Три метра над небето

53.

24 декември

Лежеше буден. Всъщност изобщо не беше заспивал. Радиото свиреше до него, настроено на Dimensione Rock. Болеше го главата и очите му пареха. От кухнята прииждаха странни шумове, брат му закусваше. Погледна часовника — девет часа. Къде ще ходи Паоло по това време? Някои хора все имат работа, дори в празнични дни.

Вратата се тръшна и Степ изпита чувство на облекчение. Искаше да е сам. Е, той и без това беше сам… От тази мисъл се почувства още по-зле. Не беше гладен, не му се спеше. Остана в леглото, без да помръдва.

Не знаеше колко време е минало. А тази стая помнеше и щастливи дни… Колко пъти се е будил сутрин и е намирал обиците на Баби върху нощното шкафче, колко пъти са лежали двамата тук, влюбени и изпълнени с желание… Усмихна се. Сети се за студените й крака, за малките ледени пръстчета, които тя опираше в неговите. Сети се за светлите следи по кожата й, от току-що сваления бански. Спомни си как тя влизаше в банята и се смееше зад затворената врата, а после тичаше засрамена към леглото и се хвърляше върху него, ухаеща на любов. Къде отиде всичко това? Сърцето му се сви от болка, защото знаеше отговора.

В празнични дни човек си подрежда нещата и се чувства или още по-весел, или още по-тъжен.

— Дани, искаш ли го това? Ако не, ще го хвърля.

Даниела погледна синьото сако в ръцете на сестра си.

— Остави го, аз ще го облека.

— Ама то е цялото разпрано!

— Ще дам да го оправят.

— Както искаш. — Баби го остави на леглото и излезе от стаята.

Колко пъти се бяха карали за това сако… Тя наистина се беше променила.

Дойде майка им:

— Браво! Доста неща си заделила.

— Да, това тук всичкото е за боклука. И Дани не го иска.

— Добре тогава, ще ги опаковам и ще ги оставя за бедните. Искаш ли да излезем по-късно?

— Не знам. — Баби се изчерви.

— Както решиш. — Рафаела се усмихна и я остави сама.

Странно, напоследък се разбираха много добре, а допреди шест месеца постоянно се караха. Спомни си последното дело, Баби тъкмо беше излязла от съдебната зала и майка й я настигна в коридора:

— Защо не каза какво точно е станало? Защо не каза, че тоя престъпник е ударил Акадо без никакъв повод?

— Степ не е виновен. Даваш ли си сметка през какво е преминал той? Даваш ли си сметка какво е изпитвал в този момент? Вие знаете само да съдите хората! Планирате живота на децата си както ви е удобно и дори не ви пука какво мислим ние! Това да не ви е игра на карти! Не се ли питате защо някой е станал побойник или наркоман? Ама какво ви засяга, нали не е вашето дете! Е, този път те засяга, мамо! Този път дъщеря ти ходи с момче, което не мисли само как да си купи GTI 16 и Daytona, или как да прекара ваканцията в Сардиния! Вярно, сбил се е, но може би той е такъв, защото това е единственият начин, по който може да реагира!

— Що за глупости говориш, не те ли е срам! Изложи ни тук пред всички! Лъжкиня!

— Не ме интересува какво мислят за мен твоите приятели, мамо! Какво са постигнали те? Пари и само пари! Не говорят с децата си, не знаят какво ги измъчва. Изобщо не ви пука за нас!

Рафаела замахна и й удари шамар. Лицето на Баби се разтегна в усмивка.

— Е, сега съвестта ти е спокойна, нали? Сега спокойно можеш да се върнеш при своите приятелки и да поиграете карти. Дъщеря ти получи урок, разбра кое е правилно и кое не. Колко си смешна! Пращаш ме на литургия всяка неделя, а противоречиш на Евангелието! Трябва да си измислите ваши църкви и ваше Евангелие, където са праведни само онези, които са от добро потекло и имат хубав тен! Палячовци, това сте вие!

