Блясък

Осма глава

Джейн стоеше с куфарите си на ръба на тротоара и Сали силно се притесни, когато я видя. Приятелката й бе все така красива — хубостта й не бе изчезнала, не се бе превърнала отново в тиква, но цялата й новопридобита самоувереност бе изгубена. Беше се изпарила. Изглеждаше съсипана, нещастна — малка фигурка на тротоара, с отпуснати рамене, самото въплъщение на мъката.

Сали спря със скърцане на спирачки и скочи от колата, след което вдигна куфара й и го метна на задната седалка.

— Ти ще се возиш отпред. — Стисна Джейн в здрава мечешка прегръдка. — Разкажи ми всичко.

— Няма нищо за разказване. — Джейн облегна глава на седалката, докато Сали плавно се включваше в движението.

— Дипломатическо погребение, но предвид обстоятелствата — много скромно. Само аз, неговият секретар и пасторът. После се появиха адвокатите, прочетоха завещанието и ми обясниха какви са възможностите ми.

— Значи… нищо добро, така ли?

Джейн поклати глава.

— Страхувам се, че не.

Сали я погледна.

— Нищо ли не ти е оставил, мила?

— Някои лични вещи. Не мога да понеса мисълта да ги задържа, затова помолих да бъдат дарени за благотворителност. — В гласа на Джейн имаше ясна и сурова решимост, която направо късаше сърцето на Сали. И преди бе виждала приятелката си да издига подобни стени около себе си, като някой рак, който се скрива в черупката си. — Бил е затънал в дългове, но посолството е наело адвокат и задълженията му няма да се прехвърлят върху мен, тъй като съм непълнолетна.

— Което означава, че те са длъжни да се погрижат за теб… Трябва сериозно да се замислиш над връщането си в училище. Двете с Хелън ще се погрижим за теб.

— Отказват да плащат таксата на госпожица Милтън.

Ето го. Най-страшният кошмар за Сали. Да бъде разделена завинаги с Джейн. Триото им да се разпадне.

— Това е нелепо! — възкликна тя. — Щом те няма да ти платят, тогава ние ще го направим. Татко ще се съгласи, обещавам ти.

Джейн се пресегна и стисна ръката й.

— Сали, много съм ти благодарна за всичко, което искаш да направиш. — Сълзите напираха в очите и на двете. — Но не мога да се върна там, не разбираш ли? Вече остава по-малко от година, докато навърша осемнадесет. И после какво? Колеж? Няма пари за това. Без заплатата на татко как да платя за университет от „Айви лийг“? Не мога да ида и в Оксфорд или Кеймбридж — ще ми трябват пари да се издържам. А щом навърша осемнайсет, вече вдигат ръце от мен.

— О, Джейн.

— Предложиха ми малка къща във Вашингтон — в не особено добър квартал, и да завърша последната си година в местно частно училище. Отказах. Това е градът с най-много убийства в Америка.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще остана, където съм. Консуела ще бъде при мен, докато свършат парите за заплатата й. А после вероятно ще си потърся работа. И апартамент.

— Но по закон ти не си възрастен човек. А и без образование каква работа можеш да си намериш?

— Все ще измисля нещо.

Джейн звучеше убедена в това. Но Сали можеше да долови сълзите, които се криеха под смелата й фасада.

— Можете да дойдете да живеете у нас — предложи Сали. — Двете с икономката ти. Ще й плащаме заплата… можете да останете в някоя от къщите за гости. Нали затова ги има. Татко няма да има нищо против.

— Благодаря ти, скъпа. — Джейн й се усмихна признателно. — Но искам да видя дали не мога сама да измисля нещо. Искам да разчитам на себе си. Разбираш ли ме?

— Винаги си била много опака — каза Сали, но всъщност я разбираше. Джейн винаги бе ужасно горда, откакто я познаваше. Този последен акт на изоставяне от страна на баща й означаваше, че тя трябва да се опита да стои на собствените си крака. — Да идем да видим Хелън и да излезем на обяд заедно. Мисля, че телефонът й е развален, все не ми отговаря.

— Звучи добре — съгласи се Джейн.

Спряха пред малката спретната къща на семейство Яна. Сали я изгледа заинтригувана, тъй като никога не бе идвала тук. Джейн се усмихна успокоена; за родителите на Хелън Яна явно не бе лесно да пращат дъщеря си в училището на госпожица Милтън — това бе още нещо общо между тях двете. Кой знае? Може би бащата на Хелън щеше да има нужда от секретарка.

