Блясък

Двадесет и шеста глава

— Пристигнахме. Мамо! — Сали се пресегна към предната седалка и разтърси майка си, която дремеше с полуотворена уста и отпусната на облегалката глава. — Събуди се. Стигнахме.

Отново в Лос Анджелис. Самата мисъл я караше да настръхва. Това бе истинският й дом, а не Тексас, тук някога бе блестяла. С Джейн и Хелън бяха като тримата мускетари. Сали се бе опитала да забрави приятелките си в онзи период, когато животът й се бе разпаднал. Сега повече от всичко искаше да ги намери.

Спомни си за последния, най-страхотния й ден тук, нейното парти в „Грийн Гейбълс“. Трите момичета на върха на света…

Каквото е нужно, независимо колко ще струва да си върна всичко, яростно си помисли Сали.

Мона отвори очи.

— Така ли? Чудесно. — Потърка клепачи. — Имам нужда от питие — замаяно каза тя. — Малко шампанско може би? Да отпразнуваме завръщането.

— Нека да видим апартамента — предложи Сали. Беше се научила да не й отказва направо. Само да успее да качи Мона по стълбите. Сали бе готова да приспи майка си с медикаменти, след като тя си вземе душ и хапне. Няколко хапчета за сън и тя щеше да се катурне в леглото.

Беше опитала всякакви номера, за да държи Мона далеч от алкохола, за да даде почивка на черния й дроб. Веднага щом събере достатъчно пари, Сали бе решила да я прати в център за рехабилитация. „Бети Форд“ далеч надхвърляше бюджета им, но имаше и други заведения. Засега не можеше да си позволи и тях, но скоро щеше да успее. Това бе целта й. Затова й трябваше хубава работа, в която щеше да вложи всичките си усилия.

Струваше си. И не вярваше, че Мона ще се съпротивлява много. Майка й бе преотстъпила мястото си в това семейство, беше се превърнала в дете и бе оставила Сали да ръководи живота им. И когато Сали заповядаше нещо, Мона го изпълняваше.

Дълбоко в сърцето си майка й не искаше да е такава. Освен това сега се бяха върнали в Лос Анджелис. Това даваше на Сали възможност за съвсем открито емоционално изнудване.

— Знаеш, че хората може да ни издадат на вестниците, мамо. Нали не искаш Лусил и Кимбърли — бивши приятелки на Мона — да прочетат за теб в клюкарските рубрики?

Мона потрепери.

— Какво да прочетат?

— Че си била пияна в някакъв евтин апартамент? Само си представи как ще ти се присмиват.

В очите на майка й припламна отблясък от някогашния й дух.

— Не, по дяволите — каза тя. — Ще си взема вана.

— Точно така — въздъхна Сали с облекчение. Тя подкани майка си да влезе вътре и да се качи по стълбите. Жилищната сграда бе боядисана в розово като детска дъвка и боята бе избеляла; парапетите по стълбището бяха от стомана, а на пода бе застлан евтин линолеум. Но поне беше чисто — наоколо миришеше на силен промишлен дезинфектант.

Мона стисна здраво ръката на дъщеря си, докато Сали се бореше с ключа.

— Мислиш ли, че ще го направят? Дали ще открият, че живеем тук?

Сали сви рамене. Беше хубаво, че майка й изпитва известно чувство на срам, след като се бяха върнали на своя територия. Може би щеше да съумее да го използва.

Засега просто се опита да я успокои:

— Виж, мамо, това е прилично жилище. Много по-хубаво от онова в Хартфърд. Има си охрана и подземен паркинг.

— Сали побутна майка си вътре в апартамента. — Виждаш ли? Не е толкова зле.

Беше обзаведено семпло, само с най-необходимото. Диван, легло, четири стола и малък, седемнадесетинчов телевизор. Функционален бежов килим и цялото очарование на крайпътен мотел.

Запита се какво ли биха казали Джейн и Хелън, ако можеха да я видят толкова изпаднала. Но Сали знаеше — и това я стопляше вътрешно, — че те нямаше да бъдат жестоки. За разлика от интересуващите се от пари познати на Мона, тяхното приятелство бе истинско.

— Ти си вземи вана. — В банята имаше малка вана, от онези, в които човек трябваше да свие крака. — А аз ще ида да донеса покупките. — Чаша горещ шоколад с две таблетки за сън щяха да свършат работа. Сали потупа успокоително ръката на майка си. — Няма да останем тук дълго, мамо. Ще видиш.

