Три метра над небето

15.

Паоло седеше зад бюрото си. Благодарение на отличната си диплома той имаше чудесна работа, все пак беше завършил „Бокони“… Всъщност истината е, че баща му го уреди. Влезе младата му секретарка с кремава блузка, може би твърде прозрачна за този свят на цифри и данъчни облекчения.

— Господине?

— Да, кажете.

— Брат ви е тук, с още едно момче. Да ги поканя ли?

Тъкмо преглеждаше документите на господин Форте, един от най-важните клиенти на кантората. Вдигна очи, за да се фокусира върху сутиена на момичето, но преди да успее да каже нещо, гостите нахълтаха в кабинета.

— Естествено, че ще ме покани, нали сме една кръв, мамка му! Ние всичко делим по братски! — Степ хвана лакътя на секретарката, за да подсили намека.

— Извинете, не знаех.

— Е, вече знаете.

Тя погледна надолу и се опита да освободи ръката си:

— Сега може ли да изляза?

— Разбира се, благодаря ви — отвърна Паоло, който нищо не забеляза въпреки новите си очила.

Степ и Поло се тръшнаха в двете кожени кресла пред бюрото му.

— Виж го ти нашия! Къде я намери тая, бе? — поинтересува се Степ. — Я кажи, изчука ли я вече? Какво, не ти ли пусна? Аз на твое място щях веднага да я уволня.

Паоло го погледна шокиран:

— Степ, всеки път ли трябва да ти повтарям… Не може ли когато идваш при мен… да се държиш по-прилично? Аз все пак работя тук, всички ме познават…

— ’Що бе, к’во толкова съм направил?

— Ето и снощи. Сто пъти ти казах: като се прибираш късно, не вдигай толкова шум!

— Снощи бях гладен! Какво, да не ям ли? Просто си приготвих една пържола.

— Не съм ти казал да не ядеш. Въпросът е как ядеш. Аз ходя на работа и имам нужда от сън. Ама на теб какво ти пука, нали ставаш когато си искаш… Между другото… знам, че днес ще ходиш при татко.

— О, така ли? Говорили сте си за мен?

— Само това оставаше, та аз не знам нищо за теб! Той се обади… Хайде казвай за какво си дошъл, проблем ли има?

Степ погледна към Поло.

— Никакъв проблем, просто трябва да ми дадеш четиристотин хиляди лири.

— Четиристотин хиляди?! Аз да не ги копая!

— Добре, тогава триста.

— Нищо няма да ти дам!

— Няма значи? — Степ се наведе напред и Паоло се отдръпна уплашено. — Споко бе, нищо няма да ти направя. — Той натисна бутона на интерфона и каза на секретарката: — Госпожице, може ли да дойдете за малко? — После се намести удобно в креслото и се усмихна: — Ако не ми дадеш парите още сега, само да влезе тая и… ще й сваля прашките.

— Какво?!

Вратата се отвори.

— Свободна сте, госпожице — побърза да каже Паоло.

— Един момент! — обади се Степ и стана.

Момичето се чудеше какво да направи. Тази ситуация беше малко по-различна от задачите, които изпълняваше всеки ден.

— Бих искал да знам колко струват прашките ви — изтърси Степ.

Секретарката се притесни.

— Стига, Степ! — протестираше Паоло. — Госпожице, свободна сте…

Но Степ отново я хвана за лакътя.

— Изчакайте само секунда. Паоло, дай на Поло това, което му дължиш, и после госпожицата може да излезе.

Паоло извади от портфейла си три банкноти по сто хиляди лири и му ги подаде ядосано. Поло ги преброи, потвърди, че всичко е наред, и Степ пусна секретарката да си ходи:

— Благодаря ви, госпожице, вие сте максимално ефективна! Не знам какво щяхме да правим без вас!

— Добре, получи си парите — каза Паоло и решително заобиколи бюрото, — а сега се махай, защото ми писна! — Понечи да го блъсне, но се отказа. По-добре да го порази с думи: — Слушай, така, както я караш, пак ще се забъркаш в някой батак.

— Аз?! Ти се шегуваш. Тези пари ми трябваха, за да ги дам назаем. Един приятел имаше малък проблем. Излагаш се, Па. Говорим за триста хиляди лири, не е кой знае какво.

Счетоводителят приседна на ръба на бюрото.

— Значи става дума за заем?

— Разбира се. Досега винаги всичко съм връщал, нали? — Е, нещата съвсем не стояха така, но Степ продължи: — Тогава от какво се притесняваш? Слушай, нещо си блед, защо не дойдеш някой път да направим едно кръгче с мотора?

