Блясък

Осемнадесета глава

— Е, ето ви и вас. — Емили Харис погледна от Сали към Мона и момичето потръпна вътрешно.

Бяха седнали доста неудобно на плюшения диван отпреди Гражданската война на братовчедката Емили, в малък и много пищно обзаведен, но безличен салон за гости и Сали се чувстваше толкова не на място, колкото просяк на бал. Братовчедка й седеше сковано, прилично облечена в бяла поплинена блуза и дълга памучна пола, докато Мона бе истинска развалина. Сали се бе постарала да приведе в ред майка си, доколкото й бе по силите, преди да напуснат последния хотел по пътя си тази сутрин. Бе я накарала да си измие зъбите и да се изплакне с вода за уста, макар да подозираше, че Мона гълта ментовата течност само заради алкохола. Беше осемпроцентов разтвор, почти като бира. Нямаше как да измие косата й — Сали не бе достатъчно силна, за да се пребори физически с майка си, така че трябваше да се задоволи само с разресване, прибиране в стегната конска опашка и напръскване с лак. Това поне донякъде щеше да премахне миризмата на мръсотия и пот. Мона се бе съгласила да влезе под душа, което си бе истинско чудо, макар че когато Сали бе надникнала да провери, забеляза, че тя не се къпе, а само стои, облегната на стената, докато водата я облива.

Истината бе, че Сали бе уплашена. Депресията бе превърнала Мона в друг човек. Безпомощен, болен човек, апатичен и безжизнен. Ако оставеше на нея, майка й изобщо нямаше да стане от леглото.

Внезапният шок и загубата бяха прекалено голяма тежест за майка й. Смъртта на единствения мъж, когото някога бе обичала, бе съсипала Мона, но после на главата й се бе струпало и всичко останало и това просто я довърши. Скандалът, срамът, репортажите по телевизията… И всичките й приятелки от охолните дни се бяха стопили като ланския сняг.

Когато парите се бяха изпарили, същото се случи и със светските познати на Мона. Половината се бяха скрили още преди погребението, уплашени да не се появят в новините край гроба на световноизвестен измамник. Другата половина бяха изчезнали един по един, докато адвокатите и федералните агенти замразяваха сметките им. Сюзън Ърмин, уж най-добра приятелка на майка й и съпруга на сенатор, внезапно бе разбрала, че трябва да замине за Вашингтон. Мили Фосет и съпругът й бяха хукнали на околосветско пътешествие. Лола Монтез дори се бе обадила по телефона, за да каже, че са били измамени от цялото семейство и че вече не са приятелки. Тогава майка й се бе разплакала, за миг бе останала толкова шокирана, че апатията я бе напуснала. Но Сали бе истински благодарна на Лола. Тя поне бе имала кураж. Поне им бе казала истината.

Семейство Ласитър, доскорошните крале милиардери на Бевърли Хилс, бяха презрени парии. Сега Сали забелязваше същото предпазливо и отвратено изражение в очите на братовчедката Емили. Племенницата на баща й бе сключила невероятно изгоден брак, омъжвайки се в стар род от щата Каролина, и никак не одобряваше леля си — необразована барманка от работническо семейство, която Поли Ласитър бе измъкнал от калта преди двайсет години.

— Ами, да — повтори тя с широка и студена усмивка. — Истинска изненада е да ви видя двете тук. Какво мога да направя за вас?

— Напуснахме Лос Анджелис завинаги — каза Сали, поемайки нещата в свои ръце. — Ще се установим в родното си място. В Тексас, близо до семейството.

Семейство, как ли пък не. Каква ирония. Единственият близък, който Сали имаше на този свят, седеше до нея и зяпаше, без да вижда нищо.

— Не съм сигурна, че това е добра идея — каза братовчедката Емили и се усмихна още по-широко. — Сигурно имате приятели в Лос Анджелис. Вече едва ли може да се каже, че сте тексасци.

— Аз съм родена тук — възрази Сали. — Тук е минало детството ми. И аз съм толкова привързана към Тексас, колкото и ти. А и си една от най-близките ни роднини.

Ето, че го каза. Сега оставаше да чака и да чуе отговора на братовчедката. Емили бе много богата дама. Не колкото в петролния бизнес, но богатството й бе дошло от старите плантации. Починалият й съпруг й бе оставил в наследство много земя, както и няколко големи жилищни комплекса. Тя спокойно можеше да преобърне живота им, стига да поискаше. Можеше да им осигури апартамент, в който да живеят, хубава кола, някаква работа в офис. Нещо не особено натоварващо, с което Мона да запълва времето си.

