Три метра над небето

16.

Серджо се суетеше в неугледния си гараж. Носеше син гащеризон с логото на Castrol. Не беше ясно за какво са го спонсорирали — за състезанията, в които е участвал преди много години, или за маслото, което е пробутал на клиентите си през това време. Всеки път, когато му докарваха някой мотор, той му хвърляше един поглед и казваше:

— Трябва да се оправи това-онова… и на всяка цена трябва да се смени маслото.

Асистентът му Мариолино също имаше син гащеризон от Castrol, само че по-износен. За него Серджо беше гений, бог на моторите. Гледаше го как работи, помагаше му и винаги слушаше един диск на Батисти. Io, tu, noi, tutti… Когато идваше мястото, където се казваше „този гений, моят приятел, той знае как да направи, той знае как да поправи, ще ти оправи долните, ще ги повдигне малко“, Мариолино се усмихваше широко:

— Мамка му, Серджо, тоя тук за тебе приказва, нали?

Серджо продължаваше да работи, после прокарваше ръка през косата си и тя ставаше още по-мазна:

— Естествено, няма за теб да приказва. Ти само бели правиш.

Мариолино работеше в сервиза от близо година, а още не можеше да смени дори филтър, да не говорим, че хванеше ли в ръка химикалката, предизвикваше истинска катастрофа. Той определяше часовете… или по-точно — опитваше се. Записваше клиентите в един тефтер, подвързан с червена кожа, който някой от близката банка донесе на Серджо за Коледа. Само експерт графолог можеше да разчете почерка на Мариолино. Всеки ден пристигаха момчета с почти разпаднати возила, които твърдяха, че разпознават в тефтера собствените си имена. Среджо не можеше да отказва, затова в някои дни работеха като луди, а в други бездействаха.

Днес пред гаража се точеше дълга опашка. Една скъпа Yamaha блестеше до стар Moto Guzzi. Беше класическият Galletto, предпочетен от някой носталгичен аматьор или от някоя скръндза. Стари 350 или нови Suzuki с аеродинамична броня. Очукан Kawasaki, така нареченият „ковчег“. Гигантски Pacific Coast. Чисто ново Peugeot и червена Honda SH 50. Огромен Goldwin 1500, който тежеше почти колкото автомобил.

В гаража нахълта младо момче с дънково яке и раница Invicta, където биеше на очи надписът „Мразя Джованоти“. Серджо взе два ключа от сандъчето на стената и излезе. Сръчно освободи една хонда Vision от гъстата върволица и обясни на клиента какво е направил за него, като изброи серия дребни поправки и ги изкара решаващи, „за да може тая бракма пак да потегли“. Момчето се престори, че му вярва — на петнайсет години да си прибереш ремонтираната моторетка е твърде щастливо събитие, за да го вгорчаваш със спорове. Разплатиха се и веднага след това дойде един син Boxer, бутан от млад балък с очила. Задното колело беше блокирало. Балъкът избърса потното си лице; ако не беше толкова възпитан, щеше дори да изпсува. Серджо свали капака на шасито. Оня гледаше загрижено как разчленяват мотора му. Изглеждаше като роднина на пациент, притеснен не толкова от тежката болест, колкото от разходите по цялата операция.

— Трябва да се смени вариаторът, а и всички ремъци. Не е шега работа.

Степ паркира пред гаража, а Серджо си обърса ръцете с един парцал.

— Здрасти, Степ. Какво има? Проблем ли?

— Моят мотор не знае такава дума. Дойдохме да вземем бракмата на Поло.

— А, така ли… Наложи се да сменя сегментите, всички ремъци и ролки. Но някои части ги взех втора ръка. — Серджо изброи и други скъпи поправки. — После сменихме маслото и…

Поло го погледна. При него тия не минаваха.

— … но това няма да ти го пиша в сметката. Бонус от фирмата.

Преди една година стана голям скандал с тоя Серджо и явно още му държеше влага. Беше през пролетта. Степ му докара новичката си хонда, за да мине на преглед. Каза му да й погледне двигателя, защото отляво нещо престъргва. Няколко дни след това се върна да си я прибере. Плати сметката, без да я коментира, включително смяната на маслото. Но като подкара мотора, отново чу същия шум. Тогава се върна при Серджо и му показа дефекта.

— Ако искаш, пак ще го погледна — каза той, — но трябва да си запишеш час и да ми платиш. — И сякаш това не стигаше, ами го потупа по рамото и додаде: — Кой знае как го караш тоя мотор.

На Степ направо му причерня. Мотоциклетът и Поло бяха единствените неща, на които държеше. Освен това мразеше да го пипат, като му говорят. Излезе, стигна до края на редицата от мотори пред гаража и ритна първия. Една хонда 1000, червена и тежка, се стовари върху 500 Custom, който падна върху Suzuki 750, а той — върху Ciao. Скъпи и модерни машини се стоварваха една върху друга като гигантско домино. Когато последното Peugeot полегна странично на земята, Степ заяви:

— Ако не ми я оправиш веднага, ще ти подпаля гаражи.

След по-малко от час си стиснаха ръцете за „довиждане“.

Балъкът чакаше в един ъгъл и гледаше загрижено своя Boxer. Серджо влезе, за да вземе ключовете за мотора на Поло.

— Добре, момче, остави го. Ще видим какво може да се направи.

— Кога да мина?

— Може и утре.

При тази новина очилатият се посъвзе. Не му се стори странно, че при всички тези мотори наоколо неговият ще е готов още утре.

Поло завъртя ключа и любимото му Kawazaki ревна отново. От ауспуха излезе гъста струя дим, оборотите се качиха светкавично. Подаде газ два-три пъти, после се усмихна като дете.

Радостта му помръкна, когато чу сметката. Едва успя да плати. Естествено, не получи фактура.

— И внимавай, Поло. Карай полека.

— Вярно, да му се не види! Довечера е състезанието.

Серджо ги погледна със завист.

— Блазе ви, момчета! Какво не бих дал да покарам и аз…

— Ами ела с нас.

— Не мога, минаха вече десет години. Сига там ли е още?

— Разбира се. Все си е там.

— Много поздрави му кажете. Що пари е изкарал от мен…

— Ами както решиш. Ако ти се идва, знаеш къде сме.

Поло и Степ се отдалечиха надолу по тясната уличка, а Серджо си влезе в гаража. Погледна старите снимки, които беше налепил по стената. Спомни си как се състезаваше в Парниците. Как се шегуваха със Сига и момчетата. Беше непобедим! Сети се и какво му каза веднъж един негов приятел: „Да пораснеш — това значи да не вдигаш вече до двеста.“ Явно беше пораснал. Сега имаше отговорности — семейство, дете… Той се приближи до стария касетофон на масата и пак мушна касетката. Имаше само една и от години все нея слушаше: „Може би баща ми и майка ми, кой знае, може би са искали не мен, а друго дете…“

Мариолино се наведе над боксера:

— И какво му е на тоя хубавец?

— Ти пък! Не видя ли какъв лигльо ни го докара, натиснал това лостче и колелото блокирало! Абсолютно нищо му няма, освободи лоста и смени маслото.

Мариолино запуфтя безпомощно, няколко минути търси проклетия лост. Среджо поклати глава. Така си е, като станеш баща, не караш с двеста. А ако синът ти е Мариолино, изобщо не караш.

— Къде тръгна сега?

— Да купя Батисти. Време е да я сменим тая касета.