Блясък

Първа глава

Лос Анджелис — 1987

„Трябва да се бориш за правото си да се веселиш…“

От мощния касетофон в единия край на игрището бумтеше оглушителен рап. „Бийсти бойс“ огласяха застоялия въздух в поредния задушен ден в Бевърли Хилс. Беше началото на новия срок и учителите само се усмихваха един на друг и се обръщаха на другата страна. Привилегированите момичета в училището на госпожица Милтън вече се бяха разделили на обичайните си затворени кръгове. Джули Менърс, кралицата на осми клас, бе извадила новата си играчка и се хвалеше с нея. Джули и приятелките й ходеха със смъкнати до глезените бели чорапи и повдигнати поли, носеха косите си назад, използвайки за това очилата си „Рей Бан“, и имаха значки на хевиметъл групи. Тръскаха глави, а дългите им коси се развяваха, за да покажат колко са готини.

Учителите, които се разхождаха край бюрата за регистрация пред сградата, се преструваха на дълбоко потънали в разговорите си и не обръщаха внимание на Джули и нейната клика. Баща й бе режисьор в киното и това я правеше силна. Осемдесетте години бяха време, когато славата и известността бяха много важни в този град. Както и навсякъде другаде, всъщност.

Повечето момичета — както по-малките, така и по-големите — вече се събираха на групички около „кралицата майка“, преструваха се, че харесват музиката, правеха й комплименти за косата, за изкуствените нокти, за облака от парфюм „Пойзън“ на „Диор“, в който тя обичаше да се носи. Джули ги оглеждаше всички с пренебрежителна усмивка, докато отмяташе коса, и сякаш се опитваше да реши на кого да окаже благоволение. Истинска светска смъртна присъда бе да не те харесва най-мощната клика в училище.

Учителският състав също се бе научил да се страхува от нея. Преподавателите, които бащата на Джули не харесваше, оставаха много за кратко в академията на госпожица Милтън. Останалите си затваряха ушите за оглушителната музика и се преструваха, че не е нещо важно. Хевиметълът и рапът бяха модерни. Такава бе и Джули. И всички искаха да са като нея.

Е, почти всички.

Тъмнокосо, слабичко момиче седеше в противоположния ъгъл на игрището, до ужасно модерната градина в стил дзен, която училищното настоятелство бе подредило през ваканцията: заравнени с гребло чакълени пътеки, плоски камъни за стъпване, квадратни езерца, дървета бонзаи и тучнозелени бамбукови насаждения. Тя седеше на моравата и четеше книга, а обикновената й кожена ученическа чанта лежеше до нея.

Изобщо не обръщаше внимание на обожателите на Джули. Чакаше някого.

— Проклета англичанка — просъска Мелиса Смит и я подритна, докато минаваше.

— Разкарай се, Мелиса — спокойно отвърна момичето. Не привличаше погледите: чиста коса, прибрана в стегната конска опашка, очила с черни рамки, никакъв грим. Но в нея имаше някаква стаена сила.

Мелиса Смит бе от тайфата на Джули.

— Книжният червей пак се е заровил в книгите. Какво е това? — Тя грабна тънкото томче. — „Ариел“ от Силвия Плат. Да не би да учиш за перилен препарат? — присмя се Мелиса. Джейн Морган не се подмазваше на никого. И не се страхуваше от тормоз. Две причини, заради които я мразеше. Момичето не беше красиво, но явно това изобщо не го интересуваше. Като цяло бе много странно.

— Това е поезия. Разбира се, човек трябва да може да чете, за да го разбере. Как беше в лятното училище? — хладно попита Джейн.

Мелиса се изчерви. Беше принудена да посещава лятно училище, за да навакса с оценките си. Всички знаеха, че Джейн е супер мозък.

— Супер — излъга тя. — И ако искаш да знаеш, там имаше и момчета. Нещо, от което нямаш никаква представа.

— Не ме интересуват — отвърна Джейн.

— Точно така. И те не се интересуват. — Доста находчива обида от страна на Мелиса, тя гордо отметна коса. — Не си изпратила поздравителна картичка за рождения ден на Джули, госпожице „риба с картофки“. Хората забелязват тези неща.

— Защото не мога да понасям Джули.

Мелиса настръхна.

— По-добре внимавай как се държиш. Можем доста да вгорчим живота ти в училище. Ако искаш да те изберат в който и да е отбор или да седиш с някого, или да получиш роля в някоя пиеса, да бъдеш поканена на парти…

— Ами не, не искам. — Джейн Морган затвори рязко книгата. — Това не разбирате. Би ли ми обяснила пак защо трябва да ме интересува какво мислите за мен?

