Три метра над небето

50.

— Бихте ли ги?! — Поло не вярваше на ушите си.

— Прибрахме им двеста хиляди ей така!

— Значи на Баби баща й е печен?

— Страхотен! Франческа каза, че много й е харесал.

— Хм, на мен ми се видя доста смотан.

— Ти пък кога си го виждал?

— Като се върнах у вас да взема Арнолд.

— А, вярно. Той как е?

— Страшен е! Да знаеш, много е умен. Оня ден бях пред нас, хвърлих му лъжицата и той хукна след нея, само че после подгони една кучка. Завалията, май оная даскалица не му е давала да се чука.

Степ спря пред една ниска сграда.

— Тук е. И внимавай, не искам проблеми.

— Да не би аз да създавам проблемите?

— Винаги.

— А, така ли? Не забравяй, че дойдох само за да ти направя услуга.

Качиха се на втория етаж, където Баби се грижеше за Джулио Мариани — момченце на пет годинки със светла коса и много бяла кожа.

— Здрасти! — Степ я целуна.

Тя се изненада, като видя, че не е сам. Поло измърмори нещо, което трябваше да е поздрав, и седна на дивана до детето. Смени канала — търсеше нещо по-интересно от тъпия анимационен филм. Естествено, Джулио започна да мрънка.

— Чакай, чакай, сега почва най-хубавото. Идват летящите костенурки.

Джулио повярва и загледа заедно с него „Процесът в понеделник“.

Баби отиде в кухнята, следвана по петите от Степ.

— Тоя защо го доведе?

— Ами… той обича децата, искаше да се запознае с Джулио.

— Да бе. И още с влизането го разрева.

— Добре, доведох го, за да остана с теб насаме, това е истината. Сега може ли да се съблечем? — Той се ухили и я издърпа зад първата врата, която успя да отвори.

Баби се противеше, но целувките му я убедиха и двамата се озоваха върху нечие тясно легло.

— Ох!

Степ опипа гърба си — острия ръб на танк го беше ранил между плешките. Той го хвърли със замах на килима, избута на пода войниците и разглобяемите чудовища, после притвори вратата с крак и се отдаде на любимата си игра. Погали косата й, ръката му пробяга бързо по деколтето на блузката й и я разкопча. Повдигна сутиена й и целуна кожата й, бяла и нежна. Сега пък нещо го убоде по врата.

— Ох!

В полуздрача я видя да се смее — държеше странна кукла с разперени остри уши. Този невинен смях го порази още повече.

— Ей, заболя ме!

— Не можем да останем тук, това е стаята на Джулио. Представяш ли си, ако влезе!

— Няма да влезе, нали Поло е с него…

Отново потъна между гърдите й. Тя зарови пръсти в косата му и се подчини.

Поло ръфаше някакъв сандвич, който беше намерил в кухнята, и надигаше ледена бира. По едно време Джулио скочи от дивана.

— Ти къде?

— Отивам си в стаята.

— А-а, не! Никъде няма да ходиш!

— Искам! — Детето пак понечи да тръгне, но Поло го дръпна за червения вълнен пуловер и го настани до себе си, като притисна корема му с лакът.

— Пусни ме! Пусни ме! — захленчи Джулио.

— Тихо, че детското почва!

— Лъжеш! — Малкият хвърли поглед към телевизора, видя образа на Бискарди и ревна с все сила.

Тогава Поло го пусна.

— Искаш ли бира? Много е хубава, пият я само големите.

В първия миг Джулио сякаш се заинтересува от предложението, сграбчи бутилката и отпи една глътка.

— Не ми харесва!

— Чакай сега да видиш какво ще ти дам.

След няколко минути наследникът на семейство Мариани си играеше щастлив и доволен с букет благоуханни балони. Колко малко му трябва на едно дете — само два-три презерватива.

Поло се обърна. От стаята вече не идваше никакъв звук. Стана му скучно и той се хвана за телефона.

