37.

Странно, будилникът я завари ококорена. Баби вдигна щората, като танцуваше в ритъма на музиката. Съблече горнището на пижамата си и усили радиото. Надникна в огледалото и се изплези.

Момчето от отсрещния блок я наблюдаваше, усмихваше се, сякаш искаше да установи контакт. Тя отвори вратичката на гардероба и се скри зад нея. Досадникът остана да гледа плаката — огромен мъж с мотор и русо момиче зад него. Когато Баби затвори гардероба, съседа го нямаше вече. Много добре, тъкмо няма да й досажда. Ако някой още не е разбрал, тя си има гадже. Или пък няма? Погледна снимката. „Ама че дръзко лице. А и усмивката му не ми вдъхва доверие. Може би нямам гадже?“ Тази мисъл продължи да я тормози и на закуска. Беше по-мъчителна и от въпросите на Дани, и от упреците на Рафаела, дори от напълно неуместното изявление на Клаудио:

— Не съм го очаквал от теб… Пухче!

Всички го изгледаха смаяни.

— Откога стана Пухче? — поинтересува се сестра й.

— Винаги съм й викал така!

Барбара вдигна очи към баща си, който лъжеше толкова самоуверено. Днес за нея това беше единственият повод да се усмихне.

По пътя към училището се озърташе с надежда, в часовете рисуваше сърчица с въпросителни… Удари звънецът и Палина не издържа:

— Ей, какво става? Къде изчезнахте снощи?

— Никъде, ходихме в Анседония.

— Чак дотам?

Баби кимна.

— И?

— Стига де!

— Щом сте ходили чак дотам, значи сте слезли на плажа…

— Да.

— И нищо ли не правихте?

— Е, целувахме се…

— О-о-о! Направихте го, нали?

— Не, само се целувахме и всичко беше супер, само дето… не знам какво се разбрахме.

— Ама той опита ли се да… — Палина посочи красноречиво надолу.

Баби поклати глава и въздъхна:

— Не.

— Тогава наистина имаш основание да се притесняваш.

— Защо?

— Защото това значи, че не е безразличен към теб.

— Мислиш ли?

— О, да. Обикновено ги опъва още на първата среща.

— Браво, много ме успокои!

— Е какво сега, да те лъжа ли? Вместо да се радваш… Ако устискаш до втората среща, ще разбереш.

Баби я блъсна назад:

— Глупачка! И да знаеш: веспата ти е конфискувана.

— От кого?

— От нашите.

— Аха-а, от Рафаела! Някой ден ще си поговоря аз с нея. Представяш ли си, оня ден ми налетя!

— На тебе?!

— На мене, да! Целуна ме, докато спях!

— Стига бе!

— Сериозно!

— А баща ми ти взе ключовете и видя буквата „П“. Казах му, че като съм била малка, ми е викал Пухче.

— И той?

— Вече ми вика така!

— Ох, баща ти е готин, обаче е адски загубен.



Степ се изстреля под душа и остави силната струя да масажира гърба му. Опря длани в стената и започна да натиска, като вдигаше ту левия, ту десния си крак. Сети се за сините й очи — огромни, чисти, дълбоки. Усмихна се и си я представи, невинна и ведра. Докато се обтриваше с хавлията, разсъждаваше за всичко, което си бяха казали досега. На закуска пък мислеше за семейството й, за сестра й… Баща й сигурно беше забавен. Майка й имаше твърд характер и черти, подобни на нейните, само че избледнели от възрастта. Дали и тя един ден ще стане такава? „Понякога майките са проекция на момичето, с което се срещаме днес.“ Спомни си за една майка, която беше много по-свястна от дъщеря си… Допи кафето и някой звънна на вратата. Мария изтича да отвори.

Поло хвърли обичайния пакет на масата. Докато слушаше бърборенето му, Степ дъвчеше сандвич със сьомга. Приятен навик.

— Трябва да ми кажеш! Опъна ли я, или не? Леле, тая има толкова долен характер, че никога няма да ти пусне! И защо се запиляхте на майната си, къде ли не ви търсих! Ако знаеш какво стана с Мада… Гледаше като отровена! Ако се добере до твоята, ще я оскубе!

„Мадалена, вярно. Снощи напълно забрави за нея, не искаше да си спомня и днес. Тъпа история.“

— Дръж. — Поло му подаде бяло листче, смачкано на топче. — Това е телефонът й. Взех го от Палина. Знаех си, че ще го искаш.

Степ го прибра в джоба си и отиде в другата стая. Приятелят му го последва.

— Копеле, ще ми кажеш ли най-после? Опъна ли я?

— Защо ми задаваш едни и същи въпроси? Не знаеш ли, че съм джентълмен?

В отговор Поло скочи на леглото и се запревива от смях.

— Ти ли си джентълмен?! Ох, лошо ми е… Мамка му… Джентълмен!