— Ти остани тук — тактично предложи Джейн. — Аз ще позвъня.

Сали бе с една от обичайните си къси поли със секси плетеница върху нея и безумно прилепнала бяла тениска, която изтъкваше прекрасните й гърди и златистата кожа. Джейн подозираше, че собственият й обикновен черен костюм с панталони ще се стори по-приемлив за родителите на приятелката им.

Слезе от колата и натисна звънеца; чуха се леки стъпки и едно малко момиче открехна вратата. Беше хубаво и слабичко, едва ли бе на повече от десет, предположи Джейн.

— Ти Жасмин ли си?

Момичето кимна и отвори широко очи.

Джейн подаде ръка.

— Аз съм Джейн Морган, приятелка на Хелън от училище. Тя у дома ли е?

— Хелън вече никога няма да се върне — каза Жасмин и очите й плувнаха в сълзи.

— Моля? — озадачена попита Джейн, но на вратата се появи фигурата на възрастен мъж, набит и с брада, който я изгледа хладно.

— Господин Яна, тъкмо се представих на Жасмин, аз съм Джейн, съученичка на Хелън. Тя тук ли е?

— Не.

Джейн опита отново. Може би английският му не бе на ниво.

— Ние само искахме да…

— Дъщеря ми вече не е тук. Омъжи се.

Той явно не се шегуваше.

— Аз… не разбирам добре. Миналата седмица бяхме заедно на парти…

— Омъжи се за своя втори братовчед Ахмед и двамата заминаха за Кайро, където ще живеят — отвърна с равен глас бащата на Хелън. — Може да не се върне тук с години.

— Но тя не ни е казвала нищо.

— Женитбата е личен семеен въпрос — заяви Али Яна. — Ако иска да ви се обади, може да го направи.

Джейн се опита да смели това.

— Ако ви се обади, бихте ли й казали, че двете със Сали бихме искали да се чуем с нея? — помоли Джейн.

Той сви рамене.

— Всичко добро.

Вратата се затвори.

Сали свали прозореца на колата и надникна отвътре.

— Какво става?

Джейн се качи отново в колата, а по лицето й бе изписана тревога и само направи знак на Сали да потегля.

— Каза, че е напуснала страната. Омъжила се за някакъв далечен роднина и заминала за Кайро.

— Шегуваш се.

— Съвсем не. Мисля, че баща й не ни одобрява особено, Сал. Нямаше желание да говори с мен.

Лицето на Сали изразяваше пълното й слисване.

— Не може да е истина. Тя никога не е споменавала нищо подобно.

— Господин Яна ми заяви, че това е личен семеен въпрос. — Джейн задъвка устната си. — Познавам Хелън… тихите води са най-дълбоки, но не мисля, че би направила това.

— Достатъчно дълго време прекара с нас, за да попие поне малко благоразумие в главата си — каза Сали. — Знае номерата ни. Предполагам, че просто трябва да изчакаме да ни се обади.

— Вероятно.

— О, божичко — въздъхна Сали. — Сега се сещам. Ще бъда съвсем сама в училището. Без теб и без Хелън. Не искам да се връщам там.

И двете си представиха Джули Менърс и Мелиса Смит.

— Недей — смело заяви Джейн. — Сал, просто недей. Накарай баща си да плати на частни учители или се запиши в друго училище. Няма нужда да се подлагаш на това. Аз не бих го направила.

— Може би си права — изморено се обади Сали. — Ще си помисля. Но това е последната промяна, която мога да понеса за днес. — Тя се ухили на Джейн. — Все пак сме заедно. Да идем на кафе.

— Така. — Поли Ласитър тръсна глава. Започваше да се ядосва. Седеше в лъскавия офис на изключително скъпо платените си корпоративни адвокати, заобиколен от хора в костюми и никой от тях не предлагаше конструктивно решение!

— Какво да правим? Трябва да оправим нещата. — Погледът му казваше, че именно те трябва да оправят всичко.

— Не знам, Поли. Тези сметки… пълни измислици.

— Измислици! — Той изсумтя. — Три счетоводни фирми са ги подписали.

— Да, но твоят главен счетоводител е подправял отчетите.

— Казах ви, че уволних онзи негодник.

— Това няма значение. — Лайънъл Джавиц — шефът на кантората, побутна очилата си с рогови рамки върху носа си. — Трябва да уведомиш федералните власти, борсата, регулаторните органи. Акциите ще се обезценят. Джак Лесинг ще влезе в затвора.

— Така му се пада — сопна се Поли. Адвокатите си размениха погледи. — Сега основната ми грижа е как да спасим акциите. Никой няма да продава, не и докато не поправим всичко.

