Блясък

Пета глава

— Как мина разговорът с баща ти?

— Добре! Мога да дойда — щастливо отвърна Хелън. Нямаше намерение да казва на Сали за Ахмед и уредения брак. Толкова бе назадничаво — беше я срам, че родителите й изобщо са могли да си помислят, че може да им се размине.

— Чудесно. Джули ме молеше за покана преди малко. — Сали се подсмихна самодоволно, замислена за уменията си в организирането на парти. Някои от неприятелите й си бяха въобразили, че могат просто да я игнорират, но Сали бе действала много внимателно. Бе се понижила на партито да има всякакви забавления и процедури, докато накрая то звучеше като райско приключение — специален маникюр и масажи по желание на гостите, шоу с фойерверки, симулатори за летене, езда на камили. После бе добавила и страхотни малки подаръчета, като например колиета, специално поръчани във „Фредерикс“ в Холивуд, и на последно място — убийствената добавка: момчета и звезди.

Последните класове на най-елитните училища за момчета в Лос Анджелис бяха поканени, преди изобщо някой от академията на госпожица Милтън да получи своята покана. А Поли Ласитър познаваше актьори. Мона успя да се добере до някои от по-младите и секси холивудски звезди. Моли Рингуолд бе приела поканата. Имаше и продуценти, изгарящи от желание да получат малко от парите на Поли за проектите си. Актьорите последваха продуцентите и водени от неутолимия си апетит, също като чевръсти малки пирани, момичетата от училището на госпожица Милтън последваха мъжете.

Никой не се правеше на безразличен.

Сали бе преследвана навсякъде.

— Здрасти, Сал. Къде ми е поканата?

— Сали. Може ли и аз да дойда?

— Скъпа, нали не си ме забравила?

Тя се забавляваше. Обикновено въпросите бяха изречени с умолителен тон и придружени от подкупваща усмивка. Всички, които смятаха, че са прекалено добри за Сали Ласитър, трябваше сериозно да се замислят!

— Ще я оставим да се гърчи още малко — реши Сали. — А след това ще я настаня на най-лошата маса — направо в Сибир!

— Далеч, до тенис кортовете?

— Да, в компанията на треньора по тенис на майка ми! И човека, който идва да учи татко на френски.

Хелън се засмя. Да, Джули определено щеше да страда. Освен това цялото училище щеше да приказва.

— А Мелиса някъде…

— Тя няма да идва. Скъпа, все пак трябва да държа на стандартите си.

— Нямам търпение — искрено заяви Хелън. Поне веднъж щеше да се озове в центъра на събитията, направо в епицентъра — на най-хубавата маса, с най-важните хора. Представата направо я замая. — И трябва да помогнем на Джейн…

— Разбира се. — Сали повдигна една от перфектно оформените си вежди. — Нали затова е всичко! Ще я измъкнем от черупката й. От нея ще излезе истинска кукла, щом веднъж бъде представена на човешката раса и свикне с пинсетите за вежди. Ти поне знаеш за какво говоря. Основно поддържане на външността.

— Точно така — отвърна Хелън, развълнувана, че приятелката й я намира за достатъчно компетентна за помощ.

Да преобразят Джейн Морган по подобие на Хелън Яна. Не беше ли страхотно?

— Джейн.

— Ехоооо.

Сали се спусна отгоре й, докато тя вървеше и гледаше, без да вижда нищо наоколо. Хелън щракна с пръсти пред лицето й.

— Ехо? Има ли някой тук?

— Извинявайте. — Джейн се сепна и се върна в реалността. — Бях се замислила.

Не спомена за тревогите си. Никое от момичетата нямаше да я разбере. Но бащата на Мелиса Смит бе адвокат — много скъпо платен адвокат по наказателно право във Вашингтон. Беше успял да отърве безнаказано от затвора не малко милиардери, обвинени в присвояване, както и богати съпрузи убийци. Е, разбира се, не беше безплатно — хонорарът на господин Смит бе по-висок от сумата, която президентът получаваше годишно.

— Няма нищо, забрави това. Какво ще правиш тази вечер?

— Хелън промуши стегнатата си ръка под лакътя й.

— Ще ходя в клуба по археология…

— Не, няма — заяви Сали. — Идваш с нас.