— Внимавай, смотанячке — повтори Мелиса и продължи нататък. По дяволите! Грозна англичанка. Толкова надменна. Всяка година някак успяваше да понесе и най-лошото, което можеха да й причинят. Досега трябваше да са я изгонили оттук. Естествено Мелиса, Джули, както и всички останали, знаеха защо това не се е случило. Една дума.

Сали.

Сали. Недодяланата провинциалистка. Тъпата блондинка от Запада с глупавия й тексаски акцент, коса като на Барби и изкусителни извивки. Само след още няколко години би могла да играе Дейзи в сериала „Принцовете на риска“. У Сали нямаше нищо модерно, нищо готино. Не слушаше „Бийсти бойс“ или „Мотли крю“. Все си пускаше някакви досадни кънтри и уестърн песни. Не носеше правилните дрехи — никакви черни кожени якета с метални капси, нито ръкавици без пръсти от черна дантела като на Мадона, нито мрежести чорапогащници с екзотични мотиви.

Но Сали притежаваше две неща в своя полза — поне Мелиса признаваше само две. Първо, беше богата. И то не просто във филмовия бизнес — обичайното за Бевърли Хилс богатство, като всички, чиито бащи работеха като продуценти, караха мерцедеси и летяха в първа класа. Не, семейството на Сали разполагаше с Пари с главна буква. Баща й, Поли Ласитър, който беше в бизнеса с петрол, много отдавна не измерваше богатството си в милиони. Предположенията в училището варираха от един до четири милиарда.

Едно бе сигурно — нейният баща можеше да купи всички техни бащи накуп и пак да му останат много излишни пари.

Обидите към Сали Ласитър бяха приглушени. Дори и дъщерите на шефовете на филмови студия трябваше да внимават с поведението си.

И второ, което бе още по-лошо, Сали бе прелестна. Можеха да й се присмиват и го правеха: тъпа блондинка, тексаска роза, празноглава красавица, мажоретка.

Но въпреки всичко красотата на Сали Ласитър бе зашеметяваща. Потвърждаваха го както собствените им очи — с неохота, така и тези на братята им — с възхищение. Кожата й сияеше, топла и загоряла. Дългата й руса коса на богато момиче бе лъскава и гладка като в реклама на шампоан. Имаше стройни крака, тънки ръце, огромни ясносини очи, а цялостният й облик се допълваше от млечнобяла усмивка и излъчване на мечтания от цяла Америка здравословен живот. Тя винаги се усмихваше, винаги бе в добро настроение. Имаше тънка талия, но големи гърди и стегнато, закръглено дупе, което предполагаше отлично здраве и добра форма и подсказваше, че някой ден ще стане красива майка на красиви бебета. Когато се смееше, озаряваше цялата стая.

Сали успяваше да накара изискаността и цинизмът да изглеждат като загуба на време.

Беше най-хубавото момиче в училище. Някои смятаха, че е най-хубавото момиче в целия град.

Вярно, че не бе гений, но какво от това? Беше единствено дете, наследница на огромно състояние. И беше толкова несправедливо, мислеше си Мелиса, докато разсеяно докосваше собствения си доста месест нос, че нямаше да й се наложи да похарчи и цент от това богатство за пластични операции.

Трудно бе да гледаш снизходително момиче като Сали. По-богата и по-красива от всяка друга, на нея, естествено, не й липсваше самочувствие. Имаше в изобилие.

Да, беше глупава красавица — всички смятаха така, дори понякога се осмеляваха да го изрекат. Но Сали само се усмихваше. Мелиса си мислеше как Сали знаеше, че е недосегаема. Знаеше, че е по-добра от всички тях. Не беше честно! Дори не се стараеше да се харесва на някого, не й се налагаше да се съобразява с коалициите и интригите в училище. Вместо това следваше собствения си стил. А другите оставаха с неприятното усещане, че през цялото време, докато се присмиваха на Сали Ласитър, хубавицата от Тексас им се присмива на свой ред.

И естествено, макар да не бе суперинтелигентна, тя си имаше приятелка, която беше.

Джейн Морган.