Степ поклати глава и започна да се облича. По едно време и той се разсмя. Да, рядко е бил джентълмен. И щеше да е хубаво, ако можеше да разкаже на някого за това.

38.

На входа на „Фалкониери“ никой не продаваше учебници — това беше лицей от класа и дори най-изпадналите ученички не биха си купили книги втора ръка. Баби слезе по стълбите, като се озърташе с надежда. Няколко момчета причакваха нова или стара плячка. Наблизо екна мотор и нечий резервоар се размина на една боя разстояние от колите. Баби се качи в пежото на майка си, която още беше ядосана.

— Здрасти, мамо.

— Здравей.

Този път не последва шамар, защото нямаше провинение. Баби почти съжали за това.

Залепнали за мрежата на футболното игрище, Степ и Поло наблюдаваха тренировката на любимия си отбор. До тях бяха Скело, Хук и още няколко души. Голямо викане падна, но само колкото да се вдига шум. Покрай завоя за Тор ди Куинто няколко по-кротки запалянковци гледаха мача от колите си.

Една от новите придобивки на клуба, млад славянин с изчанчено име, вкара ефектен гол. Феновете му наскачаха и запяха някакъв химн, като се полюляваха напред-назад. Степ крадешком си погледна часовника. Един и половина. Сигурно току–що е излязла и сега е в колата на майка си, прибират се по „Корсо Франча“. По-красива е от гола на Станкович. Може би ако тръгне веднага, ще успее да я пресрещне.

Забеляза, че Поло го наблюдава.

— Какво има?

— Нищо.

— Какво си ме зяпнал тогава?

— Защо, не може ли да те зяпам?

— Ей, педал, гледай си мача!

На терена играчите си подаваха бързо топката, а един левак между тях се мъчеше да им я отнеме.

— Какво, пак ли ме зяпаш? Абе ти май не разбираш от дума! — Степ сграбчи главата на Поло и я заблъска в мрежата.

— Там трябва да гледаш! Там, там!

— О-о-ох! Поло понечи да се освободи, но носът му се заклещи в една дупка, а устните му — в съседната.

Скело, Хук и останалите се нахвърлиха върху него — ей така, да поблъскат и те. Настана меле. Няколко непознати момчета също се включиха в екшъна, правеха се на полицаи и налагаха, когото сварят с рула от вестник. След малко групата се разпиля, всички се разбягаха и Степ яхна мотора си. Приятелят му скочи зад него и двамата се стрелнаха по чакъла.

„Дали е разбрал за какво си мисля?“

— Обаче много кофти, а? — провикна се Поло. — Стана късно, иначе можехме да ги вземем от училище!

— Я не ми се прави на отворен…

Вече и мислите му не можеха да останат скрити.

Баби се опитваше да учи. Прелистваше тетрадката си, сменяше станциите на радиото, отваряше и затваряше хладилника… Накрая се озова пред телевизора с шоколадово мляко в ръце. Сърцето й подскачаше всеки път щом звъннеше телефонът. Андреа Паломби се обади на сестра й най-малко три пъти. Ето пак! Животът е толкова несправедлив! Четири обаждания за Даниела, а за нея — нито едно…

Степ похапна у дома заедно с Поло, който изпразни хладилника и похвали кулинарните умения на Мария, а тя с удоволствие наблюдаваше как изчезва ябълковият пай, който беше опекла за Паоло… По-късно си тръгна и Степ препрочете всички комикси на Пациенца, прегледа оригиналите, с които толкова се гордееше, събуди заспалия Поло и му ги показа сигурно за четирийсети път, но той пак ги оцени по достойнство. Наистина бяха големи приятели — толкова големи, че Степ му разреши да ползва телефона. Естествено, Поло не пусна слушалката няколко часа — винаги правеше така, където и да отиде. Особено откакто си хвана гадже. Мечтаеше да свие отнякъде мобилен телефон…

— Брат ми има — отбеляза Степ.

Очите на госта светнаха: след като му изяде пая, защо да не му свие и телефона?

Баби и Дани отидоха на аеробика. Една залязла актриса пресметнала, че хубавият й задник ще носи много повече пари в салона, отколкото на екрана, и се отказала от второразредните филми, за да си отвори спортен салон. Искала да помогне на мъжа си — наскоро фалирал продуцент. Говореше се, че е инвестирала именно парите от този инсцениран банкрут. Едно е сигурно: и двамата имаха хубави задници в пряк и в преносен смисъл…

Степ и Поло пък отидоха в клуба на РАИ и кръстосаха стиковете на зелената маса. После решиха да минат през фитнеса. По пътя срещнаха Скело, Хук и Сицилианеца. Поблъскаха железата, отметнаха две-три упражнения за рамене и гърди… Бездруго нямаха кой знае каква нужда от тренировки.

Баби и Даниела се върнаха вкъщи. Изядоха две големи салати с царевица, придружени от Crispie Roll.

