Блясък

Девета глава

— Кой е?

Джейн бе заключила вратата с веригата.

— Идваме за мебелите!

Гласът на мъжа бе сърдит. Тя надникна през шпионката на вратата. Да — хората, които идваха да вземат всичко от къщата й, с униформи, камион и всичко останало.

Джейн преглътна тежко и отвори.

— Здравейте! — Усмихна им се ведро. — Влизайте. Искате ли кафе, момчета?

Мъжът на прага влезе вътре, последван от други трима.

— Не, благодаря. — Той отбягваше погледа й. — Накъде е всекидневната?

— Насам. Изключила съм всичко. Но повечето са прекалено големи, за да ги преместя сама, съжалявам.

— Няма нищо. — Сега вече я погледна. — Работите ли тук? Да не сте камериерка?

Ами, едва ли можеше да каже, че живее тук.

— Нещо подобно — съгласи се Джейн.

— Да започнем с телевизора.

Мъжете влязоха във всекидневната й и се захванаха на работа. Действаха бързо — вероятно бяха свикнали да го правят, докато ги нападат. Любимият й широкоекранен телевизор, стереоуредбата, мебелите, статуите и антикварните предмети — също като служители на фирма за местене, те взеха всичко. Пъргави и работливи като мравки.

Джейн се оттегли в кухнята и сложи чайника; вече бяха прибрали машината за капучино.

— Сигурни ли сте, че не искате кафе?

— Не, благодаря. Трябва да бързаме за Западен Холивуд.

— Началникът на групата въздъхна и избърса потта от челото си. — Тук поне го нямаше семейството, тогава винаги е най-зле. Плачат и се молят, нали разбирате? Все пак, би трябвало да имат малко достойнство. Не съм виновен аз, че са съсипали живота си.

— Точно така — съгласи се Джейн. — Толкова е жалко.

— Леглото… — Той погледна към спалнята й. — Онова надуваемо легло не е в списъка ми.

— Да, мисля, че е на дъщерята. Взела го е, след като бащата е купил фермата. — Джейн се усмихна. — Може би е знаела, че ще дойдете!

— Добре. Предполагам, че можем да го оставим. А вие можете да задържите чайника! — Той й се усмихна великодушно. — В офиса няма да забележат липсата на чайник за шестнайсет долара.

— Благодаря. Приятен ден, момчета.

Джейн ги изпрати до вратата. Затвори я, облегна глава на рамката и се заслуша, докато вратите на камиона се затръшнаха и те потеглиха.

Най-накрая бе сигурна, че е сама. Огледа празната къща — вече не бе нейна. От посолството бяха категорични, че договорът за наем изтича в края на месеца. Беше пуста, изчистена от всичко, до последната картина на стената. Нямаше нищо, освен евтиното единично легло от „Икеа“ и бялата техника в кухнята.

О, и чашата й за кафе.

Отиде до леглото и се отпусна тежко отгоре му. И най-накрая позволи на сълзите си да се излеят.

Когато свърши, отиде в банята и си взе душ — поне топлата вода още не бе спряна, а в куфара си имаше хавлия и дрехи. Е да, от посолството искаха да се „грижат“ за нея — при техните условия.

Джейн не искаше такова нещо. Да бъде натирена в някое ужасно малко вашингтонско училище, където всички щяха да знаят коя е? Да й се присмиват? Да я унижават?

Как ли пък не. Училището бе едно жестоко упражнение в социален дарвинизъм. Джейн не можеше да понесе още мъчения. А и какво би могла да получи от всичко това, след като бе прекъснала годината и изпитите й бяха провалени?

Взе душ, грижливо изми зъбите си и се облече. После излезе през задната врата с ключа, който Консуела й бе оставила, когато я уволниха.

— Ще се оправиш — бе й казала бившата й детегледачка. — Никога не съм срещала друга като теб.

Джейн бе прехапала устни, за да спре потреперването им; това бе рядък момент на слабост. Двете не бяха близки, но Консуела поне й бе позната. А сега и тя си тръгваше.

— Всичко ще се нареди. — Подразнена, по-възрастната жена се престори, че не забелязва как очите на момичето се насълзяват. — Трябва да вървя — добави тя и побърза да прекоси алеята към улицата, където бе паркирала своя „Форд Мондео“. Какво толкова — беше ли длъжна да е загрижена? И тя самата си имаше тревоги. Например беше без работа! Онова английско момиченце беше истински дявол, щеше да стъпи на краката си…

Джейн погледна към двора — беше празен като къщата. Засрами се от себе си. Но все пак бе само на седемнайсет и целият й свят се бе сринал.