— Мисля, че е най-добре да изясним някои неща — отвърна по-възрастната жена. — Когато чичо Поли замина за Калифорния, ами, повечето от нас сметнаха, че така е най-добре. Имаше известна дистанция, ако разбираш. Никога не сме били особено близки. Вие никога не сте ми идвали на гости, нито пък аз съм ви гостувала. В този смисъл, не сме истинско голямо семейство. И трябва да ти кажа, Мона — тя се обърна и отправи острите си думи към жената, която седеше с безизразен поглед, облегната в ъгъла на дивана й, — че съм много разочарована от теб и чичо. Вие сте крали от отрудените хорица…

Сали скочи.

— Татко не е правил нищо подобно!

Дълбока въздишка.

— Правителството твърди друго. А сега ми се появявате тук, бедни като църковни мишки, посрамени… Кълна ти се, Мона, надушвам алкохол в дъха ти в десет сутринта. Е, според мен си го заслужаваш.

— Разбирам. Благодаря ти за гостоприемството. — Сали отметна златистата си коса предизвикателно. — Хайде, мамо. Тръгваме си.

— Съжалявам, но мисля, че е най-добре нещата да се казват открито. Имам положение в обществото…

— Да. — Сали впрегна всичките си сили и вдигна майка си на крака. — Добре е да знаем какви са ни отношенията. Ти определено не си ни никаква роднина. И да, редно е да съжаляваш. Жалко е подобно поведение от една християнка.

Сълзите бяха готови да се търкулнат от очите й. Беше уморена, изтощена. Гърбът я болеше от дългите дни зад волана, нямаше къде да отиде, а последната й надежда я гледаше насреща с пълно презрение.

— Моля, напуснете къщата ми — каза Емили Харис и почервеня от гняв.

— Не се тревожи. Повече няма да те безпокоим. — Сали вирна брадичка и изпъна крехките си рамене. — Но и няма да забравя това.

— Както искаш — отвърна братовчедка й, която вървеше по петите им, докато Сали влачеше препъващата се Мона към вратата. — Но аз определено ще гледам да забравя. Твоето семейство посрами всички ни.

Сали избута майка си от просторната и елегантна веранда, която им се бе сторила толкова гостоприемна, когато я бяха зърнали за първи път — цялата боядисана в бяло, с плетени диванчета и купища възглавници, като истинска старомодна веранда от Юга.

— И не се връщайте повече — извика Емили, докато Сали отваряше вратата на микробуса и помагаше на майка си да се качи. — Имаме охрана.

И след това затръшна вратата.

— А сега, какво? — попита Мона, докато Сали обръщаше гневно микробуса и бършеше сълзите си. — Къде ще идем? Боли ме глава.

— Не се тревожи, мамо. — Сали нямаше да се предаде. Наред със срама и страха, в душата й кипеше силен гняв, който я поддържаше силна. — Ще се справим. Имаме малко пари, ще ни стигнат да си наемем жилище. Виж. — Тя зави наляво към Хартфърд, най-близкия град според пътните знаци, и намали, когато стигнаха до главната улица. — Това градче си има всичко. — Сали махна с ръка, докато минаваха през него. — Виж, аптека… банки… поща… железопътна гара.

Градчето бе малко и къщите съвсем не бяха големи — място за работещите от средната класа, мигновено прецени Сали. Каквито бяха те двете отсега нататък.

Тихо място. Никому неизвестно американско градче. Имаше си дори и гимназия. Идеално.

— Хайде да спрем да си купим местен вестник — реши Сали. — До края на деня ще съм намерила къща и ще сме подписали договор за наем. Това е домът ни.

Погледна майка си, която се взираше в таблото и не проявяваше никакъв интерес.

— Тук ще бъдем щастливи — настоя дръзко Сали. Но дори и тя не си вярваше.

Потруди се здраво. Най-напред трябваше да намери жилище. Още същия следобед Сали обиколи доста апартаменти — повечето мизерни дупки, в които боята по стените се белеше, както и къщи, на които покривите течаха или имаха плесен. Най-накрая, след като се принуди да вдигне цената, намери еднофамилна къща с две спални в жилищен комплекс на края на главната улица на Хартфърд, близо до аптека и сервиз. Мястото бе лошо, но си имаше всичко необходимо — беше спретнато и чисто, със съвсем малък заден двор, за който да се грижат. Сали остави като депозит три месечни наема, за да избегне плащане с кредитна карта и въздъхна облекчено. Водата и тока бяха свързани. Нямаше хлебарки. Беден, но съвсем приличен дом. И можеше да си позволи да плаща наема поне за няколко години.