Пфу. Мразеше да оставя работата на други. Само месец отсъствие, през който проучваше ново поле, няколко потенциални нови кладенеца в Северна Канада, и какво става? Неговите некадърни заместници подправят отчетите. Поли Ласитър беше петролен магнат, а не проклет счетоводител. Имаше компания за милиарди долари, а се налагаше всичко да върши сам. Избърса чело и се помъчи да успокои дишането си. Гневът не бе сред обичайните му реакции.

— Поли, това вече е сторено. Повечето директори от борда на компанията, както и някои по-нисши изпълнители тихомълком са продавали акции през последните осемнадесет месеца. Твоите работници ще бъдат разорени. — Джавиц замълча за миг. Беше му ясно, че Ласитър не разбираше какво става. — И ако ти не си продавал досега, и твоите перспективи не са розови.

— Но това поне доказва, че си честен — ведро се обади един от младшите адвокати. — Ти няма да идеш в затвора!

Джавиц го изгледа мрачно.

Поли погледна към ясното синьо небе навън. Изглеждаше съвсем обикновен ден в Лос Анджелис. Как можеше всичко да изглежда толкова нормално, когато неговият свят се разпадаше!

— Това не може да е вярно — търпеливо каза той. — Ние не сме някаква измислена на хартия компания, не сме някаква интернет измишльотина на някой хлапак от Силиконовата долина. Имаме активи. Петролни полета — шест в Тексас, едно в Гада, може би още едно в Канада…

— Не могат да покрият разрастването на компанията в сферата на газта, газопровода в Казахстан, който бе прекъснат от терористите. Корпоративната политика на компанията ти е компрометирана.

— Няма достатъчно гаранции.

— А и четири от тексаските полета са изчерпани.

— Акциите на „Ласитър Корп“ се търгуват най-вече заради репутацията на компанията. Както и на някои умели ходове на брокери.

— Твоите изпълнителни директори са си живели доста нашироко, Поли.

Е, това вече го знаеше.

— Но парите не бяха измислени — безпомощно се обади той. Сърцето му се разтупка силно. Представи си жена си, която сама бе приготвила закуската, докато бъбреше за партито на Сали. Как, за бога, би могъл да й обясни всичко? Никога не бе разочаровал Мона.

— Не, Поли, нямало е пари — меко го поправи Лайънъл Джавиц. Клиентът му бе едър и внушителен мъж. Добър човек, а в Лос Анджелис не бяха останали много такива. Поли разбираше от петрол, а не от бизнес. И за съжаление бе прекалено доверчив.

— Става дума за корупция. — Младият адвокат отново се обади, готов да обясни. — Нефтена компания… присвояване… Така го наричат адвокатите.

— Корупция ли? — Поли не обърна внимание на унищожителния поглед, който Джавиц отправи към подчинения си. Това бе нещо, което му бе ясно. — Искате да кажете, че работниците ми… че пенсионният фонд…

— Фалирал е, Поли. Всъщност, струва ми се, че цялата компания е на ръба на фалита. Ще трябва да докажем, че си невинен. Не искам да говориш с никого. Аз сам ще уведомя властите. Ти само повтаряй, че по съвет на адвокатите си се позоваваш на Петата поправка, която ти дава право да не свидетелстваш срещу себе си…

Поли Ласитър усети леки убождания в лявата ръка, а после силна пробождаща болка в гърдите си. Не можеше да си поеме въздух.

— Хм — простена само той и се помъчи да стане. Стъклената масичка се прекатури пред него.

— Поли! — извика Лайънъл Джавиц. — Господи! Получи удар!

— Обадете се на 911!

— Аспирин — в шкафа е, донесете веднага — викаше адвокатът.

Но беше прекалено късно. Поли, стиснал безпомощно гърдите си, издъхна и се срина напред, а кръвта нахлу в лицето му. Двама от адвокатите се втурнаха към него и се опитаха да го претърколят, за да му направят изкуствено дишане.

— Оставете го — каза Джавиц и усети, че в очите му напират сълзи. Беше получил масивен сърдечен удар — нямаше нужда да си лекар, за да го разбереш.

Поли Ласитър бе напълно мъртъв.

И Лайънъл Джавиц знаеше какво предстои — за „Ласитър Корп“ и за семейството на Поли. Разорение, съдебни дела, пълно унижение, социална изолация.

Харесваше Поли, но сега той бе мъртъв. И Джавиц смяташе, че така е най-добре за него.