Двете бяха невероятна двойка. Най-добри приятелки, откакто всички ги помнеха, но все пак напълно различни. Джейн беше — според жаргона на академията на госпожица Милтън — „беднячка“. Родителите й нямаха пари, училищните й такси се плащаха от британското посолство. Живееше на гърба на данъкоплатците. Не беше и красива, нямаше нито стил, нито каквото и да е усещане за мода. Джейн бе истински книжен червей — не беше пригодена за слънцето, океана, сексапила на Лос Анджелис, за горещия и прашен град на перфектните тела и лъскавите коли. Тя живееше в своя си вътрешен свят, винаги заровена в библиотеката, учеше, не се увличаше по актьори, не клюкарстваше за момчета. Сякаш те биха се заинтересували от нея! Мелиса силно подозираше, че това е само фасада. В крайна сметка Джейн не показваше никакви признаци, че е лесбийка. Защо тогава се правеше на Ледената кралица на училището?

Джейн Морган щеше да е много лесна мишена. Тя нямаше предимствата на Сали. Обществено положение — да, татко й на практика бе от кралското семейство и на колите, които понякога я вземаха от училище, се вееха малки флагчета, което беше готино. Но тук бе Лос Анджелис, а не Вашингтон. Не беше чак толкова важно. Не беше като да си направил филм с голям успех в бокс офиса, да притежаваш списание или да си известен спортен агент като бащата на Мелиса.

Но въпреки това не можеха да я пипнат. Сали я защитаваше. И докато двете момичета бяха приятелки, заедно те бяха много повече от сбора на отделните части. Джули Менърс обичаше да казва — по дяволите, непрекъснато го повтаряше, че Сали и Джейн са като парчета от пъзел. Поотделно нямаха никакъв смисъл, но заедно бяха непобедими. Джейн бе мозъкът. Сали притежаваше външната красота. Джейн бе находчива и винаги знаеше какво да каже. Сали беше невероятно богата.

Мелиса бе принудена да признае, че двете са страхотен екип.

Джейн наблюдаваше внимателно, докато Мелиса се отдалечаваше с изправен гръб и накрая се присъедини към тълпата от момичета около Джули. Едва след като Мелиса бе на безопасно разстояние, тя можеше да въздъхне облекчено.

Не би позволила това да се забележи. По никакъв начин, никога. Джейн Морган нямаше нищо общо със слабостта. Но беше нещастна, дори депресирана.

Поредният тъп семестър. Затворена в тази дупка, без свестни учители, без добри учебни дисциплини. Момичетата идваха в академията на госпожица Милтън за едно-единствено нещо — социален престиж. Как, за бога, можеше да влезе в Оксфорд или Кеймбридж, след като бе учила в тази проклета дупка?

Обхвана с ръце тъмнокосата си глава.

Това бе проблемът да си умен — по-трудно е да се самозалъгваш. Разбира се, че липсата на академични стандарти бе проблем за амбициозния ученик. Но не затова бе нещастна…

Джейн погледна замечтано към тълпата от засмени и развеселени момичета около Джули Менърс и си пожела да е на нейно място. Поне веднъж. Какво ли би било? Да бъде харесвана, другите да се надпреварват за нейното внимание. Никога не беше изпитвала това, нито веднъж през целия си живот. Погледна към вратата на двора и кокалчетата на пръстите й върху книгата побеляха. Да, надяваше се да види спирането на една лимузина. Никога не бе искала да види Сали повече, отколкото сега. Топлотата на усмивката й, присъщото й излъчване на щастие може би щяха да я ободрят малко. Докато имаше своята Сали, не всичко бе толкова черно.

Но Сали още я нямаше. Докато седеше самичка на игрището, преструвайки се на погълната от четенето, младата Джейн Морган почувства как я смазва вълна от самота. Чувството бе ужасно и тя повдигна глава и вирна брадичка, сякаш имаше реална физическа опасност от удавяне.

Баща й. Негово Превъзходителство почитаемият Томас Морган. Джейн си спомни как й се усмихваше с дежурната си усмивка на политик. Докато тя се мъчеше да го убеди да остане с нея, да иска тя да е наблизо… да я обича поне малко, както тя го обичаше, както винаги го бе обичала — с копнежа на детската любов, която не намираше отклик.

— Но, татко… аз наистина мразя онова училище.

Бе застанала нерешително на горната площадка на стълбището, а куфарите й вече бяха опаковани и натоварени в лимузината.

— Всички мразим училището, скъпа. — Той я целуна разсеяно.

— Искам да съм с теб. — Думите се изплъзнаха от устата й, макар да си бе обещала, че няма да се моли. Беше нетърпелива, отчаяна. — Искам да остана тук — във Вашингтон.

— Не, ти трябва да се движиш в други кръгове. Политическата върхушка… — Той махна неопределено с ръка. — Не е добра за тийнейджъри. А и аз съм толкова зает, че почти няма да ме виждаш. Пансионът е най-доброто решение. Така правехме по мое време.