Баща й — безполезен, студен, егоистичен. Но неин баща. Дълбоко в себе си тя се бе надявала, че някой ден двамата ще успеят да се сближат — когато той се пенсионира, а тя е напълно зрял човек.

Този шанс бе пропилян. Завинаги.

Ами начинът й на живот. Той поне бе страхотен — независим, стилен и богат. С личен шофьор, детегледачка, камериерка, къща на плажа, охрана…

Бе посещавала училището на госпожица Милтън, за бога. Кой би помислил, че някога ще оцени онова скапано и лишено от академична слава училище?

Колкото до парите — смяташе, че би се справила и без тях. При други обстоятелства. Защото поне можеше да разчита на момичетата.

Нейните най-добри приятелки — не, нейното семейство.

Но също като баща й, като Консуела и като парите приятелките й вече ги нямаше. Просто така. Само седмица и сякаш се бяха изпарили.

Хелън бе изчезнала от училище в деня след партито, а сега се бе върнала в Египет, за да се омъжи за далечен братовчед.

Да се омъжи! Никога не бе и споменавала за този мъж пред тях. Нито дума. Нито че смята да напуска страната. Трите бяха неразделни, как е могла Хелън да не им каже? Не бе оставила адрес, нито телефон — нищо. Просто бе изчезнала.

Хелън Яна бе напуснала живота на Джейн така, както се бе появила — тихо и категорично.

Ами Сали, по-старата й приятелка? С нея бе много по-различно и много по-лошо. Джейн копнееше да види Хелън, да поплаче на рамото й, но поне знаеше, че Хелън е щастлива — справя се с живота и е на път да създаде семейство. За Сали животът се бе разпаднал почти както и за нея.

Сърдечният удар на Поли Ласитър бе голямата новина в понеделник сутрин. Но в следобедните часове голямата новина вече бе крахът на компанията. Джейн бе гледала ужасена по телевизията как полицейските коли спират пред „Грийн Гейбълс“, как облечената в черно и едва стояща на краката си Мона я арестуват и отвеждат, придружена от адвоката й, как Сали, с одеяло върху главата, за да я предпазят от папараците, също се присъединява към нея.

Беше се обадила — естествено. Но телефонът бе изключен. Накрая Сали й се обади, но беше прекалено разстроена, за да говорят много. Нейната заразяваща жизненост, ведростта и оптимизмът й — всичко, което Джейн обичаше у нея, бяха изчезнали, просто ги нямаше.

Джейн донякъде й завиждаше за мъката. Сали скърбеше за обичан, мил и грижовен баща; нейната мъка, извираща от дълбините на душата й, бе израз на голяма любов. Бяха истинско семейство. А и Сали поне все още имаше майка си.

Но нямаше съмнение, че най-добрата й приятелка е загазила. Много сериозно.

— Федералните вземат всичко — призна й Сали, след като бе спряла да хлипа.

— Какво искаш да кажеш с това „всичко“?

— Разорени сме. Замразиха сметките на татко… всичко принадлежи на кредиторите.

— Ами с какво ще живеете?

— Одиторите ни отпуснаха издръжка от дванадесет хиляди долара годишно.

Джейн зяпна.

— Хиляда на месец?

По дяволите, това не стигаше и за наем на едностайно жилище в стария им квартал.

— И взеха колите, картините и статуите — всичко. Все още разследват майка ми, но смятат, че вероятно ще се отърве като невинна страна.

— Звучиш ми ядосана.

— Невинна страна? Така изглежда, че баща ми е бил виновен. А той не беше измамник — изхлипа Сали. — Знаеш ли какво ми каза днес Джули Менърс?

Една сълза се търкулна и по бузата на Джейн и тя сърдито я избърса.

— Недей… просто недей. Не можеш да се върнеш там…

— Без теб и Хелън няма начин.

Както и без богатството, което винаги я бе закриляло.

— Реших, все пак, да се преместя във Вашингтон — каза Джейн. Не беше вярно, но не искаше Сали да се тревожи и за нея. А и трябваше да реши какво ще прави с живота си. Сали не можеше да й помогне. Джейн трябваше да се справи с това сама.