Колко време мина оттогава… Много неща се промениха. Баби въздъхна и отвори второто чекмедже. „Горката мама, как съм я ядосвала! Всъщност тя е била права, в живота има много по-важни неща.“ — Не можеше да назове тези толкова важни неща, защото не искаше вече да мисли за тях.

„Много си секси тази вечер!“ — Спомените идваха един след друг, неумолими, тъжни и мъчителни, далечни. Почивните дни, бягствата, малките ресторантчета, разходките по пълнолуние, купонът за осемнайсетия й рожден ден в Анседония… Към десет вечерта гръмна рев на двигатели и всички гости излязоха на терасата — най-после нещо, за което да говорят! След тортата със свещичките и ролекса от родителите й двамата скочиха на мотора и хайде по нанадолнището, към нощното море, към аромата на разцъфтели жълтуги, далеч от презрителния поглед на Рафаела и от разочарованата усмивка на Клаудио, който толкова искаше да танцува валс с дъщеря си.

— Това е за теб! — Беше златна огърлица с тюркоази, сини като щастливите й очи. — И не съм я откраднал — добави Степ, докато я целуваше.

А нощта преди матурата? Колко се смя, докато преговаряше уроците… Всички гадаеха коя тема ще се падне. „Навършват се сто и петдесет години от смъртта на Леопарди, открили са непознато досега произведение на Манцони, със сигурност ще е за Френската революция.“ Като излязоха оценките, Баби имаше седемдесет точки! Веднага изтича при Степ.

— Значи си зряла вече! — пошегува се той. — Зряла си като праскова.

Съблече я и се любиха, а после тя подхвърли:

— Представял ли си си някога, че ти, с твоите мизерни четирийсет и две точки, ще целуваш момиче със седемдесет! Ама че си късметлия!

— Късметлия съм — съгласи се той и не каза нито дума повече.

Няколко седмици след това Баби отиде да види Джачи — въпреки неразбирателствата помежду им класната изведнъж започна да се държи добре с нея, дори прекалено добре. Едва тогава стана ясно защо: било я е страх, че повече никога няма да види своя Пепито. Баби онемя. Изслуша злобните й думи и избяга оттам, не знаеше какво да каже, не знаеше и каква щеше да е истинската й оценка — онази, която си беше заслужила.

„Коледа е, хората трябва да са добри. Дали да не му се обадя? Колко пъти съм му прощавала, включително и за Джачи…“ — Замисли се за безбройните караници и за сладкото помирение след това, за надеждата, че всичко ще се оправи. Накрая техните й обявиха война, по цели седмици беше наказана.

Веднъж Рафаела покани гости за вечеря — все прилични хора. Дойде и синът на една нейна приятелка, много богат. „Добра партия“ — каза. После се звънна, Даниела отвори вратата, Степ я блъсна и тя си удари главата.

— Извинявай Дани, на теб не ти се сърдя, да знаеш!

Нахлу при гостите, сграбчи Баби за ръката и я завлече навън — въпреки крясъците на Рафаела и въпреки опита на „добрата партия“ да го спре.

— Колко е сложно всичко! — ридаеше тя върху гърдите му малко преди да заспи. — Да можеше да заминем някъде далеч, само двамата! На някое спокойно място, извън времето…

Той се усмихна.

— Знам къде ще отидем. Там никой няма да ни досажда.

— Къде? — Очите й бяха пълни с надежда.

— Където живеят влюбените. Три метра над небето.

Но на другия ден тя се прибра у дома.

Записа се в университета, специалност „Икономика и търговия“. Следобед беше заета и все по-рядко се виждаха. Веднъж отидоха при Джовани, поседяха на бара, но се появиха някакви мутри, нахвърлиха се върху Степ, започнаха да го удрят — ту единият, ту другият. Баби се разкрещя. Накрая ония избягаха, а той остана да лежи на земята.

Помогна му да се изправи, кръвта му изцапа тениската й Fruit. По пътя към къщи й пробута някаква история отпреди много време, уж тогава още не я познавал… Тя му повярва — или може би й се искаше да му повярва.

Като я видя обляна в кръв, майка й щеше да припадне.

— Какво е станало? Боли ли те? Баби, кажи ми какво се е случило! Пак ли заради оня престъпник?