В полумрака на тази стая, пълна с играчки, Степ галеше раменете й, а Баби стоеше с притворени очи, доброволна пленница на въздишките му. Хвана нежно ръката й, разтвори я, целуна я по дланта и я положи върху разголената си гръд. Отначало това сякаш я стресна. „О Боже, не мога да го направя…“ Степ продължаваше да я целува по шията, зад ушите. Опитните му пръсти я докосваха като меки вълни и тя се остави на това течение. Постепенно събра смелост и понечи да го погали. Той я притисна към себе си, за да й вдъхне увереност. Ръката й се плъзна по кожата му. Усети корема му, силните мускули. Озова се сред късите къдрави косми и после се мушна под джинсите. Спря върху първото копче и в този момент, кой знае защо, в ума й изникна Палина. Представи си как й разказва всичко това. Тази мисъл й даде смелост и златистото копче се изтръгна от илика с лек шум…

Оттам нататък всичко беше много по-лесно. Сякаш си бяха казали всичко, бяха го приели. И двамата знаеха какво става. Дойде ред на второто копче, после — на третото… Краищата на джинсите се раздалечаваха, все по-свободни. Степ се откъсна внимателно от нея, отметна глава назад, но Баби го настигна веднага, за да се скрие смутена в целувката му. Наблизо се тресна врата… и изведнъж магията изчезна.

— Какво беше това? — Баби се надигна.

— Откъде да знам! Хайде, ела тук.

Той я притегли отново към себе си.

Нов трясък. Този път нещо се счупи.

— Да му се не види! Оттатък става нещо! — Баби скочи светкавично от леглото, оправи си полата, закопча си блузката и излезе от стаята.

Степ се отпусна по гръб и безпомощно разпери ръце:

— Тоя кретен! Последва я в хола, а там… — Какво правите, мамка му?!

Бъни и Хук се биеха на килима. До тях лежеше съборена лампа. Скело седеше с крака на дивана, ядеше пържени картофи и гледаше „Големият удар“. Луконе държеше Джулио в скута си и му подаваше марихуана:

— Гледай, Степ, гледай колко е разстроено това дете!

Баби се нахвърли отгоре му като тигрица, изтръгна цигарата от ръцете му и я угаси в пепелника.

— Вън! Вън оттук! Махайте се!

Като чуха врявата, от кухнята наизлязоха Дарио, още някакъв с бира в ръка и Сицилианеца с едно непознато момиче. Лицата им бяха зачервени. Степ си помисли, че сигурно са правили точно това, което той не успя. „Блазе им!“

Баби ги заблъска един по един към вратата.

— Махайте се всички! Разкарайте се оттук!

Това още повече ги развесели.

— Хайде, копелета, отивайте си — включи се Степ. Накрая изпъди и Поло: — А с тебе после ще се разправяме.

— Ама аз повиках само Луконе! Той се е обадил на другите…

— Не се обяснявай! — Степ го ритна по задника и го изхвърли във фоайето.

Баби вече разтребваше.

— Гледай, гледай какво са направили тия кретени! — Показа му счупената лампа, дивана, залят с бира, разпръснатите пържени картофи. Очите й се наляха със сълзи.

Степ не знаеше какво да каже. Прегърна я.

— Не се ядосвай, ще ти помогна да почистиш.

— Няма нужда, сама ще се оправя.

— Сърдиш ли се сега?

— Не се сърдя, просто е най-добре да си тръгнеш. Госпожа Мариани всеки момент ще си дойде.

На прага Степ се обърна за последен път:

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна?

— Сигурна съм.

Целунаха се набързо, после тя затвори вратата.

Долу нямаше никой. Степ яхна мотоциклета си и в този миг тайфата изникна иззад паркираните коли.

— Babysitter! Babysitter! — крещяха всички.

— Ах, мамицата ви! — изръмжа той и се втурна да гони Поло.

— Стига, копеле! Аз нямам нищо общо! Сърди се на Луконе! — оправдаваше се той тичешком. — Хайде сега, и без това не правехте нищо в оная стая…

Двамата изчезнаха в мрака на улицата, следвани от любопитството на един буден съсед.

Баби събра счупените стъкла, изми пода, почисти дивана и се огледа. Е, можеше да е и по-зле. „Ще кажа, че аз съм съборила лампата, докато съм си играела с Джулио.“ — Детето нямаше как да отрече — спеше дълбоко, напълно замаяно.