— Да. — Сали звучеше толкова унила, потисната. — И ние заминаваме. Приятелите на майка ми — така наречените й приятели, всички се скриха. Някога забелязвала ли си, че в този град гледат на провала като на заразна болест? Такава, която може лесно да бъде прихваната?

Мрачна усмивка.

— Да, забелязала съм.

— Казах й, че трябва да се махнем оттук. Имаме роднини в Тексас, при които можем да идем.

— В Тексас ще ти хареса, нали? Там е домът ти.

— Беше някога. — Сали въздъхна. — Мисля, че е по-добре да сме далеч от пресата. Ще живеем в малък град.

Последва дълга и тягостна пауза.

— Грижи се за себе си, мила.

— И ти, Сали. — Джейн не бе свикнала с чувството, което я обзе сега. Най-напред Хелън, а после Сали — приятелството им се разпадаше. — Не бъди прекалено строга към себе си — добави тя. Гласът й леко потрепери и тя побърза да затвори телефона.

Сега Джейн седеше във все още спретнато изглеждащата градина, на пейката от ковано желязо, която не бяха отнесли от къщата, и гледаше към океана. Чист, син и огромен. Вълните се надигаха и разбиваха, и после отново, вечно, на плажа далеч под нея. Това бе постоянен, успокоителен шум.

Бе дошла тук да помисли.

Нещастията се бяха струпали едно върху друго. Сега нямаше приятелки. Нямаше пари, нито връзки, а в края на месеца оставаше и без къща.

Беше съвсем сама.

Някой продажен адвокат бе правилната първа стъпка. Еманципация — Джейн бе прочела за това в библиотеката, когато един тийнейджър подава молба в съда да бъде признат за пълнолетен по закон, обикновено заради брак. Тя имаше намерение да се пази от това засега. Ако се сближиш прекалено много с някого, рискуваш да разкриеш себе си. После те напускат и сърцето ти остава разбито.

След като веднъж се сдобиеше със заветния документ, щеше да е постигнала две неща. Щеше да бъде пълнолетен гражданин и американка. Можеше да иде, където си пожелае в страната, и да прави каквото си иска.

Първата й промяна — край с живота на книжен червей.

Джейн бе научила труден урок, и то доста бързо. Парите бяха много важни в този свят. Когато бе сред привилегированите, които разполагаха с пари, тя ги бе презирала. Бе мечтала единствено за престиж, за мястото на постоянен преподавател в някой университет.

Сега искаше да си отмъсти. А това означаваше, че й трябват пари. Богатство, каквото бе имал Поли Ласитър — но законно и само нейно. Богатство, което защитава от тормоз в училище, което позволява на хората да изпълняват всяка своя прищявка. Което можеше да й помогне да си отмъсти на Джули и останалите надути снобки в училище. Което да помогне на Сали да се разправи с богатите им приятели, който бяха решили да изоставят една съсипана и скърбяща вдовица.

Парите бяха закрила. Парите означаваха контрол.

Парите бяха нещо, което жените не притежаваха.

Да…

Джейн наблюдаваше океана, докато чакаше мисълта да се избистри в съзнанието й. В обкръжението й имаше много богати момичета… само че не бяха такива, нали? Парите винаги бяха на някой друг. Онези мъже сутринта бяха нападнали дома й като скакалци и бяха отнесли всичко от къщата, оголвайки я, защото вещите не бяха нейни, а само дадени назаем от посолството. И Сали нямаше нищо свое, всичко бе в сметките на баща й. И когато те бяха отрязани, същото се случи и с нея.

Хелън Яна бе дъщеря на заможен бизнесмен от средната класа, а сега бе омъжена, очевидно за друг заможен мъж от средната класа. Бе преминала от един комфортен начин на живот към друг — също толкова удобен, но не по свой избор. Джейн се тревожеше за нея. Ами какво щеше да стане, ако се скара с мъжа си? Ами ако баща й престане да се грижи за нея? В училище Хелън бе умна, кротка, богобоязлива и свенлива. Вярно, дълбоко в себе си криеше решителност — но все пак. Беше точно от жените, които разчитат на мъжете.

А животът не подготвяше хора като Хелън или Сали за момента, когато целият им свят се сриваше до основи.

Какво би могла да направи сега Сали? Да се посъвземе, да преосмисли живота си и после да се омъжи? Все още приличаше на русокоса кукла Барби и в момента изглеждаше, че ще трябва да използва точно външността си.

