Три метра над небето

54.

Влезе вкъщи и спря насред хола. Иззад вратата се чуваше шум, някой пееше весело. Степ надникна в кухнята и видя Паоло до печката.

— Е, слава Богу! Вече си мислех, че няма да се прибереш! Готов ли си за вечеря?

— Ти какво правиш вкъщи, не трябваше ли да си у Мануела?

— Отложи се. Предпочетох да остана с теб. — Той сложи на масата огромна салата с ругета, грана и някакви светли гъби.

— Et voilà! Френска кухня!

Беше препасан с най-обикновена престилка. Оная с цветенцата висеше окачена до мивката.

— Не, сериозно, защо не си с Мануела?

— Не питай, лоша работа. Дай да говорим за друго.

— Ясно.

— Само гледай да не изядеш салатата, чу ли? Защо не наредиш масата оттатък… Покривката е там, долу.

Степ отвори чекмеджето и взе първата, която му попадна.

— Не, червената! По-чиста е, пък и нали е Коледа все пак. А… обадиха се мама и татко, искаха да те поздравят. Защо не им звъннеш?

— Опитах, беше заето. — Той се отправи към хола.

— Ами опитай пак.

Мълчание.

— Е, добре. Както искаш.

Седяха един срещу друг, малка елха блестеше на близката масичка, телевизорът беше включен без звук, по радиото неспирно вървяха коледни песни.

— Леле, Паоло, пастата е страхотна!

— Трябва й още сол.

— Според мен така е добре.

Баби също на всичко добавяше сол, понякога даже, без да опита.

— Не бързай, може да е солено! — й казваше той.

— Ти не разбираш. Просто обичам да соля!

Наистина не разбираше. Защо стана така? Как можа да отиде при друг? Представи си ги прегърнати. „Той едва ли ще я обича. Едва ли ще се забавлява с милите й капризи. Едва ли ще хареса малките й ръце, изгризаните й нокти, дебеличките й крака, скритата бенка… всъщност не чак толкова скрита. Може би ще я види, това да. Но никога няма да я заобича, поне не толкова.“

Паоло го погледна угрижено:

— Отвратителна е, нали? Ако не ти е вкусна, остави я. Второто е страхотно.

— Напротив, пастата е много хубава, честно.

— Какво има тогава?

— Не питай, лоша работа.

— По-лоша от моята?

Степ кимна. Усмихнаха се. Братски поглед в прекия смисъл на думата, за пръв път от толкова време насам.

Дълъг, решителен звън разцепи въздуха, носейки им радост и надежда. Степ изтича да отвори вратата.

— О… Здрасти, Палина. — Опита се да прикрие разочарованието си. — Ще влезеш ли?

— Не, минавам само набързо, да ти пожелая Весела Коледа. Виж какво ти нося. — Подаде му малко пакетче.

— Сега ли да го отворя?

Тя кимна. Степ го повъртя в ръцете си, докато намери правилната страна, и разгъна бързо хартията.

Беше дървена рамка, а в нея — най-хубавият подарък, който би могъл да си пожелае: той и Поло върху мотора, прегърнати. Сърцето му се сви.

— Страхотна си, благодаря ти.

— Ох, Степ, така ми липсва…

Едва тогава видя с какво е облечена. Стотици пъти беше виждал това дънково яке, стотици пъти го беше удрял по рамото — силно, приятелски.

— Може ли да те помоля за нещо?

— Каквото поискаш.

— Прегърни ме!

Той се приближи плахо до нея, разтвори ръце и я прегърна.

— По-силно! Както правеше той! Знаеш ли какво ми казваше… „Така ще останеш завинаги с мен!“ — Палина отпусна глава на рамото му и заплака. — Помня го толкова ясно, че ми иде да умра. Той те обожаваше. Казваше, че само ти го разбираш, че вие двамата сте еднакви.

Степ вдигна очи, вратата му се видя някак размазана.

— Не е вярно, Палина. Той беше много по-добър от мен.

— Така си е. — Тя подсмръкна и се отдръпна. — Аз… ще си ходя.

— Да те изпратя ли?

— Няма нужда, долу ме чака Дема.

— Поздрави го от мен.

— Весела Коледа, Степ!

— Весела Коледа!

В асансьора Палина извади от джоба на якето си пакет Camel light. Запали последната цигара, обърнатата, но я изпуши без капка надежда. Знаеше, че единственото й желание вече няма как да се сбъдне.