Степ, Поло и другите ометоха няколко пици в „Галето“, пиха бира после някой предложи да отидат на кино. Поло каза, че предпочита да се види с Палина, защото била сама вкъщи. Другите го обърнаха на майтап, а един откровено му завидя. Казаха си „довиждане“ и се разделиха.

Баби и Даниела седяха на дивана заедно с родителите си. Гледаха весел семеен филм по първа програма. Атмосферата беше видимо по-спокойна.

Степ остана сам, размотаваше се с мотора. Тъмни заплашителни облаци се гонеха в небето. Чу се далечна гръмотевица, след малко — още една. Закапаха едри капки, все по-силно. Скоро обувките му Tobacco потъмняха, шибани от дъжда. Якето му се накваси.

Улица „Беваня“. Намали пред безлюдния пазар и спря под навеса на будката. Водата се стичаше по металния ръб. Погледна джинсите си — бяха мокри от коленете надолу. Мина закъсняла кола. Степ запали цигара и неусетно се озова в близката телефонна кабина. Държеше смачканото навито листче.

След малко телефонът в дома на Джервази звънна и Даниела вдигна слушалката, която държеше до себе си на дивана.

— Ало? — Погледна смаяно Баби. Не можеше да повярва на ушите си. — Сега ти я давам.

Беше й достатъчен само един поглед, за да разбере: той е!

Даниела й връчи слушалката, като внимаваше да не се издаде пред майка си. Баби я пое внимателно, сякаш се страхуваше, че треперещите й пръсти ще прекъснат връзката и той ще изчезне завинаги. Доближи я бавно до пламналото си лице.

— Да?

— Здравей. Как си?

Топлият му глас проникна право в сърцето й.

— Добре, а ти?

— Добре. Можеш ли да говориш?

— Един момент, че тук нищо не се чува. — Тя стана от дивана и пеньоарът й се развя след нея.

Рафаела веднага надуши нещо.

— Кой е? — попита тя.

Даниела реагира без капчица колебание:

— Кико Брандели — един от нейните обожатели.

Номерът мина и всички отново се втренчиха в телевизора.

Угасената лампа в стаята й. Тя — до мокрото стъкло на прозореца.

— Ало, Степ? Къде си?

— Под дъжда. Да дойда ли при тебе?

— Нашите са си вкъщи.

— Тогава ти ела.

— Не мога, наказана съм. Снощи и двамата ме чакаха на прозореца…

Степ се усмихна и хвърли цигарата.

— Значи е вярно! Има момичета, които стоят заключени вкъщи!

— Аха, и на теб ти се падна точно такова… — Тя затвори очи, ужасена от бомбата, която му беше подхвърлила. Зачака да чуе някакъв отговор. Отвори бавно очи. Дъждът вече утихваше. — Там ли си още?

— Да. Чудя се какво е да ти се падне някоя хитруша.

Баби прехапа устни и закрачи щастлива из стаята.

— Ако бях толкова хитра, щях да си хвана някой друг.

Степ се засмя:

— Добре, хайде мир! Да се опитаме да издържим поне един ден. Утре какво ще правиш?

— До обяд съм на училище, после пак съм наказана.

— Ами значи ще ти дойда на гости.

— Не мисля, че е добра идея.

— Защо? Ще се облека прилично!

— Не заради това, а по принцип! Знаеш ли какво, ти сутрин в колко ставаш?

— В десет, в единайсет… Както дойде. Понякога спя до обяд.

— Ще можеш ли да ме вземеш от училище?

— В един ли? Да, мисля, че да.

— Имах предвид преди часовете.

Кратко мълчание.

— В колко?

— В осем и десет.

— Защо ходите на училище толкова рано?! И после?

— После не знам, ще избягаме.

Не можа да повярва, че го е изрекла. „Ще избягаме.“ Мисълта й хареса.

— Добре. Значи в осем пред твоето училище. Стига да успея да стана.

— Няма да е лесно, нали?

— Няма.

Притихнаха. Не знаеха какво да си кажат.

— Ами чао тогава.

Вече не валеше. Облаците се носеха бързо. Степ се почувства щастлив. Погледна слушалката. От другата страна беше тя.

— Чао, Баби.

В небето грейнаха няколко бледи звезди. Той се качи на мотора. Осем и десет?! Луда работа! Кога за последен път е ставал толкова рано? Преди три дни се прибра по това време…

В тъмната стая, с телефона в ръка, Баби продължаваше да гледа втренчено през прозореца. „Навън сигурно е студено…“

— Неволно потръпна. Върна се в хола, подаде слушалката на сестра си и се настани на дивана.

Дани изучаваше с любопитство лицето й, като гледаше да не я забележи. Щеше й се веднага да й зададе своите сто-двеста въпроса, но се задоволи с изражението на очите й, които бяха изпълнени с щастие.

Баби насочи вниманието си към телевизора и в първия миг този стар черно–бял филм й се видя преливащ от цветове. После една страшна мисъл я върна в реалността: утре за пръв път ще избяга от училище!

Загрузка...