Джейн не искаше това за себе си. В никакъв случай. Но и не искаше да разчита на някакво университетско настоятелство. Сега бе тук, на брега на океана, в Лос Анджелис. И имаше своите активи. Остър ум, слава богу, както и всичко, което произтичаше от това. Красота — не като на Сали, но тя никога нямаше да се върне към предишния си занемарен външен вид.

Сали веднъж й бе казала, че блясъкът е оръжие — можеше да ти отвори много врати, а след това умът ти трябваше да свърши останалото.

Беше дошло време да порасне.

Сега Джейн виждаше положението си много по-ясно. Влезе вътре, взе телефонния указател, който сега лежеше на пода във всекидневната, и набра номера на Автомобилната инспекция.

— Здравейте. Искам да си определя час за шофьорски изпит.

— И стигаме до въпроса с моята такса.

Адвокатът изгледа Джейн отвисоко с очаквателен поглед.

Тя въздъхна. Кантората бе мръсна; голяма зелена муха бръмчеше лениво и безнадеждно до прозореца; стъклата бяха прашни, а по цялото бюро бяха разхвърляни вестници.

— Двеста — каза тя с надежда.

— Двеста! — Той изсумтя. — Хиляда и петстотин, и то с отстъпката, защото си непълнолетна. — Наведе се през бюрото си и се ухили похотливо. — В известен смисъл, разбира се. Други неща, естествено, са напълно позволени от закона…

Прекрасно разбираше за какво говори.

— Може би ще успеем да се споразумеем някак. Погледът му бавно се плъзна по краката й.

— Вижте, господин Ричардс. — Джейн се изправи, за да се измъкне от погледа му, но той само премести очи върху гърдите й, затова тя отиде до прозореца. — Мога ли да говоря открито с вас?

— Можеш да бъдеш, колкото си искаш открита с мен, скъпа. — Джош Ричардс редовно спеше с отчаяни клиентки, които не можеха да му платят по друг начин. Предимно мексиканки. И тъй като имаше лош дъх, развалени зъби и лека плешивина на темето още на трийсет и една, това бе единственият начин изобщо да прави секс.

Но никоя от онези мексикански сладурани не можеше да се сравни с англичанката. По дяволите! Беше много изискана, с грижливо подстригана коса и бледа кожа. Възбуждаше го и акцентът й, студен и високомерен. Щеше да изглежда чудесно, наведена над бюрото му с това…

— Вие сте неудачник — каза Джейн.

Това го стресна. Примигна, чудейки се дали е чул правилно.

— Моля? — Изпълни го възмущение.

— Вие сте неудачник — безизразно повтори Джейн. — Вървите към пълен провал. Затова ви избрах да представлявате моя случай. Не мога да си позволя свестен адвокат, а вие имате отчаяна нужда от работа.

— Двеста долара са нищо.

— Имам предвид истинска работа. Важни случаи. Името ви трябва да се появи във вестниците. Никой няма да ви потърси за друго, освен за набързо уреден развод, докато се шляете така. — Тя презрително повдигна един вестник от миналата седмица, разгърнат на спортните страници, който лежеше на бюрото. — Трябва да си вземете секретарка, и то такава, която няма да ви съди за сексуален тормоз. Нуждаете се от прилична кантора, хубав костюм и истински клиенти.

Ричардс искаше да изгони момичето на улицата. Каква наглост! Възбудата му се бе изпарила, сякаш го бе поляла със студена вода.

Но беше вярно, наистина се нуждаеше от работа. Вече закъсняваше с наема.

Бе завършил посредствен колеж с посредствени оценки и много трудно можеше да пробие. Големите в бизнеса не искаха и да чуят за него, а колкото до клиентите — забрави.

— За всичко това са нужни пари. А моите клиенти са все като теб и не искат да плащат.

— Аз ви нося нещо повече от пари. Давам ви златна възможност. Ако ме представлявате, ще получите публичност. Ще имате голям клиент. Мога да ви гарантирам появата във всички вестници. Всъщност, забравете за онези двеста долара. Ще го направите „про боно“ — така ще си направите много по-голяма реклама. И щом всичко завърши благополучно, ще дам специално изявление.

— Изявление?

— Да. Нека да помисля.

Джейн се съсредоточи и го погледна. Очите й изведнъж се напълниха със сълзи.