Тя се затвори в стаята си и остана дълго сама, изтегната на леглото. Вече знаеше, че не може да продължава така. Нещо трябваше да се промени.

Няколко дни по-късно се видяха отново. Степ беше с разцепена вежда, зашита с няколко шева.

— Това от какво ти е?

— Ами… прибирах се вкъщи и за да не събудя Паоло, не светнах лампата в коридора. Блъснах се в един ръб. Ако знаеш колко ме заболя… Ужас!

Истината разбра от Палина. Отишли в квартал Таленти, в „Чичото от Америка“. Всички били въоръжени с вериги, а Степ — най-отпред. Спретнали си огромно меле, същинска вендета. Чак във вестника пишело.

Извади няколко стари тетрадки и ги хвърли на мокета.

— Какво ще правим довечера? Да отидем да гледаме гонката! Хайде де, всички други отиват!

— Аз там няма да стъпя повече! Ами ако пак ме види оная, откачената? И освен това довечера сме на гости. Ако искаш, ела.

Степ се появи издокаран със синьо сако. През цялото време седя на дивана, насилваше се да изглежда весел, но не му се удаваше. Мразеше тези хора. Вместо сега да е в „Оранжерията“, да кара със сто и четирийсет километра в час и всички момичета да викат за него… Срещна погледа на Баби и й се усмихна виновно. Беше ядосана, сякаш четеше мислите му.

Протегна се да вземе най-горната книга. Помнеше всичко, сякаш се случваше в този момент. Домофонът звънеше неистово, прислужницата сновеше из хола, почти тичаше; вратата се отвори и там беше Палина — бледа, разстроена, ридаеща неудържимо. Кошмарна нощ.

Баби започна да събира книгите, нахвърляни по земята. Взе няколко и ги сложи на масата, но когато се наведе отново, видя… житен клас, избелял като отминалото време. Беше го сложила между страниците на тефтера си — спомен от първото бягство. Тогава вярваше, че в живота й никога няма да има друг.

Сухото стръкче се разпадна между пръстите й като неизпълнено обещание.

Степ погледна кафеварката на котлона и засили пламъка. Наблизо имаше пепел, а под нея — оцеляло парченце хартия. Любимите му рисунки от комиксите на Андреа Пациенца. Оригинали, откраднати от редакцията на новия вестник Zut. В онази нощ просто счупи прозореца с лакът и влезе, взе картинките с митичния Paz и хукна към вратата, но някой го сграбчи за рамото. „Стой!“ — Степ го блъсна, събори го и му заби един юмрук в носа, но получи ответен удар и — о, изненада! — оказа се, че е жена… Някоя си Алесандра. Работела там до късно, до колкото издържи. Е, тази вечер издържа по-малко от обикновено, но не по своя вина. Степ задигна и една рисунка, която трябваше да излезе през седмицата, а после изчезна доволен.

Скоро след това Андреа умря. Беше юни. Публикуваха негова снимка заедно с цялата редколегия, там беше и въпросната Алесандра. Явно са се снимали скоро след кражбата, защото тя носеше големи черни очила.

Огледа хартийката. Май беше от лицето на Дзанарди? Все тая. Изгори ги всичките онази вечер, след телефонното обаждане.

— Какво правиш? — разкрещя се брат му. — Да не си откачил?! Виж, че подпали отдушника! После кой ще го плаща това? Я се махай, тия простотии ще си ги правиш навън!

Тогава му причерня. Блъсна Паоло в стената и го хвана за гърлото, за малко да го удуши. Счупи му очилата. После се успокои и го пусна. Брат му излезе, без да каже и дума, а Степ се почувства още по-зле. Остана сам с пепелта и го болеше както никога досега. В ума му зазвуча една от песните на Батисти: Prendere a pugni un noto solo perché è stato un po’ scortese, sapendo ehe quel ehe brucia non son le offese21.

Кафето изригна със съскане, сякаш искаше да каже нещо. Степ си наля една чаша и я пресуши на екс. В устата му остана горчивият вкус на спомените.