Брат му си свали очилата.

— С мотора?! Никога! По-добре да умра! В тази връзка… снощи бях в „Костенурката“7 и знаеш ли кого видях? Джовани Амброзини.

Степ потръпна. Сърцето му кипна от гняв.

— А, така ли? И к’во?

— Беше с някаква жена, много по-стара от него. Като ме забеляза, се притесни. Но после видя, че теб те няма, и даже ми се усмихна… ако това може да се нарече усмивка… Долната му челюст още не се е оправила. Абе ти… така и не ми каза защо го наби.

Степ замъкна приятеля си към вратата, но на прага се спря. Брат му седеше зад бюрото с кръглите си очилца. Косата му беше подстригана съвършено, беше изтупан като по журнал.

— Искаш да знаеш защо набих Амброзини ли? Защото не му харесваше как се обличам.

Тръгнаха си — нахални и развеселени. На партера Степ поздрави портиера:

— О, Мартинели! Хайде да почерпиш две цигари!

Старецът извади от джоба си един пакет евтини цигари.

Чукна го с ръка, за да се покажат точно две, но момчетата награбиха повече и се отдалечиха. „Изобщо не прилича на брат си! — помисли си портиерът. — Той никога не пропуска да благодари.“

Звънна близкият интерком. Мартинели погледна дисплея — търсеха го от кабинета на Паоло.

— Кажете, доктор Манчини.

— Бихте ли се качили за малко при мен, ако обичате?

— Разбира се, идвам веднага.

— Благодаря.

Мартинели влезе в асансьора и натисна бутона на четвъртия етаж.

Паоло го очакваше на вратата.

— Заповядайте, влезте… Седнете.

Той се настани на ръба на креслото, беше като на тръни. Защо го викат? Нещо лошо ли е направил?

Доктор Манчини въздъхна, сякаш се готвеше да му разкрие някаква дълбока тайна:

— Вижте какво, Мартинели, искам да ви помоля за една услуга.

— Кажете, господин докторе. Ще направя всичко, стига да мога.

— Отсега нататък не пускайте брат ми при мен.

— Ама какво говорите, наистина ли… да не го пускам вече? И какво да му кажа? Ами ако се ядоса? Трябва да сложим Майк Тайсън на вратата…

Паоло се втренчи в този спокоен човек. В сивите му дрехи, в сивата му коса. Представи си го как препречва вратата: „Извинете, наредено ми е да не ви пускам.“ Степ се противопоставя. Мартинели повишава тон. Степ напира. Мартинели го изтласква навън. Степ го хваща за сакото, блъсва го в стената и после…

— Прав сте, Мартинели. Не помислих добре. Оставете, аз ще се погрижа. Ще говоря с него вкъщи.

Портиерът се изправи.

— Всичко друго бих направил с удоволствие, господин докторе, наистина! Но това…

— Не-не, прав сте. Моя грешка е, че ви помолих. Все пак ви благодаря.

За малко да се озове в рискова ситуация! Кой може да го спре оня дивак? Добре че докторът е разбран човек.

Паоло гледаше през прозореца със странно чувство на удовлетворение. В крайна сметка направи едно добро дело — спаси живота на Мартинели.

Влезе секретарката с няколко папки.

— Това са практиките, които поискахте.

— Благодаря ви.

Тя се спря за миг.

— Странен тип е брат ви. Изобщо не си приличате.

Паоло си свали очилата в опит да изглежда по-очарователен.

— Това комплимент ли е?

— В известен смисъл да — излъга секретарката. — Все пак вие не разпитвате хората колко им струват гащите.

— Има си хас.

Без очилата почти нищо не виждаше, но очите му неизбежно се залепиха за прозрачната блузка. Секретарката се направи, че не е забелязала.

— Брат ви каза да ви предам, че сте прекалено добър с мен… и че не е трябвало да му плащате, а да го оставите да направи каквото е обещал. Може ли да ви попитам… какво точно е обещал?

Паоло не откъсваше поглед от хубавото й тяло. От съвършената й пола. От изваяните й крака. Представи си я полугола и как Степ й къса прашките. Възбуди се.

— Нищо, госпожице. Пошегувал се е.

Тя си тръгна малко разочарована, а той едва успя да си сложи очилата, за да фокусира това предизвикателно задниче.

„Ама че съм глупак!“ Знаеше, че ако Степ не му върне парите, това ще е най-лошата сделка на годината. Или не, много по-лоша е тази на господин Форте, който се е доверил на счетоводител, неспособен да реши собствените си проблеми.