— След смъртта на баща ми британците ме изоставиха — каза тя с пресекващ глас. — Никого не го беше грижа, никой не ми помогна. Освен Джош Ричардс… Знам какво се говори за адвокатите, но той е човек, който наистина се интересува от хората. Можете да се доверите на Джош Ричардс. Всичко дължа на него.

Тя избърса сълзите и рязко се върна към деловия тон.

— Уха! — впечатли се той. — Трябва да станеш актриса.

След преобразяването на Сали Джейн чуваше това по десет пъти на ден.

— Не, благодаря. Пет хиляди момичета, които се борят само за дванайсет нископлатени роли. — Нямаше никакво намерение да се забърква в това; един толкова непостоянен бизнес, в който успехът често зависеше от късмета. — Какво ще кажете? — Тя щракна с пръсти. — Съсредоточи се, Джош, съсредоточи се!

Той примигна. Имаше неприятното усещане, че е бил подведен. И то от една ученичка.

От друга страна, момичето звучеше така, сякаш прекрасно знае какво прави.

— Значи, аз те представлявам безплатно. А ти ще организираш отзиви в пресата, така ли?

— Хей, нали четеш вестници? Въпреки че започваш от последните страници.

Мъжът се опита да се защити от презрението в гласа й.

— Обичам бейзбол…

— Баща ми беше високопоставен британски дипломат, който изгуби всичките си пари на хазарт и за наркотици. Бяха му вдигнали мерника. Щяха да го уволнят.

Докато разказваше историята, Джейн Морган изглеждаше почти напълно лишена от чувства. Джош потръпна — момичето бе като робот.

— Както и да е, той ги изигра — хвърли се от прозореца на най-горния етаж. В пълно вечерно облекло.

— А къде е майка ти?

— Мъртва е. — Джейн сви рамене. — Никога не съм я познавала. И преди да попиташ, нямам никакви лели или други далечни роднини. Кръгъл сирак съм.

— Съжалявам — измърмори неловко той.

— Така е от доста време. Въпросът е, че не съм наследила и пукната пара. И трябва да си намеря работа. Пречи ми проблемът с моето непълнолетие. Посолството не иска никакви негативни отзиви в пресата, опитват се да ме набутат в някакво скапано училище във Вашингтон и малък мизерен апартамент.

— Какво лошо има в това? Поне ще има къде да живееш, нали така?

Джейн не си направи труд да му отговаря. Може би той беше от хората, които се задоволяваха с „поне“. Тя не беше.

— Искам да бъда пълнолетен гражданин по закон. И искам американско поданство. Живяла съм тук почти през цялото си детство. Натурализирана американска съм. Ти трябва да се погрижиш за еманципацията ми и да получиш разрешение от имиграционните. Аз ще ти осигуря страхотна реклама за работата ти „про боно“ за осиротялата дъщеря на посланика. Разбрахме ли се?

Тя се върна пред бюрото и му протегна ръката си с поддържан маникюр.

— Разбрахме се. — Не можа да потисне любопитството си.

— Къде живееш в момента? Имаш ли нужда от подслон? Имам свободна кушетка.

Разбира се, и да гледа как кърпата „случайно“ пада от кръста му, когато излиза от банята?

— Ще си намеря стая под наем. Няма проблем.

— Както кажеш.

— Говоря напълно сериозно — увери го Джейн и се извърна да си тръгне. — Искам еманципиране. Законно признаване за пълнолетен гражданин. Нуждая се от работа. Нямам време за губене — подай документите още тази сутрин. Иначе ще изляза оттук и ще си намеря друг по-гладен адвокат.

— Не го прави — побърза да я прекъсне Ричардс. — Заемам се със случая, ще подам документите още следобед.

— Добре. — Тя излезе и затвори вратата след себе си.

По дяволите! Прокара пръсти през оредялата си коса. Защо се притесняваше да не изгуби случай, по който щеше да работи безплатно?

Но Ричардс знаеше, че въпросът е глупав. Момичето беше право — на сто процента. Това можеше да се окаже страхотен рекламен удар за него. Спасителна жилетка.

Когато бе влязла през вратата му, той бе видял само две неща: такса и секс.

Но Джейн Морган бе вперила поглед по-надалеч. И той внезапно осъзна, че това е големият шанс в живота му. Да работи за седемнайсетгодишната ученичка, която искаше да порасне бързо.

Не искаше да се провали. Включи компютъра си и се залови за работа.