Лято. Пътува към нея. Спира на магистралата, за да й се обади, купува си капучино и после отново яхва мотора, жаден за нейните нежни целувки, за сънената й прегръдка. Да почука на прозореца й, да чуе как шумолят чаршафите, как шляпат по пода босите й крачета. Да я види зад открехнатата щора, там, в полумрака на стаята. Да върви до нея и всички да го поздравяват. Да я държи за ръката.

Септември. Родителите й я изпращат в Лондон. Уговорили са се с майката на Палина, искат да ги откъснат от лошите им приятели. Този път беше лесно — бегом при един познат в полицията, заявка за нови паспорти и накрая Палина заминава не с Баби, а с Поло. Петнайсет незабравими дни. Клаудио и Рафаела са доволни, Поло и Палина обикалят лондонските пъбове, а Степ и Баби пътуват за гръцкия остров Астипалея — с мотора до Бриндизи и оттам с ферибота, изтегнати на палубата върху шарени спални чували. После — белите мелници, козите, скалите и малката вила на плажа… Риболовът рано сутрин, спането следобед, разходките през нощта.

Ами онзи път, когато Баби покани всичките му приятели на вечеря? Отначало се държаха добре, но по едно време си грабнаха чиниите и отидоха в хола. Кой кани гости във вторник, когато се играе за Купата?! Естествено, всичко свърши трагично. „Рома“ падна, феновете на „Лацио“ подивяха и се наложи Степ да изгони всички навън.

Веднъж й хрумна да го заведе на маскен бал. Облякоха се като Том и Джери, но неочаквано се появиха Поло и другите. Чиста случайност… или по-скоро Палина се е издала. Направиха се, че не го познават. Поздравиха Баби, този малък Джери със сини очи, но пренебрегнаха Том и се хихикаха всеки път щом го видеха сред тълпата. На другия ден Поло се приближи до него със загрижен вид:

— Копеле, имам кофти новини. Вчера бях на купон и знаеш ли кого срещнах там? Баби.

— И какво от това?

— Ами… беше се маскирала като мишка и имаше един котарак, който я сваляше… ама много мръснишки. Ако ти трябва помощ, само кажи…

Не успя да довърши, защото Степ се хвърли отгоре му, хвана го за косата, натисна главата му и започна да я масажира с коравия си юмрук.

Стана му мъчно. Тогава трябваше да отиде с него, но Баби пак настоя да го заведе на купон. Какво ли не е правил заради нея… Домофонът звънеше неистово, прислужницата сновеше из хола, почти тичаше. Вратата се отвори. Беше Палина, с тебеширенобяло лице, очите й — пълни със сълзи.

— Поло умря.

Отидоха в „Оранжерията“ — тримата заедно с новата Y10 на Баби. Пътуваха мълчаливо. Видяха мигащите светлини, омразните униформи и Поло, проснат на асфалта. Някой мереше нещо, няколко души го гледаха, но никой не можеше да премери и види онова, което си беше отишло. Степ се наведе мълчаливо, докосна лицето му — този жест, който никога не му е бил позволен — и прошепна през сълзи:

— Ще ми липсваш…

Само Бог знаеше колко е искрен.

Кафето свърши. Прииска му се Поло сега да е тук, да му подхвърли обичайния сандвич със сьомга. Откога не е ял такъв? Отдавна, може би оттогава. Странно, вече не му се ядеше. Вероятно защото ако искаше сандвич, можеше да го има.

Баби погледна подаръка за Палина. Беше опакован в розова хартия със златна панделка. Дълго го избира, похарчи много пари, но така и не се видяха, за да й го даде. След лицея двете тръгнаха по различни пътища. Тя — „Икономика и търговия“, Палина — Институт по дизайн. Много обичаше да рисува. В часовете все й изпращаше разни бележки с карикатури. „Познай коя е тая! — Баби надникваше в листчето, озърташе се и откриваше прототипа. — Оная с вирнатата брадичка, с щръкналите уши, дето само се хили.“

Но откакто Поло го няма, Палина сякаш не може да се примири. Веднъж се обади майка й и Баби веднага отиде у тях. Палина лежеше свита в леглото, повръщаше, беше изпила половин бутилка уиски и едно шише валериан. „Самоубийството на бедните“ — отбеляза Баби. Приятелката й се разсмя, после заплака в ръцете й. Майка й ги остави сами, не знаеше какво да направи.