Степ отиде в стаята си и сложи снимката на нощното шкафче, после се върна при Паоло. А там го очакваше още една изненада.

— Това пък какво е?

— Подарък. Нали знаеш… на Коледа хората си разменят подаръци. Понеже видях, че изгори всички онези картинки… и си помислих, че сега нямаш нищо за четене.

Степ разгъна пакетчето и го напуши смях. „Името ми е Текс“ — комиксът, който мразеше най-много.

— Ако не ти харесва, можеш да го смениш…

— Да не съм луд! Чакай малко, и аз съм подготвил нещо за теб.

Той изтича до стаята и донесе малка кутия. Беше я купил следобеда, докато чакаше пред комплекса на Баби.

Паоло я отвори и в ръцете му се появиха черни слънчеви очила Balorama.

— Като моите са — поясни Степ. — Тези са много яки, никога не се чупят. И дори да не ти харесват, не можеш да ги смениш!

Брат му си ги сложи веднага.

— Как ми стоят?

— Идеално. Приличаш на мутра. Слушай, Па, имам идея. Днес е Коледа и не можеш да ми откажеш.

Студеният вятър изправи косите им.

— Степ, не може ли малко да намалиш?

— Карам само с осемдесет!

— В града не може с повече от петдесет!

— Стига глупости, знам, че ти харесва. — Степ натисна газта и брат му се вкопчи още по-силно в него.

Пресичаха кръстовища, минаваха на жълто. Вратовръзката на Паоло се освободи от якето и се развя в нощта с мощно плющене. Няколко закъснели коли спряха пред църквата. За миг и Степ изпита желание да се помоли, но после си каза: „Какво му дреме на Бога за мен? Бог е щастлив, живее си сред звездите.“ — Погледна нагоре — те блестяха на тъмния свод.

Изведнъж тази кадифена синева му се стори по-далечна отвсякога. Ускори, вятърът го прониза, очите му се насълзиха.

— Полека, Степ! Страх ме е!

— И мен ме е страх, Паоло. Страх ме е от дните, които ще дойдат, страх ме е, че няма да издържа, страх ме е от това, което вече загубих… От толкова много неща ме е страх!

Стори му се, че чува гласа на Поло, онзи негов кънтящ, весел смях:

— Мамка му, Степ, важното е да ти е гот!

Даде газ — неочаквано, рязко. Паоло закрещя, предната част на мотоциклета се вдигна и полетяха на едно колело като в доброто старо време, усмихвайки се на онзи букет цветя, оставен от някого в края на пътя.

Далеч оттам, в елегантната къща на Адолфоу се галеха две топли голи тела.

— Толкова си красива!

Тя се усмихна смутено.

— Но какво е това?!

С неудобство:

— Нищо… Татуировка.

— Орел, нали?

Долна лъжа:

— Направих си я с една приятелка.

В този момент не пропя петел, но сърцето й трепна от мъка. Дори безмилостната радиофонична съдба се изправи срещу нея, за да я накаже: Through the barricades. Тяхната песен. Баби заплака.

— Но защо…

— Не знам. Просто така.

Другаде хората шумно се веселяха, разноцветни карти плющяха по зелените маси, уморени баби се отправяха бавно към къщи. Едно мургаво момиче заспа, замечтано прегръщайки своята възглавница.

Предното колело докосна асфалта и Паоло започна да диша отново.

Беше лято, и двамата бяха малки. Майка им и баща им лежаха на сини шезлонги. Степ изскочи от водата и се втурна към тях с мокра коса.

— Мамо, гладен съм!

— Първо си смени банския и после ще ти дам пица.

Тя стана и го уви в една голяма хавлия, придържаше я над раменете му. Степ се събу и послушно нахлузи сухия бански. Опита се да го опази от песъчинките, полепнали по глезените му, но не успя. Тогава тя го целуна, устните й бяха меки и топли, с аромат на слънце и плажно масло, а той хукна обратно доволен, с парче пица в ръка — гореща, с хрупкаво крайче, точно както я обичаше.

Моторът бавно зави и се отправи към къщи. Време беше да започнат живота си отначало. „Дали ще се върна някога там, където всичко изглежда по-хубаво?“ — запита се Степ.

За съжаление знаеше отговора.