиваше златистите класове, които зад него се изправяха отново, дръзки и наперени. Топлият вятър галеше житните ниви като ръката на пианист.

Спряха зад хълма, близо до кулата. Долу, в ниското, едно дремещо куче наглеждаше няколко проскубани овце. Овчар по дънки слушаше малък раздрънкан транзистор, пушейки трева. Баби отвори чантата си и извади голямо английско знаме.

— Купих го в Портобело, ходих там по линията на Education First. Помогни ми да го постеля. Ти бил ли си в Англия?

— Не, никога. Хубаво ли е?

— Много. Изкарах един месец в Брайтън и още няколко дни в Лондон.

Изтегнаха се върху знамето и тя продължи да разказва за своите пътувания. Явно беше ходила на много места… По едно време Степ кротко заспа.

Като се събуди, Баби я нямаше. Той скочи и се озърна. Ето я, малко по-надолу по хълма. Нежните й решителни рамене… Тръгна към нея, повика я, но тя не го чуваше — слушаше своето Sony. Погледът й не обещаваше нищо добро.

Степ седна до нея, без да обели и дума. Накрая Баби не издържа и свали слушалките.

— Как можа да заспиш, докато ти разказвах! Значи ти изобщо не ме уважаваш!

— Е, хайде сега! — Степ се усмихна виновно. — Значи просто, че не съм се наспал.

Толкова беше красива! Като се ядосваше, държеше брадичката си изправена и изглеждаше малко смешно. Косата й блестеше като буйни морски вълни, а тъмните корени бяха мокър пясък, изкопан от невинно дете. Решителните й вежди напомняха разтворените криле на чайка, устремена над синия океан на очите й. Ами миглите й, златистата кожа, нацупените й устни… Степ се наведе и я погали, но Баби се дръпна:

— Остави ме!

— Не мога. По-силно е от мен. Трябва да те целуна.

— Казах остави ме! Сърдита съм ти!

Той доближи устните й.

— После ще те изслушам… и за Англия, и за Лондон, и за всичко…

— Да си слушал навреме!

Степ я издебна и я целуна. Последва нежна борба, но накрая Баби се предаде.

— Не е честно… — прошепна.

— Така е.

— Не ми харесва, когато си груб.

— Няма вече, обещавам.

— Не ти вярвам!

Тя го удари с юмрук, той прие удара и потъна заедно с нея сред меките класове.

Над тях — слънцето и синьото небе. Мълчаливи свидетели. Малко встрани — изоставеното английско знаме. Степ докосна блузката й и спря колебливо. Погледна я. Затворените й очи изглеждаха спокойни. Откопча едно копче, после следващото — бавно и нежно, сякаш се страхуваше да не разруши магията на този миг. Ръката му се спусна по бедрото й. Баби не го отблъсна, целуваше го, притискаше се все по-силно към него. Усети аромата на парфюма й, затвори очи. За пръв път всичко му се струваше различно. Не бързаше, изпитваше странно спокойствие. Отворената му длан се плъзна по гърба й, надолу по меката вдлъбнатинка до ръба на полата. Леко изкачване обратно нагоре, началото на сладко обещание. Спря. Две малки дупчици го накараха да се усмихне… както и целувката й, още по-страстна. Продължи да я гали нежно, движейки пръсти нагоре, докато стигна до едно тънко ластиче, облечено в дантела. „Как ли се разкопчаваше? Две телени копчета? Две закопчалки във формата на полумесец, които влизат една в друга? Едно метално S, което се закопчава отгоре?“ — Поколеба се. Баби се откъсна от целувката му и го погледна с любопитство.

— Майната му, как се разкопчава това?

Тя поклати глава.

— Ама че просташки език! Не обичам да ми говориш така!

Неочаквано тайната се разкри — двата малки полумесеца се разделиха и дланта му преброди целия й гръб чак до шията, без никаква пречка.

— Извинявай…

Той ли каза това?! Поиска й извинение?! Усети, че гали гърдите й, откри и там едва доловимия знак на желание и се спусна бавно надолу, към гладкия й корем.

Тогава ръката й решително го спря. Степ отвори очи.

— Не — каза Баби.

— Какво „не“?

— Не. — Тя се усмихна.

— Защо?

На Степ изобщо не му беше до смях.

— Защото не искам и толкоз!

— Ама има ли някаква причина? Да не би да си…

— Не, няма причина. Като се научиш да ми говориш прилично, тогава… може би.

Степ се тръшна по корем и започна да прави лицеви опори. Една след друга, все по-бързо, без да спира.

— Не мога да повярвам! Кажи ми, че не е вярно! Намерих я!

Баби закопча сутиена си.

— Какво си намерил?

Той продължи на една ръка, после легна и се ухили.

— Ти… не си го правила никога!

— Ако се чудиш дали съм девствена, отговорът е „да“. — Тя се изправи и изтупа полата си. Няколко тревички паднаха на земята. — А сега ме закарай обратно.

— Ти какво, ядоса ли се? — Степ понечи да я гушне.

— Остави ме. Груб си, не ми е приятно така. — Освободи се от прегръдката му и тръгна бързо към английското знаме.

Той я настигна.

— Чакай де, защо ми се сърдиш сега? Извинявай!

— Какво каза?

— Много добре чу.

— Не, повтори го!

Степ се огледа ядосан и пак се обърна към нея:

— Извинявай! Сега доволна ли си? Аз пък се радвам, че не си го правила.

Баби се наведе, сграбчи английското знаме и го изтупа.

— Така ли? И защо?

— Ами… защото така.

— Защото мислиш, че ще си ми първият?

— Виж какво, извиних се, какво повече искаш? Ей, ама много е трудно с тебе!

— Мир? — Тя му подаде единия край на знамето. — Помогни ми да го сгънем.

Отдалечиха се един от друг, изпънаха го, после се приближиха отново.

Качиха се на мотоциклета, без да говорят. На хълма останаха смачканите класове и един прекъснат разговор. За пръв път бяха заедно, а Степ вече два пъти й се извини. Прегърна го, изпълнена с щастие. Сега беше спокойна, не мислеше за нищо. Не знаеше, че един ден, много скоро, ще довършат започнатото.