— Имам ангажименти…

— А аз имам запазена маса в „Мортънс“ — най-елитния ресторант в Лос Анджелис. Като начало. Можеш да се считаш за отвлечена. Идваш с нас.

Джейн се усмихна лекичко.

— С партито ли е свързано?

Въпреки че бе вечно заровена в книгите, Джейн все пак бе на шестнадесет. И представата, че ще бъде почетен гост на страхотното парти, на което Мелиса не бе поканена, бе направо вълшебна.

— Донякъде. — Сали се ухили. — Тренировка! Искам да излизаш и всички да видят новия ти облик. Трябва да придобиете малко самочувствие, момичета. Когато слизаме по стълбите на партито, трябва направо да ги омагьосаме. Не искам да сте стеснителни.

— Добре. Ще дойда.

За нея бе съвсем ново да привлича погледите на хората. Малко практика нямаше да й е излишна.

Хелън стисна ръката й. Харесваше й свободата, която изпитваше, когато излизаше с приятелките си. Щяха да си вземат млечен шейк и много скъпа пица и да позяпат звездите.

— Ще се забавляваме. Зарежи тези книги.

— Добре. — Джейн отвърна на усмивката, развълнувана въпреки волята си.

Вече почти бе забравила хапливия език на Мелиса Смит.

Къщата на Вашингтон авеню. Обичаше я. Тя бе сцена на много от триумфите му: интимното парти за принцесата на Монако, официалната вечеря за вицепрезидента Х. У. Буш, преговорите — абсолютно секретни, но подслушвани и от двете страни, между Обединеното кралство и Русия за Украйна…

И още много. Сцена на личното му, и то сериозно издигане в живота.

Почитаемият Томас Морган тръгна на една последна, несигурна обиколка на къщата. Сякаш влизаше в някакъв филм — за неговия живот, с негово участие в главната роля. А нима не бе точно така? Не беше ли той звездата? Бе излязъл от сянката на по-големия си брат Джеймс, късметлията, онзи с титлата и разкошното имение от Елизабетинската епоха. Вторите синове бяха в тежест. Джеймс бе наследникът, а той — резервата. В по-предна епоха биха го пратили в църквата. Определено. Той се засмя диво. Какъв ли свещеник би излязъл точно от него!

О, да… билярдната стая. Нея обичаше особено много, тъй като тук неведнъж бе правил най-страхотния секс — с две от сексапилните млади детегледачки, както и с няколко отчаяни вашингтонски съпруги, копнеещи да се издигнат по социалната стълбичка. Точно на тази маса. Каква стая! Именно тук се чувстваше истински жив, тук той владееше положението.

Нямаше по-очарователен от него. Нямаше по-умен…

Влиянието на наркотиците отслабна леко в съзнанието му и за миг го връхлетя меланхолията. Какво, по дяволите… какво, за бога, означаваше всичко?

В главата му се прокрадна мисълта, че може би не е бил чак толкова умен. Може би просто е бил най-добрият ласкател в града. Политик по природа, човек, който можеше да угоди на началниците си в Лондон, както и да се подмазва на янките и на най-различни чужденци, които съставляваха светското общество в американската столица.

Може би нямаше с какво толкова да се похвали. Беше правил секс с отчаяни жени, бедни имигрантки без нужните документи, детегледачки, които държаха да запазят работата си и да получат желаната свобода, вманиачени чужди съпруги, достатъчно глупави, за да гледат на света през същата ограничена перспектива като него.

Може би е трябвало да обръща повече внимание на дъщеря си.

Може би не е трябвало да играе хазарт.

Може би не е трябвало да занемарява задълженията си в работата…

Томас Морган изхлипа високо и измъчено. Изпита огромно съжаление към себе си. Не заслужаваше това, не заслужаваше нищо подобно. Той беше добър човек! Всички бяха настроени срещу него…

Сантименталното самосъжаление взе връх при спада на химическите вещества в организма му и се превърна в гняв. Морган отиде в спалнята си, седна до антиквариата тоалетка от времето на Уилям и Мери и смръкна поредната дебела линия, която бе приготвил по-рано същата вечер.

Уха! Моментален екстаз.