— Аз живея в къщата за гости с Консуела.

— Все едно — излъга той. — Хайде, сега бягай, скъпа, шофьорът те чака вече десет минути.

— Но… татко. — Гласът й вече бе умолителен, хленчещ. — Ако бях тук, би могъл да ме виждаш по-често. А това би ти харесало, нали?

— Разбира се. — Гласът му омекна съвсем леко и той се наведе да я целуне по челото — кратко докосване, но същинска божия манна за Джейн. Отчаяно копнееше да го прегърне, но той се отдръпна и ясните му сиви очи възвърнаха професионалното си хладнокръвие. — Ще те видя през лятото, мила.

Мила. Скъпа. Само ако беше вярно.

Но Джейн Морган изпъна слабите си рамене и си наложи да се усмихне бодро и безлично, както правеше винаги баща й.

— Добре. Ще се видим тогава — каза тя и го прегърна. Той я потупа сковано по гърба. — Обичам те, татко.

— И аз те обичам, Джейн.

Докато слизаше по стълбите, тя го чу как се обръща и се връща в кабинета си. Дори не изчака да й махне за довиждане.

Споменът бе горчив. И тя го бе предъвквала като лютив корен през целия път до летището, а после и докато стигне до красивата и самотна къща под наем, където живееше, докато ходеше на училище. Мисълта за училището предизвикваше у нея смесица от копнеж и ненавист, мрачно отчаяние от факта, че трябва да прекара още един срок като аутсайдер, отхвърляна от всички. Целият й живот понякога й се струваше като безкрайна поредица от отхвърляния. Но я имаше и онази светла точка — най-добрата й приятелка, Сали, която бе най-близкото, мислеше си понякога Джейн, до това, да си има семейство. Сали, която й бе почти като сестра.

Чу нов звук. Огромна лимузина преодоляваше бавно издутините за ограничаване на скоростта по алеята. Да — колата на Сали, направо от Тексас, голямо, блестящо бяло чудовище. Джейн би я познала навсякъде.

Временно забрави терзанията си и скочи на крака.

Колата спря, шофьорът, спретнато облечен в безукорната си униформа, излезе и задържа вратата отворена за младата си пътничка, сякаш бе принцеса. Джейн се поколеба, усети как далеч зад гърба й намалиха музиката и последва цялостно приглушаване на гласовете — всички гледаха насам, всички очакваха Сали. Всъщност гледаха и нея.

Приятелката й бе от истинските звезди в живота, ярка и ослепителна. И ето, стройните й крака, слаби и загорели над белите униформени чорапи, се показаха откъм шоколадово кафявата кожена тапицерия на колата. Полата й бе малко по-къса, дългата й руса коса се развяваше над раменете й от бриза, закрепена назад с дизайнерски слънчеви очила, а миглите й бяха плътно покрити със спирала, напук на забраната за гримиране в училище — ето я и нея, и цялото училище въздъхна едновременно при вида й.

Джейн извика от радост и хукна към Сали.

— Толкова се радвам да те видя — извика Сали, прегърна здраво Джейн и я обви в облак от парфюм. — Толкова беше скучно тук, докато ти беше в столицата.

— И аз се радвам. — Джейн се почувства неловко. Винаги бе така, когато Сали се появеше за първи път. Понякога леко ревнуваше. Тя самата бе като луната — бледа и сериозна, докато Сали блестеше като слънцето. Друг път цялата й неувереност се стоварваше върху й и тя се съгласяваше с мнението на другите: защо изобщо Сали ще иска да е нейна приятелка?

Но бавно се успокояваше.

— Какво става? Чао, Джейк. Всичко хубаво. — Тя махна на шофьора си, който докосна шапката си. — Това Мелиса ли е, дето говори с Джули? Ужасна прическа. Прилича на момче.

— Мъжественият стил е на мода тази година — иронично отвърна Джейн. — Видя ли черното кожено яке на Джули? Сега е луда по „Уайтснейк“. Направила си е платинени кичури в накъдрената коса и сега цялата е накъсана.

— Не! — изпищя доволна Сали. — Трябва да го видя. Това момиче няма никакъв стил.

— Но познава много филмови звезди — отбеляза Джейн.

— Много важно — отвърна Сали. — Тук можеш да ги имаш за дребни стотинки.

Красивото й лице изразяваше такова пълно пренебрежение, че Джейн мигновено се почувства облекчена. И леко засрамена. Как бе позволила на Мелиса Смит да я засегне? Двете със Сали бяха непробиваем отбор. Тълпата около Джули можеше да пробва най-силните си оръжия.