Мона мърмореше, че иска да иде в местния бар, затова, макар да се ненавиждаше за слабостта, Сали излезе и купи алкохол — евтина силна водка, с напразната надежда, че стомахът на Мона няма да я понесе. И не отиде до магазина за алкохол — лесно можеше да си представи какво става с клюките в забутано градче като това. Щяха много да се забавляват с новодошлите — майка и дъщеря, чиято първа работа е била да си купят алкохол в кафяв хартиен плик! Вместо това Сали отиде до супермаркета, побъбри любезно с продавача и после се зае да пазарува може би за първи път в живота си. Неуверено слагаше хранителните стоки в количката и се мъчеше да запомни цените на различните марки. Купи мляко, яйца, сирене и плодове; месото беше скъпо, затова взе спагети и кайма за сос „Болонезе“. Простичко. Понякога бе готвила у дома, харесваше й да го прави като хоби, а и така щеше да е по-евтино, отколкото с готов сос.

Купи също и хляб и някои дребни глезотийки. Изтощението й не бе отминало, но Сали откриваше енергията, която кипеше вътре в нея. По дяволите всички, тя щеше да оцелее. Стъпка по стъпка. Намери малко пари, нае нормално жилище, напълни хладилника. И нямаше да живеят като изпаднали бедняци. Само за няколко долара намери хубави ароматни сапуни, както и цветни ароматизирани листенца. Свещите можеше да вземе и по-нататък — Сали не искаше да рискува майка й да ги събори и да подпали къщата.

На щандовете с намалени стоки тя откри други полезни неща. Няколко цветни репродукции в рамки. Вероятно бяха сладникави, но така поне щяха да имат картини в къщата, вместо чисто бели стени.

Върна се и завари майка си заспала на дивана. Истинско облекчение. Сали набързо разопакова покупките и си взе горещ отпускащ душ. После прибра куфарите и остави бележка на масата. Отиде с колата до близкия „Шоп смарт“, покрай който бяха минали точно преди да влязат в града. Това място бе истински рай за закъсали с парите купувачи. За около час Сали забрави грижите си — обикаляше рафтовете, търсеше изгодни стоки, избираше си яркоцветни и стилни акценти — килимче за пет долара, няколко изкуствени рози от коприна, бял плетен кош за боклук, пухкави кърпи за банята — свръхголеми и с намалена цена.

Когато се върна, Мона още хъркаше. Въпреки че едва движеше краката си, Сали успя да разопакова, да закачи картините по стените, да оправи леглата и да подреди възглавничките, да сложи кърпите и да подреди четките в банята.

Докато свърши с всичко, вече бе станало късно. Обиколи къщата, след като бе пуснала щорите, и на лицето й се изписа мрачна усмивка. За по-малко от седемдесет долара бе успяла да направи това място съвсем нормално на вид. Беше красиво подредено и чисто — съвсем прилично, обикновено жилище.

Истинско постижение. Представи си майка си, която залиташе в хотелските стаи и събаряше пълните пепелници, които камериерките не си бяха направили труда да почистят. Когато се събудеше със силен махмурлук, поне щеше да е в напълно прилична за живеене къща. Не беше онова, с което бяха свикнали, но и съвсем не бе дъното на мизерията.

Съблече се, внимателно навлече пижамата си и се пъхна в леглото, наслаждавайки се на чисто новите чаршафи. На следващия ден я чакаше много работа. Трябваше да върне колата под наем, да купи друга, да се запише в училището, да се свърже с адвоката…

Сали знаеше, че баща й би се гордял с нея. Мъката я докосна с пипалата си, но тя бе прекалено изморена, за да мисли за миналото. С утрото щеше да започне нов, тежък живот, но знаеше, че може да се справи. Потъна в дълбок сън.

— Мамо… — Мразеше начина, по който звучеше гласът й — хленчещ и умолителен. — Нямаш нужда от това.

— Хей. — Мона стисна здраво бутилката водка и отиде до мивката. Залитна, докато пристъпваше, обута с пантофи. — Не ми чети лекции, госпожичке. Не мога да понасям, като започнеш да се правиш на много важна.

— Вече си пила прекалено.

Голяма сълза на самосъжаление се търкулна по бузата на майка й.

— Защо не ме оставиш на мира? — завалено се оплака тя.

— Не мога ли да получа поне някакво малко удоволствие в този живот… Него го няма… няма го вече.