Заповедта за уволнението му, връчена му лично от шефа му, лежеше захвърлена на леглото. Морган летеше, носеше се на гребена на новата вълна от самоувереност и гордост. Погледна се в огледалото и видя висок, красив мъж в средата на четиридесетте с малко бял прах под ноздрите, който незабавно избърса. Смокингът и бялата папийонка, най-официалното облекло в светското общество на Вашингтон, изглеждаха фантастично върху Негово Превъзходителство. Както винаги.

Да го замени за билет в туристическа класа и мизерна пенсия? Да живее в някоя евтина къща на калкан? В никакъв случай.

Негово Превъзходителство почитаемият Томас Морган се приближи до високите викториански прозорци на будоара си, отвори ги с една ръка и прехвърли краката си от другата страна. Да вървят по дяволите, да ги вземат мътните всички! Никога нямаше да го хванат. Нямаше да им се даде!

Образът на дъщеря му Джейн за миг изплува в съзнанието му, но сега не искаше да мисли за нея. Не беше моментът за това. Тя беше негова дъщеря. Щеше да се оправи, а и освен това майка й го очакваше, викаше го…

Отблъсна се от ръба, лек като хвърчило. Падаше с разперени ръце, сякаш лети, оставил се на властта на стихиите.

Но не летеше. Умираше. В онзи дълъг миг преди смъртта Томас Морган го разбра. В съзнанието му се появи Джейн, пораснала — изглеждаше щастлива, помисли си той.

Отправи й въздушна целувка и в следващия миг земята го погълна.

— Скъпи, скъпи, скъпи — пропя Мона, въздъхна от удоволствие, прекоси кухнята и го прегърна. — Няма да повярваш какви отзиви получавам за това парти. Сега ми се обади агентът на Шелби Кюсак и попита дали не можем да я вместим някак!

— Страхотно — разсеяно отвърна Поли. Обикновено бе очарован от представата как сексапилните нови звезди на Холивуд оказват почит на жена му. Но точно сега вниманието му бе съсредоточено върху екрана пред него.

— Уредихме и Фелиз. Нали се сещаш, Удивителния Фелиз — прочутият укротител на лъвове от Вегас? Направо невероятно шоу. И Мелиса Угорец искаше той да дойде на годишнината от сватбата й, но не можеше да си го позволи…

— Колко ще струва това парти? — внезапно попита Поли. Цифрите… не се връзваха. Изведнъж устата му пресъхна. Бизнес усетът му изневеряваше, беше в застой, като компютър, който бавно се събуждаше; просто не можеше да осмисли всичко.

— Защо? — невинно попита Мона. — Не сме правили парти повече от година…

— Да. Знам. — Мина му през ум, че не иска да чуе отговора.

— Ами, Фелиз струва сто и петдесет…

— Хиляди ли?

Мона се засмя.

— Обичам да се шегуваш, скъпи, направо ме съсипваш.

— Харесва ми смехът ти — механично отвърна Поли. Колко ли щеше да струва това парти? С фойерверки, достойни за светлинно шоу в градския парк, въртележки от лунапарка, частен зоопарк, организатори на тържества, които работеха срещу комисиона от осем процента от общия бюджет, и най-доброто от всичко щеше да е солидна сума.

Нямаше начин да се отърве с по-малко от милион. Съдейки по минали успешни събития, милион и половина.

Не обвиняваше жена си. Това бе нейната стихия — беше световен експерт в харченето на пари.

Допреди две седмици на Поли Ласитър това му харесваше.

— Добре ли си, Поли? Струваш ми се малко блед.

— Добре съм.

— Ако пак те мъчи стомахът, мога да ти донеса пепто бисмол.

— Не. Мисля да отскоча до офиса — каза той.

Трябва да имаше някаква грешка. Нуждаеше се от час със счетоводителите и адвокатите си. Може би трябваше да уволни някой от глупавите изпълнителни директори, ако наистина бяха глупави. Започваше да си мисли, че може да се окажат измамници.

Но той, Поли Ласитър, бе невинен. Не бе направил нищо лошо.

Напомни си го отново в опит да успокои болките в бушуващия си стомах. И без друго партито бе във вторник. Жена му очакваше от него да бъде на ниво. Това бе едва второто парти, което организираха за Сали — нейният шестнадесети рожден ден!

Щеше да бъде бляскаво събитие, заслужаващо всеки цент от всичките милион и половина долара.