— Хайде стига, недей така, всеки е минал през това, всеки е искал да сложи край, но… спомни си кроасаните в „Монди“, пицата в „Бафето“, сладоледите на Джовани…

Палина се усмихна, подсмърчайки.

— И аз… когато се разделих с Марко — продължаваше Баби, — отначало мислех, че ще умра, обаче помниш ли колко бързо ми мина… Ти ми помогна, водеше ме насам-натам… срещнах Степ… Вярно, сега искам да го убия, но поне съм добре, нали?

От този ден сякаш нещо завинаги се пропука. Започнаха да се чуват все по-рядко, пък и вече нямаше какво да си кажат. Може би защото подобна проява на слабост е последното, за което човек би желал да си спомня. Или защото винаги мислим, че нашата скръб е най-силна и никой не е в състояние да я разбере. Никой не може да обича така, както обичаме ние, никой не може да страда така, както страдаме ние. Вероятно Палина така и не й прости, че заведе Степ на оня купон. Ако го беше оставила да отиде на гонката, Поло нямаше да умре, нали Степ беше неговият ангел хранител…

Или може би имаше някаква друга причина, скрита и непонятна. „Трябва да й се обадя. На Коледа всички стават добри.“

— Баби! — провикна се Рафаела. — Ела за малко!

Тя изтича в другата стая.

— Я виж кой е тук! — усмихна се майка й.

До вратата стоеше Алфредо и Баби мъничко се изчерви. В това отношение не се беше променила.

— Много е топло у вас… — отбеляза той, опитвайки се да стопи ледовете.

— Аха…

Майка й ги остави сами.

— Искаш ли да отидем на площад „Дел Пополо“, да погледаме изложбата на Презепи22?

— Да, изчакай само да се облека.

Той й стисна ръката, тя го погледна съучастнически. Странно, от сто години живееха в този комплекс, а доскоро изобщо не се познаваха.

— Знаеш ли, напоследък бях много зает, готвех дипломна работа… и освен това скъсах с моята… приятелка.

— Така ли? И аз!

— И ти ли пишеш дипломна работа?

— Не, и аз скъсах с моя приятел.

Всъщност Степ не знаеше още, но тя беше взела решение.

Облече палтото си и тъкмо бяха на прага, когато звънна телефонът. Баби спря за миг. Едно иззвъняване, две. Рафаела вдигна слушалката.

— Да? — И понеже Баби я гледаше въпросително, поклати нежно глава: — За мен е… — Отвърна на вялата й целувка и на възпитаното „довиждане“ на Алфредо. Вратата се затвори. — Ало? Не, няма я Баби. Не знам кога ще се върне.

Степ затвори телефона. Дали наистина е излязла? Почувства се сам, вече лишен и от гордост.

По-късно вървеше пеша сред празничното оживление и гледаше щастливите двойки, отрупани с подаръци. Усмихна се. Трудно е да караш, когато тя те прегръща, когато иска да сменя скоростите, а не може, когато имаш само една ръка, за да въртиш волана и в същото време да я обичаш. Лъхна го аромат на печени кестени. Така копнееше да вдиша парфюма й… Припозна се в едно момиче и едва укроти ритъма на разочарованото си сърце.

Улица „Виня Стелути“; ден, изпълнен със смях. Степ я носеше на ръце като малко дете, целуваше я пред всички. Влязоха в „Еуклиде“, той я остави внимателно на една седалка пред бара и поръча на висок глас:

— Малка бира Peroni и торта с крем за моето момиче!

После излязоха навън, тя беше отново в ръцете му. Една млада двойка ги изгледа и момичето въздъхна замечтано. Видяха ги и родителите на Баби:

— Какво е станало? Да не си паднала от мотора? Удари ли се?

