Три метра над небето

7.

Топъл апартамент, няколко големи прозореца, от които се вижда булевард „Олимпика“, красиви картини по стените (едната със сигурност на Фантуци), четири тонколони в четирите ъгъла на хола и добре балансирана музика.

— Леле, Дани! Не можах да те позная!

— Ох, не започвай и ти!

— Не бе, роклята имам предвид! Стои ти страхотно, наистина!

Даниела погледна надолу и почти повярва за миг.

— Я стига!

— Е, какво сега, малко мязаш на Бонопане, оная, дето идва на даскало с пет кила грим…

— Винаги си толкова мила! Как го постигаш?

— Затова са приятелките.

— Не съм ти никаква приятелка.

— Добре, хайде мир! Целувка? — В знак на добра воля Джулия се приведе напред.

Даниела се усмихна, понечи да откликне, но видя зад гърба й Паломби и я заряза.

— Андреа, как си?

— Добре, а ти?

— Страхотно!

Размениха си бърза целувка, после той поздрави останалите момчета и Джулия отбеляза:

— Не се притеснявай, това е класически пиар.

Андреа размени няколко думи с другите, после я погледна отново и най-после загря:

— Леле, тоя път наистина си прекалила! Направо не те познах!

Две-три девойки затанцуваха. В ъгъла някакво бледо копие на Джованоти се мъчеше да пее рап, но без особен успех. Едно момиче се кълчеше като лудо, скачаше от крак на крак и размахваше високо ръце.

Баби поклати глава усмихната:

— Палина?!

Обърна се обло лице с дълга кестенява коса и странен кичур, стърчащ отстрани.

— Баби!

— Ти нали уж нямаше да идваш?

— Бяхме с Дема на един празник в Олджата, обаче ако знаеш каква тъпотия! Избягахме презглава и ето ни тук. Какво, не се ли радваш да ме видиш?

— Ти пък! Разбира се, че се радвам.

— Научи ли си по латински? Оная утре ще те изпита, само ти нямаш оценка.

— Да, знам. Учих цял следобед, после трябваше да изляза с майка ми, ходихме в центъра. Гледай какво си купих, харесва ли ти? — Тя направи странен пирует, развявайки атлазения си анцуг.

— Уха-а-а!

— Дема каза, че е супер!

— Има си хас — намеси се Джулия. — Знаеш моята теория…

— Пак ли? С нея сме приятелки откакто се помним!

— Здрасти, Баби! — Едно симпатично момче с тъмни къдрици решително се приближи.

— Ехей, Дема! Как си?

— Екстра! Видя ли колко е сладък анцугът на Палина?

— Аха, ако оставим настрана моята теория, стои й много добре.

Баби се усмихна:

— Отивам да поздравя Роберта, че още не съм й честитила.

Дема я проследи с поглед.

— Каква е тая теория?

— А, нищо, знаеш я Джулия — жената с хиляда теории и нулева практика.

Палина се засмя:

— Ела да потанцуваме.

До масата няколко момчета говореха за футболни трансфери. Кико Брандели се поколеба над купчината сандвичи. Някой беше вече обрал всички със сьомга! Реши да си вземе с гъби. Отхапа и точно в този момент дойде Баби. Кико остави сандвича на ръба на една чиния, скри го под хартиена салфетка със златен знак „Д“ и преглътна.

— Здравей, Роби, честито и всичко най-хубаво!

— О, Баби! Благодаря ти! — Размениха си две искрени целувки.

— Хареса ли ти подаръкът?

— Много! Точно каквото ми трябваше.

— Идеята беше моя. Понеже все закъсняваш за първия час, а живееш на две крачки…

— Точно защото живея на две крачки, все се успивам.

— Какво й подарихте? — попита някой.

Баби се обърна и изражението й се промени:

— А, Кико… Подариха ми един страхотен будилник.

— Така ли, супер!

— А той знаеш ли какво ми подари? Дантелена възглавница! Сложих я на леглото си.

— Внимавай, сигурно ще поиска да я изпробвате заедно — подхвърли Баби и като се усмихна насила, пристъпи към терасата.

— На мен възглавницата много ми хареса — додаде Роберта. Всъщност нямаше нищо против да я изпробва заедно с Кико.

— Сигурен съм — отвърна той. — Извинявай…

— Но… след малко ще сервират пастата! — извика след него Роберта, мъчейки се да го спре.

На терасата с меките кресла имаше пергола с приглушено, добре скрито осветление. По дървената конструкция се виеше жасмин. Една клонка още не беше стигнала догоре. Люлееше се, тласкана от вятъра, и младите й листа със скрити пъпки едва се поклащаха. Баби пристъпи по червените теракотени плочки. Вечерният полъх разпръсна парфюма й и отгърна сакото й, но тежестта в левия му джоб го спря: там лежеше връзка ключове, многобройни като битките, които беше водила с Рафаела за тях. Подпря ръце на парапета, притвори очи и вдиша дълбоко свежия аромат на вечерта. На гърдите й се появиха два малки знака на моминско желание.

— Кажи какво да направя, за да ми простиш.

Баби се усмихна на себе си, придърпа сакото и се покри:

— А какво си готов да направиш, за да ме ядосаш?

— Хайде стига, в такава нощ е тъпо да се караме.

— Аз пък обичам да се карам.

— Забелязах, по това много си пасваме.

— Но после обичам и да се сдобрявам, а с теб не мога.

— Защото не знаеш какво искаш! Хем ти се иска, хем не ти стиска! Като всички жени!

— Ей това „като всички“ те дъни. Мислиш, че всички са ти в краката.

— Не че го мисля, ами си е така! Аз какво да направя? Например Роберта. Бас държа, че наистина иска да изпробва с мен новата си възглавница.

— Не се и съмнявам, но тя е готова да я изпробва с кого ли не, така че не се брои.

— Добре, предавам се. Хареса ли ти филмът снощи?

— Ти не ме остави да го изгледам!

— Добре де, казах, че се предавам. Ще ти го изпратя на касета. Знаеш ли какво ми казаха?

— Какво?

— Че е много по-приятно, когато мирише на сметана.

— Мръсник! — Баби се изсмя и посегна да го удари, но Кико спря ръката й.

— Шегувам се де! Сдобрихме ли се вече?

Очите му бяха толкова красиви, почти колкото усмивката му.

— Сдобрихме се.

Кико се приближи и я целуна по устните. Можеше да стигне по-дълбоко, но Баби се откъсна и погледна навън, където няколко облачета се носеха бавно по мастиленото небе, галеха луната, изсветляваха и очертанията им ставаха сребристи. Погледът й се отмести към покривите на къщите, високите пинии, фаровете на една кола… Ако можеше да види по-добре, щеше да забележи и онези момчета, които се смееха и надуваха клаксоните… но все още бяха твърде далеч.

Кико я прегърна и докосна косата й.

— Много си красива тази вечер.

— Само тази вечер?

— Винаги.

— Така може.

Позволи му да я целуне.

Долу спря един тъмносин голф, предният му спойлер закачи бордюра. От колата слезе някакво момче.

— Сигурна ли си, че е тук?

— Естествено! Момичето, което беше с него, извади една картичка от черната си чанта. — Ето: „Роберта Мики има удоволствието да ви покани…“ — Пропусна края на изречението и мина на адреса: Улица „Касия“ 1130.

Момчето намери името на домофона.

— Ето го. Мики.