Смели думи. Зачуди се как ще успее да ги превърне в реалност.

Сали си намери работа още първата седмица. Това не бе трудно в Лос Анджелис — световната столица на блясъка и суетата, където на всяка втора улица имаше салон за красота. „Бийхайв“ беше малко и непретенциозно местенце на булевард „Сънсет“, чиито клиенти бяха предимно тийнейджърки от заможни семейства в Западен Холивуд. Салонът бе неизвестен и скучен. Сали се съгласи да работи на процент, като за сметка на това нямаше да я вписват в счетоводните книги. Тя не искаше някой да я открие в собствения й град.

Още не. Не и докато не започнеха наистина да се издигат. Естествено, това, което важеше за репортерите, не беше в сила за Хелън или Джейн Морган. Сали позвъни на няколко места, обади се на разни хора, дори отиде в обществената библиотека, за да прегледа стари вестници, запазени на микрофилм.

Но не намери нищо. Бяха изчезнали. И макар да не се отказа напълно, Сали знаеше, че трябва да се захване усилено за работа.

Предлагаше на клиентите пълно преобразяване, правеше прически и поддържаше мястото чисто. Нищо особено вълнуващо, но Сали беше много добра и всички я харесваха. Можеше сама да определя цените на услугите си и да задържи половината сума, както и бакшишите. Така си плащаше наема, а и сметката й в банката растеше. Можеха да си позволят да живеят добре, но Сали още се мъчеше да събере пари за рехабилитационния център. Дори и най-скромното заведение не бе никак евтино.

След месец се охарчи за кола — съвсем приличен „Форд Фиеста“. Но това бе единственото й отпускане. Сали работеше до късно по седем дни в седмицата и ангажиментите й бяха плътно един след друг. Искаше да прави нещо по-различно, но първата стъпка бе да се установи в Лос Анджелис. Да събере достатъчно пари в банковата си сметка, за да има резерв от поне три-четири месеца.

На Сали Ласитър й бе омръзнало да работи за други хора. Искаше да започне свой бизнес, а за това бяха нужни пари.

Нощем, когато се прибереше у дома при отново пияната си майка, Сали отиваше в стаята си и рисуваше скици.

Беше откъснала страници от модните списания — „Ел“, „Воуг“, „Космополитън“. Искаше да прави дрехи — свободни, удобни за носене, модерни. Стилът не бе само в грима. Сали бе планирала всичко — щеше да започне със собствени модели, отначало ушити на ръка. Щеше да ги продава в магазините. Отначало щеше да пусне една бутикова линия, после и още, да залее целия град. Може би дори и цялата страна. Нямаше ограничения. Знаеше, че има талант и съвсем определено притежава свой собствен стил и блясък. Сали Ласитър нямаше никакво намерение да остане завинаги нечий служител.

Но през първата година просто си плащаше сметките, вършеше си работата и спестяваше, колкото може. И всеки ден рисуваше скици на моделите си.

Уши си няколко модела, облече ги на работното си място. Веднага получи комплименти от клиентките си. Момичетата питаха откъде могат да си купят полите и вталените джинси, както и любимите й тениски с едно голо рамо.

— Обожавам ги — обяви Сю Джолиф, приятелката й от салона, пляскайки с ръце и с възхитено изражение на лицето.

— Толкова са стилни, определено имаш талант!

— Благодаря, мила — отвърна Сали.

Сю бе добро момиче. Бяха излизали заедно на кафе няколко пъти, бяха си бъбрили за рок групи и за това къде могат да се намерят евтини дрехи, които изглеждат добре върху тялото. Но просто липсваше онзи магнетизъм, който бе изпитвала към другите две момичета. Понякога едно по-неангажиращо приятелство истински я депресираше, понеже липсата на всякакъв напредък в откриването на Хелън и Джейн отваряше огромна празнота.

Но мнението на Сю бе по-добро от нищо, това бе сигурно.

Сали се ухили. Сега имаше достатъчно пари и реакцията на момичетата й подсказа, че е готова.

И в слънчевото утро на един понеделник Сали стисна ръката на собственичката на салона и й каза, че напуска.

— Не може така. — По лицето на Фиона Брайс бе изписан неподправен ужас. — Ти си най-добрата ми стилистка, Сали, хората идват тук само заради теб.