Някой го блъсна в навалицата. Степ дори не обърна внимание, че е красива млада жена. Накъдето и да погледнеше, виждаше само спомени.

Лято. Конкурсът за Мис Аржентина. Баби се яви ей така, на шега, а той побесня от коментара на някакъв чичко:

— Гледай какво сладко дупе!

Веднага скочи да го бие. Изхвърлиха го от дискотеката и в крайна сметка не можа да види как я награждават. Леле, беше се любил с Мис Аржентина! Толкова пъти… Нощем във вила „Глори“, под Кръста на загиналите във войните, на онази пейка сред храстите, в новата й кола… Веднъж дойдоха ченгета, провериха й документите, а Степ тихо подвикна след тях:

— Завиждате, а?

Помагаше й да прескочи оградата на зоопарка, прегръщаше я сред клетките със зверове — двамата бяха толкова свободни пред очите на тези затворници…

Казват, че когато човек умира, вижда най-важните моменти от живота си като на филмова лента. Степ се опита да отблъсне спомена, но в един миг разбра: нямаше смисъл, всичко това беше минало.

Реши да отиде у Скело, цялата тайфа беше там, нали празнуваха Коледа. Когато вратата се отвори, изпита някакво странно познато усещане.

— Ей, Степ! Мамка му, не съм те виждал от сто години! Влизай, играем на кончета. Знаеш ли как се играе?

— Предпочитам да гледам. Има ли бира?

Сицилианеца му подаде една, вече отворена.

Телевизорът беше включен. Отнякъде се чуваше музика.

Всичките му приятели се бяха постарали да изглеждат добре: широки сини сака, тесни дънки… Това беше представата им за елегантност. Тук-там — по някой костюм или джинси от кадифе.

На погребението на Поло бяха сериозни, с тесни ризи и мрачни лица. Изслушаха проповедта на свещеника, излязоха тихо. В дъното плачеха момичетата, избягали от училище. Бяха все приятелки на Палина. В онзи ден всички страдаха истински, скрити зад слънчеви очила Balorama, Ray-Ban или Persol. Гледаха тъжно надписа „Чао, Поло!“, изваян от розови хризантеми. Подпис: „Твоите приятели.“

Господи, колко му липсваше! Очите му се наляха със сълзи.

Срещна нечия бегла усмивка. Беше Мада, седеше в ъгъла и прегръщаше някакво момче. Усмихна й се и извърна глава.

Къщата на Скело. Решетката, която разделяше хола на две половини. Веднъж по телевизията щяха да дават „Ловеца“ и всички отидоха да го гледат у Скело. Поло не забеляза, че зад решетката седи майка му. Запя Cavatina, после спря по средата, „Само един удар!“ — каза и избълва чудовищна оригня.

Жената се надигна ужасена от креслото:

— Боже, синът ми дружи с животни!

Вместо да се извини, Поло се търкулна на земята и загрухтя. Тогава Хук започна да лае, някой изцвили, а Скело се хвана с две ръце за решетката и се покатери нагоре като маймуна. Настана луда бъркотия и майка му избяга от хола.

Степ надигна бирата. Поло много му липсваше.

Една вечер се направиха на служители в спортния център, уж паркираха автомобилите на клиентите. Задигнаха едно Maserati с телефон и обикаляха с него цялата нощ, като позвъниха на всички, за които се сетиха. Обаждаха се чак в Америка, крещяха мръсотии…

Ами кучето на Джачи? Тръгнаха да й го връщат и по пътя Поло не спря да протестира.

— Да му се не види, така се привързах към Арнолд… Това псе е голяма работа! Защо ще го даваме на дъртата вещица? Ако можеше да избира, Арнолд щеше да си остане при мен. Мамка му, той никога не се е забавлявал така! Оставям го да се чука всеки ден, да спи в леглото ми, да яде каквото си иска… Какво повече му трябва на едно куче?

— Да, ама не можа да го научиш да носи пръчка!

— Дай ми още една седмица и ще го науча!

Степ се засмя и натисна звънеца на домофона.

Оставиха Пепито вързан за вратата и се скриха зад една кола. Видяха как Джачи излиза, вижда кучето и разплакана го прегръща.