— Можеш ли да ми помогнеш с есето за ваканцията? — попита Сали, снижила глас. — Мисля, че съм объркала всичко с Тюдорите. Отлична оценка би ми дошла добре, татко се тревожи за резултатите ми от финалните изпити.

— Разбира се. — Сега Джейн бе на своя територия. — Ще ти напиша нещо набързо в обедната почивка, ти ще го препишеш и ще предадеш есето утре.

— Благодаря. — Сали се изчерви. — Знам, че досега трябваше да съм го оправила.

— Не се тревожи за това. Винаги съм насреща.

Сал стисна ръката й и двете тръгнаха по игрището, чуруликащи като врабчета.

— … с което приключваме сутрешната си среща. — Самата госпожица Милтън, с побеляла коса, спретнато прибрана в строг кок, и пухкаво тяло, напъхано в костюм от туид от колекцията на „Диор“, огледа стаята, пълна с богатите й повереници. — Ориентацията за новите момичета, които приветстваме в училището тази година, ще продължи през първия час.

Джейн погледна без особено любопитство към малката групичка нови ученички, които стояха настрани също като овчици, очакващи да бъдат вкарани в кошарата. Бяха на най-различна възраст. Във всеки клас имаше известно текучество всяка година — някой продуцент имаше тежка година и не можеше да си плаща таксите, богат пластичен хирург се бе преместил в града и бе използвал връзки за дъщеря си.

Не забеляза никой по-специален. Повечето — с безпогрешен усет за коректното социално поведение, се бяха опитали да се присъединят към тълпата около Джули.

Имаше едно закъсняло момиче. Тъмнокосо, средно на ръст, слабо, без да е кльощаво, чорапите му бяха вдигнати максимално нагоре, не носеше грим. Доста срамежливо на вид. Разбираемо. За разлика от Джейн, новодошлата явно полагаше усилия за външния си вид. Имаше избелени зъби, оскубани вежди, прилежно сресана коса, разпусната по раменете, вместо да е прибрана удобно на конска опашка, нямаше и очила. Изглеждаше притеснена и кършеше пръсти, сякаш й се искаше да има нещо, което да направи.

Но пък имаше доста загар и бе достатъчно красива, за да не стане моментално прицел на подигравки от страна на нахалниците, за разлика от Джейн с очилата й с дебели стъкла и пълно безразличие към модата.

— Сега всички ще се изправим за Клетвата за вярност. Чуждите граждани са извинени.

Последва шумолене на памучни поли, докато момичетата от цялата стая се изправяха. Сали стана и сините й очи патриотично се впериха в звездното знаме, което бе поставено в предната част на залата. Тя винаги бе сериозна, дори и когато някои момичета се хилеха или вдигаха очи към тавана. Още една причина да я обича — у Сали нямаше и капка цинизъм.

— Заклевам се във вярност към знамето на Съединените американски щати…

Джейн, останала седнала на стола си, се озърна наоколо, за да види другите дъщери на дипломати.

— … и към републиката, която то представлява, една нация, пред бога…

Сесил Перон я нямаше. Значи бе останала в Париж или пък баща й е бил преместен другаде? Това би било страхотно. Джейн не понасяше Сесил.

— … неделима…

Я, чакай. И новото момиче не бе станало право. За нея бе предвиден един самотен стол и тя седеше, изпъквайки ужасно. Другите нови момичета й хвърляха погледи изпод вежди и й се присмиваха. Джейн се вгледа по-внимателно. Това не бе просто тен, тя бе от Средния изток. Големи тъмни очи, аристократичен нос. От Израел? — … свобода и справедливост за всички.

Звънецът би и госпожица Милтън слезе от подиума.

— Имам час по история на изкуството. А ти?

— Математика — отвърна Джейн, все така загледана в новото момиче. В момента другите я побутваха небрежно. Изпита силно състрадание; беше почти като в първия й ден тук — преди да намери Сали. — Хей, Сал. Виждаш ли новото момиче, ей там? Тормозят я.

— Винаги го правят.

— Хайде да идем да я поздравим — подкани я Джейн. — Хайде, това ще бъде твоето добро дело за деня.

Сали въздъхна. Историята на изкуството бе единственият предмет, който й харесваше, а и учителят мразеше тя да закъснява. Какви великолепни рокли са носели някога в миналото. Тогава модата е означавала нещо, не е била просто костюм на „Дона Карън“ или сива рокля на „Армани“. Сали обичаше цветовете и стила, златните тъкани и дантелата.

— Разбира се, защо пък не? — каза тя.