Поли бе добър баща. Не искаше нищо да помрачи партито. Сметките щяха да дойдат по-късно. Няколко дни бяха без значение, вече не.

Партито на Сали. Денят на Сали. Всичко, което правеше в живота си, бе заради нея.

— Мислиш ли, че постъпваме правилно? — притеснено попита Айша.

— Разбира се. — Али я целуна нежно по бузата. — Вече е зряла, знаеш го.

— Но да я принуждаваме… Ами ако той не е подходящото момче? Ние я отгледахме тук, скъпи. Изпратихме я в онова училище…

Лицето на Али помръкна. Не бе сигурен дали това е било правилно. Хелън ставаше все по-дръзка и непокорна. Естествено, че искаше дъщеря със силен характер, но не и да му противоречи за основните му ценности.

— Аз никога не бях те срещал — напомни той на жена си.

— Айя Муна ни сватоса. Спомняш ли си?

Тя се усмихна.

— Не исках да се омъжвам за теб.

Той я грабна в прегръдките си и я гризна по ухото.

— Но аз те исках.

— Защото дойде в къщата на баща ми и се покатери на маслиновото дърво до гаража.

— Вярно. — Али бе горд от себе си. — Трябваше да те зърна.

Неговата млада невеста беше толкова красива. Гарвановата й коса се стелеше свободно върху бежовата памучна рокля с избродирани ръкави, докато простираше прането на въжето, което майка й бе опънала. Мигновено я бе пожелал, усетил бе как съдбата го зове.

— Успях да те убедя.

Айша се изчерви, спомнила си за първата им брачна нощ.

— Точно така, любов моя.

— Старият начин е най-добър. Не причиняваме нищо лошо на Хелън, правим го заради нея. Помисли за това — за щастието й. Защо младите да правят сами избора си? Кой може да каже, че знаят какво правят? Толкова много от американските бракове завършват с развод — колко бивши съпруги, останали сами с децата си, познаваш?

Прекалено много. Айша кимна.

— В крайна сметка, свещената връзка, приятелството надделяват. Правим най-доброто за нашата малка Хайя.

Айша се усмихна. Не беше наричал Хелън с истинското й име, откакто бяха пристигнали в Америка преди шест години.

— Ахмед пристига утре — каза тя, ободрена от думите на мъжа си.

— Добре. Това е денят на голямото й парти.

— Той може да я заведе! — предложи ентусиазирано Айша.

— Не мисля, че е добра идея. — Ами ако Хелън грешеше? Ако все пак имаше разточителна веселба? Али нямаше намерение да позволи на Ахмед да види дъщеря му в друга светлина, освен като скромна и подходяща невеста. Харесваше му да мисли за Хелън в Кайро, жена на бизнесмен, разхождаща се доволно в градината си, под дърветата, богата и, ако е рекъл Аллах, бременна.

— Но може да дойде тук да я чака на другата сутрин. Веднага щом тя се събуди. Ще организираме срещата сутринта, а след обяд — никах. Какво ще кажеш?

Годежната церемония. Според ислямския закон щяха да са почти женени. След това нямаше значение колко време ще мине до тържеството и самата сватбена церемония. Хелън щеше да бъде омъжена жена. Останалото беше просто въпрос на уреждане на документи.

— Тя може да откаже — притесни се Айша. — Познаваш я, Али!

— Няма да разбере с какво се обвързва. Арабският й е доста зле. Щом разбере… — той сви рамене. — Ще я заведем в Кайро и всичко ще бъде различно. Тя ще го приеме и ще бъде щастлива.

— На Жасмин ще й липсва много. — Знаеше, че така е най-добре, но мисълта да изпрати далеч първородната си дъщеря я натъжаваше.

— На всички ще ни липсва. — Али прегърна жена си. — Но ако желаем щастието й, ще трябва да правим жертви. След като забременее и приеме мъжа си, двамата могат да дойдат тук и пак ще бъдем едно семейство.

Айша кимна, но продължи да хлипа в прегръдките му.

Али нежно галеше косата й. Неговият собствен брак бе най-солидното нещо в живота му и той обичаше упоритата си дъщеря достатъчно силно, за да направи най-доброто за нея. Естествено, отначало тя щеше да се почувства предадена, но скоро щеше да приеме всичко.