Три метра над небето

29.

Как я дразнеше това момче, направо си просеше боя! Рафаела разгърна постера и разпозна лицето на Стефано, а зад него… Зад него беше Баби! Кой е направил тази снимка? Сякаш беше от вестник… В горния ляв ъгъл беше надраскано нещо с флумастер, а долу вдясно имаше отпечатан надпис: „Преследваните“.

— Госпожо, съпругът ви е на телефона.

Рафаела изтича в другата стая.

— Ало, Клаудио?

— Здравей скъпа! — Звучеше разстроен. — Видя ли днешния „Месаджеро“? Има снимка на Баби…

— Не, не съм. Отивам да си го купя.

— Рафаела! — Клаудио погледна нямата слушалка. Жена му никога не го оставяше да се изкаже. Тя слезе до вестникарската будка, грабна един „Месаджеро“ и го разгърна, без да дочака рестото. Ето я там, същата снимка! Над нея пишеше с огромни букви: „Джигити на пътя“. Какво общо имаше дъщеря й с тази история? Почувства, че й става лошо. Продавачът малко се притесни.

— Госпожо Джервази, зле ли ви е?

Рафаела поклати глава:

— Не, нищо ми няма.

Какво можеше да му каже? Какво ще каже сега на приятелките си? На съседите? На семейство Акадо? „Няма нищо, не се притеснявайте. Дъщеря ми е джигит на пътя, но само от време на време…“

Гласът в интерфона беше топъл и чувствен:

— Доктор Манчини, баща ви е на първа линия.

— Благодаря, госпожице. — Паоло натисна бутона. — Татко?

— Чете ли „Месаджеро“?

— Да, снимката е пред мен.

— И какво мислиш?

— Ами… то няма много за мислене.

— Поговори с него, моля те.

— Едва ли ще има полза, но щом искаш…

— Благодаря ти, Паоло.

Баща му затвори телефона и вдигна вестника. Погледна снимката. Господи, колко е красив! Прилича на нея. Бледа усмивка раздвижи умореното му лице.

Секретарката нахълта в кабинета с някакви документи за подпис. Сложи ги на бюрото и остана в очакване. Паоло извади златната си писалка, подарък от годеницата му Мануела, и в този миг долови предизвикателен дамски парфюм. Докато държеше в ръка писалката, той си мислеше за секретарката, за парфюма, за невинните й бедра… Или може би не бяха толкова невинни… Мисълта за преднамереност изведнъж го възбуди.

— Господин докторе, това на снимката не е ли брат ви?

Паоло подписа последния лист.

— Той е.

— О, на живо изглежда много по-добре!

Нарочно го каза, сигурен беше! Точно както беше сигурен, че с тази хватка, която беше намислил, господин Форте ще си спести милиони.

Втренчи се в днешния вестник. За миг си представи, че това там е той, изправя мотора на едно колело, а зад гърба му седи секретарката, краката й са долепени до неговите, ръцете й са обвити около кръста му… Би било хубаво, но той изпитваше ужас от високите скорости. Кой знае дали някога ще се види във вестника… Е, със сигурност няма да е с мотор. Най-много да е нещо свързано с финанси, например: „Арестуваха счетоводителя на известен бизнесмен!“

Палина подтичваше след Баби по стълбите.

— Ей, разказа й играта на тая!

— Вече съжалявам…

— Ти пък, така й се пада! Да не мислиш, че случайно е сложила там моето контролно! Нарочно го е направила, за да ме дразни!

— Все пак ме е яд, видя ли я как ме гледаше?

— Споко, нищо не може да ти направи, ти си отличничка! Аз ако имах твоя успех… — Палина извади от чантата си пакет Camel light и налапа една цигара. Оставаха й още три до обърнатата, която й даваше право да си намисли желание.

— Абе ти нали каза, че вече няма пушиш!

— Казах, само че от понеделник.

— Не беше ли миналия понеделник?

— Миналия понеделник спрях и вчера пропуших отново.

Баби видя колата на майка си, паркирана от другата страна на улицата.

— Какво ще правиш сега? Идваш ли с мен?

— Не, ще чакам Поло. Може да дойде със Степ, защо не останеш и ти? Кажи на майка си, че ще обядваш у нас.

Баби се поколеба.

— А, не. Не искам да го виждам, казах ти. Престани да говориш за него или ще се скараме.

— Твоя работа. Тогава те чакам в пет пред кафе „Парначо“.

Баби се опита да възрази, но Палина се оказа по-бърза от нея:

— Да, с моята веспа.

Когато Баби си тръгна, Палина реши, че е време да разкаже на всички за днешната случка. Приближи се до няколко момичета от долните класове.

— Ей, разбрахте ли как се издъни Джачи?

— Не, какво е станало?

— Канеше се да скъса Силвия Феста, за малко да я остави на поправителен. Беше се объркала, написала й оценката срещу името на друго момиче.

— Вярно?

— Да, обаче Баби се усети.

— Коя, Джервази ли?

— Аха, точно тя.

Едно момиче с „Месаджеро“ в ръце се намеси:

— Абе не е ли тя тая на снимката?

Палина грабна вестника и прочете статията на един дъх. Момичето продължи:

— Всички разправят, че сте били на гонката вчера. Значи е вярно.

„Вярно и още как!“ — помисли си Палина и затвори вестника. Опита се да повика приятелката си, но не успя да надвие шума. Вече нищо не можеше да се направи. Баби влезе в колата и наведе седалката, за да седне отзад.

— Здрасти, мамо. — Понечи да я целуне и шамарът я улучи право в устата.

В този миг се появи сестра й:

— Видяхте ли? Баби я има във вестника…

Рафаела се разкрещя като луда, Даниела се опита да я успокои и в крайна сметка Палина се превърна в главната обвиняема. Баби получи поредното наказание, като все пак й разрешиха да види снимката си във вестника. Добре изглеждаше, но реши да запази тази преценка за себе си.

Чакаха само Джована, която винаги закъсняваше. Най-после пристигна и с обичайното „извинете“ се настани отзад. През целия път цареше мълчание, накрая тя събра смелост и изтърси:

— Тоя път не закъснях много, нали?

Даниела се разсмя, последва я Баби, дори Рафаела се усмихна и Джована здравата се обиди. „Ама че простачки са тия Джервази!“ — помисли си тя и реши още утре да каже на майка си: „Или ще идваш ти да ме вземаш, или вече ще пътувам с автобуса!“