— Мамка му, по зле е от Мерола! — отбеляза Поло.

И после стана чудо. Учителката захвърли връвчицата, Пепито скочи, затича се като луд и я донесе обратно, доволен от себе си. Поло не издържа и се развика:

— Успя! Успя! Мамка му, знаех си!

Джачи го видя и хукна към него, а Степ го натовари на мотоциклета и отпраши с пълна скорост.

Денем, нощем, без светлини — чувстваха се безсмъртни. Като в онова яко меле във „Витрините“… Всички бяха пияни. Дойде полиция и се разбягаха, яхнаха моторите и караха до изтощение. Спряха, Поло му се ухили и Степ се смути, нещо не беше наред.

— Мамка му, Поло! Липсва ти един зъб!

Той се наведе над страничното огледало.

— Ей, вярно бе!

Върнаха се във „Витрините“, но вече беше затворено. Висяха пред входа до сутринта, Поло непрестанно провираше езика си в новата дупка и се опитваше да подсвирне през нея. Накрая пристигна собственикът Бандини и се захванаха да търсят зъба сред парчета от счупени чинии и чаши. Откриха го до един фас от Camel light.

— Ето го! — Поло го вдигна като грижовен баща, който помага на детето си да се изправи; почисти го от пръстта, после тъжно го положи в една кибритена кутийка и я разклати до ухото си. Качи се на мотора и нареди: — Закарай ме в болницата, искам да ми го сложат веднага.

— Не може, пич! Трябва да отидеш на зъболекар!

— В „Бърза помощ“ ще ми го монтират за две минути! Отиваме или не?

— Както искаш. — Степ потегли бързо, като виеше колкото му глас държи.

— Какво си се разкрещял? — сръга го Поло.

— Ами нали карам линейка!

В клиниката чакаха няколко ранобудни нещастници, един надрусан мароканец и обичайният хипохондрик. Дойде ред на Поло и той обясни какво иска. Санитари, лекари, прости фелдшери с бели чехли — всички започнаха да се смеят с дъх на кафе и цигари МБ.

— Ей, Марио, я донеси малко лепило!

Поло стовари тежкия си юмрук в муцуната на веселяка с надеждата да му избие някой зъб. Успя.

— Хайде сега да те видя как ще се смееш!

Избягаха с безценната кибритена кутийка и с още един хубав спомен.

— Как си?

Мада. Усмивката й надничаше иззад ръба на чаша, пълна с пенливо шампанско. Кипналата й коса. Кипналият й поглед.

— Искаш ли да си пийнеш?

Степ се усмихна и красноречиво надигна бирата си.

— Аха. — Мада беше разочарована, но се опита да го прикрие. — Къде ще вечеряш?

— Още не съм решил.

— Защо не останеш? Хайде, ще празнуваме всички заедно, като едно време…

Погледна я. Колко нощи, колко страст… Градината пред дома й, горещото й тяло, песните на Рамацоти, онзи предизвикателен поглед — същият като сега. Новият й приятел го наблюдаваше тежко-тежко, чудеше се дали е време да се намеси.

Представи си Баби някъде в същия град, на друг купон, с друг човек. Как е възможно? Та тя заема цялото му сърце! Прокара пръсти през косата на Мада и поклати глава.

— Жалко. — Тя се върна обратно при оня.

Като се обърна, Степ го нямаше вече.

Навън беше студено и той си вдигна яката. Възседна хондата и неусетно се озова пред комплекса на Баби. Постоя там, погледа минувачите, натоварени с обемисти пакети. Някои се спираха пред витрините. Портиерът надникна от будката си, видя го, помаха му и се прибра на топло. „Дали знае? Има си хас, портиерите знаят всичко. Сигурно вече ги е видял. Сигурно е видял и това, което аз разбрах само по телефона.“

— Ало?

— Здравей. — Помълча за миг, чудеше се какво й да каже. Остави сърцето си да се понесе необуздано, а после изтърси:

— Как си?