— Това е много мило от твоя страна, Фи, но искам сама да се захвана с бизнес.

Фиона се опита да я спре.

— Ще те назнача на заплата — отчаяно се примоли тя. — Със здравни осигуровки! И можеш да вдигнеш процента си на шестдесет на четиридесет. Какво ще кажеш?

Но Сали поклати глава и златистата й коса се разпиля край лицето й.

— Искам да спечеля много пари. Това може да стане само ако салонът е мой. Вече спестих достатъчно. Съжалявам.

По-възрастната жена се намръщи; решителният блясък в очите на красавицата пред нея й подсказваше, че няма да стигне далеч с молбите си.

— Да успееш сама, е много трудно.

— Свикнала съм с трудностите.

— Ами, късмет, скъпа. И ако не се получи, винаги можеш да се върнеш тук.

— Благодаря ти. Много си мила.

Но когато излезе през вратата, Сали знаеше, че никога повече няма да се върне. Беше дошло време за завръщането й. Бе чакала години наред и най-накрая Сали Ласитър, закалена от трагедията, бедността и униженията, беше готова за големия удар.

Следващата стъпка бе най-лесната. Сали записа майка си в рехабилитационен център в града. Изобщо не постави въпроса на обсъждане; просто натовари Мона с багажа й в колата и потегли по „Ла Сиенега“.

— Не искам да ходя някъде без теб. — Това бе най-новото оправдание на Мона.

Сали не я погледна.

— Мамо, ще се оправиш и сама.

— Много е скъпо. Нямам нужда от това, Сали. Мога да намаля пиенето. Всичко е заради стреса.

— Мамо, минаха три години, откакто татко почина. Сега съм на деветнайсет и не искам да си мъртва, преди да навърша двайсет. — Сали не откъсваше очи от пътя. — Не мога да се връщам всяка вечер и да се страхувам, че може да те сваря задушена от повръщане. Лицето ти е подпухнало и зачервено, изглеждаш като шейсетгодишна. Това не ни подхожда, мамо. На татко нямаше да му хареса. Върнахме се в Лос Анджелис…

— Никога няма да се върнем — изхленчи Мона и по гласа й си пролича колко алкохол бе изпила, преди Сали да я качи в колата. — Преди живеехме в Бевърли Хилс.

— И пак ще живеем. — Сали стисна кормилото така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Ще стана дизайнер. Ще продавам моделите си. Ще видиш.

— Аз трябва да съм у дома, да се грижа за теб. — Сълзливото хленчене на Мона изведнъж стана агресивно. — Спри колата! Не можеш да ме принудиш да ида в онзи дом! Няма да се регистрирам… Аз ще се грижа за теб, Сал.

Сали спря встрани от пътя и погледна майка си, цялата подпухнала и потънала в самосъжаление.

— През изминалите няколко години, аз бяха тази, която се грижеше за теб. Плащах сметките. Грижех се за къщата. Внимавах да не се нараниш и убиеш. Едва успявах да те накарам сама да си измиеш зъбите, мамо.

— Много добре се справях с грижите за теб, Сали…

Мона живееше в пълна самозаблуда. Сали нямаше да позволи да продължава така, нито минута повече.

— Знаеш ли защо напуснахме Тексас, мамо? Защото бях изнасилена. От Лео Фиск. Една вечер, когато се прибирах късно сама, след като цял ден се бях претрепала от работа, за да ни издържам. — Майка й остана с отворена уста от изпитания шок. — А когато се прибрах, ти беше мъртвопияна. Отново. Именно тогава събрах багажа. И се върнах тук, за да може семейството ни отново да постигне нещо.

Майка й започна да плаче, сега вече истински.

— Така изгубих девствеността си — студено завърши Сали. — Заради един изнасилвач. И дори не можех да споделя с теб. Ти не беше в състояние да ме чуеш. Всичко това ще свърши, мамо. Още днес. Отиваш в рехабилитационния център и няма да позволя да удавиш живота си в бутилка водка.

— Ще отида — прошепна Мона. — Сали…

Тя само включи на скорост.

— Не се тревожи. Няма да позволя на някакъв долен нещастник да съсипе живота ми. — Сали гордо вирна брадичка. — Както ти казах, започваме отначало. И днес е първият ни ден.