Изгуби се в безсмислените й думи, пълни с градски клюки и остарели новини. Защо се обади? Слушаше неспирното й бърборене и продължаваше да си задава този въпрос. Защо се обади? Тогава изведнъж разбра.

— Степ… Аз вече ходя с друго момче.

Думите й го поразиха по-жестоко от хиляда юмрука и той с усилие потърси гласа си, извади го от дъното на душата си, принуди го да излезе и се помъчи да го контролира.

— Пожелавам ти щастие, Баби.

И нищо друго. Мълчание.

Не, не е възможно. Това е кошмарен сън. „Искам да се върна във времето и да спра в равновесие, без да живея повече. Вълшебно, ужасяващо равновесие.“ Потъна в неясни идеи без форма, бегло познати лица на всевъзможни любовници се смесваха помежду си, разменяха си устните, носовете, очите. Представи си я в ръцете на другия, видя я да се усмихва. Каква е била първата им целувка? Ето, Баби излиза от входа още по-хубава от преди, качва се в една със сигурност скъпа кола, поздравява някого, двамата си говорят, вдишват парфюмите си, споделят общите си фантазии. Вечеря, пълна с погледи и внимание. Усмивки, изтънчени жестове. Разходка някъде из града, далеч от старите спомени. Тя отмята косата си, както винаги прави. Устните им се доближават… „Защо Бог допусна това? Защо не я спря? Защо в онзи миг не й показа нещо от мен, нещо хубаво, което да предотврати тази целувка?“

Степ потръпна, заряза мотора и тръгна пеша. Вмъкна се в един магазин, купи нещо и на излизане му се стори, че ей сега ще умре: пред него мина бързо една Thema, а иззад стъклото го гледаше Баби. Очите им се срещнаха и в един миг си казаха всичко, почувстваха се отново заедно. После колата изчезна в комплекса, а той остана сам и вече не разбираше какво точно изпитва. Кой беше този до нея, мамка му? Откъде изникна в живота й?

Примирен, Степ възседна мотора си. Ще го чака. Спомни си всичко, което тя му повтаряше:

— Мразя насилието! Ако продължаваш така, ще се разделим!

— Няма вече. Обещавам.

Един път в „Класико“ някакъв й досаждаше, попита другите как се казва и я повика от масата:

— Ей, Баби! Ела да седнеш при нас!

„Нещастник, прави се на отворен.“ — Само че на Степ дори не му мигна окото. Остана кротко до нея, допи си бирата, без да говори. Тогава Баби прошепна:

— Обичам те. Да отидем у нас.

Родителите й се бяха прибрали, така че двамата спряха пред входа.

— Ето така ми харесваш — похвали го тя. — Не се скара с оня кретен. Променил си се, вече си друг човек.

Той се усмихна, изпрати я до вратата, изчака я да заключи, а после се втурна надолу по стълбите, скочи върху своята хонда и се понесе обратно към „Класико“. Идиотът въобще не разбра откъде му дойде първият удар. Озова се навън, до чешмата, със счупен нос. Разхлипа се, явно му мина меракът да кани чужди момичета. Тогава Степ се прибра и заспа спокойно. Не искаше да е друг човек, но това Баби нямаше как да го разбере.

Е, сега ситуацията е друга, вече не са заедно и няма нужда да се преструва. Свободен е да бъде себе си. Оная Thema се появи отново, Степ включи двигателя и подкара след нея на първа. „Ще спре на стопа, няма къде да иде.“ Под улица „Ячини“ имаше интензивно движение и се беше струпала дълга колона. „Ето, спря.“ Степ се усмихна, залепи се за задната броня и понечи да слезе. Но точно в този момент проумя: какъв е смисълът да му смачка фасона, да го нарита, да му смели колата, да му разбие прозорците и да напъха главата му в тях? Щяха ли да се върнат онези щастливи дни? Стори му се, че чува гласа й:

— Знаех си, никога няма да се промениш…

Задмина колата, без дори да я погледне, и продължи спокойно напред в този празничен ден. Без любопитство, без гняв. „Видя ли, Баби, не е вярно това, което си мислиш. Промених се. Нали на Коледа всички стават добри.“