— Знам. — Сали се бореше със собствените си сълзи. — Няма го вече, мамо. И не би искал да те вижда такава.

Мона посегна да се хване за мивката за опора, не успя и падна; бутилката се изплъзна от пръстите й и се разби на пода. Тя избухна в шумен пиянски плач.

— Трябва да излезем — хлипаше тя. — Трябва да идем за още. Тук вече няма нищо.

И слава богу — мислеше си Сали.

Отиде до майка си, като внимаваше къде стъпва заради стъклата.

— Няма нищо, мамо. Аз ще почистя. Ти ела насам. Само си полегни…

— Да… ще полегна.

— Насам. — Сали бе крехко момиче, но беше силна и заякваше все повече. Напоследък често й се налагаше да мъкне напълно отпуснатото тяло на Мона из къщата.

— Не се чувствам много добре…

Лицето на Мона бе добило зеленикав цвят. Сали побърза да я избута към тоалетната. Слава богу, че бе на долния етаж.

— Давай, ще се почувстваш по-добре…

Мона вече бе паднала на колене и повръщаше неконтролируемо.

Сали се облегна на стената и се помъчи да погледне на нещата откъм добрата им страна. Това бе ужасно противно, но поне майка й щеше да изпразни стомаха си. Страхуваше се, че някой ден Мона ще заспи и ще се задави, докато повръща, като някоя рок звезда от седемдесетте, само че без блясъка. Или просто ще умре от алкохолно отравяне.

Бе спуснала щорите. Сега къщата им бе с постоянно спуснати кепенци и живееха в затъмнение и сумрак, като в някакъв филм на Спилбърг точно преди да дойдат извънземните. Но Сали се бе научила да се оправя, използвайки само мизерните слънчеви лъчи, които се промъкваха през пролуките на капаците на прашните прозорци. В никакъв случай не искаше някой от съседите да види майка й в този вид. Или по-лошо, някой репортер…

Бяха допълзели и тук, проклетите лешояди. Беше се научила да се справя с тях. Когато я причакваха на път за новото държавно училище, Сали просто се усмихваше и казваше, че все още свиква с новото място, а майка й е в траур. После отбелязваше, че градът е много хубав. Че баща й винаги я е учил, че трябва да вземе лимоните, които животът й предлага, и да си направи от тях лимонада.

А после учтиво напомняше на фотографа, че тя все още е непълнолетна ученичка на път за училище. Биха ли били така добри да се махнат от пътя й?

Това винаги вършеше работа. Дали заради страха от съдебно преследване, или от срам, но винаги я оставяха на мира.

Имаше и статии с техни снимки в жълтата преса. „Смелата Сали започва отначало“, „Сали Ласитър подкрепя майка си“. Историята предизвикваше интереса на хората, но беше по-добре от другата алтернатива — ужасните журналистически писания, които обвиняваха нея и майка й, че живеят на гърба на бедните.

Имаше го и това, разбира се — крясъци по телефона късно нощем, пълни с омраза писма, в които хората наричаха майка й „алчна кучка“ и ги обвиняваха, че са скрили милионите си в Швейцария или в сметки на Кайманите. Сали се стараеше да не забравя, че тези хорица са загубили всичко. „Ласитър Ойл Инкорпорейтид“ бе фалирала, пенсионните фондове на работниците се бяха изпарили, а повечето от старите приятели на баща й на важни постове в компанията бяха в затвора.

Толкова по-добре — макар че предпочиташе да ги види мъртви. Те бяха убийци — бяха убили скъпия й баща.

А случилото се бавно убиваше майка й.

Сали се бореше с мъката си. Налагаше й се. В семейството можеше да има само един болен, а майка й вече бе заела това място. Докато тя се бе опитала да събере парчетата, само най-основното — да говори с полицаите, да даде показания под клетва, да оспорва съдебните решения за фалита. — Мона се бе гмурнала в бистрите и притъпяващи болката дълбини на бутилката водка и явно скоро нямаше да изплува оттам.

Но Сали бе открила дълбоко в себе си желязна сърцевина. Като прощален подарък от баща й, може би.

Тя знаеше, че не е гениален мозък като Джейн, нито умна като Хелън. Хелън бе толкова грациозна и дипломатична, с аристократична женственост, а Джейн бе начетената англичанка, но и двете момичета бяха много по-образовани и изтънчени от тексаската красавица, на която животът й бе поднесен на тепсия.

Само че Сали притежаваше нещо много важно. У нея имаше нещо повече от дълга руса коса, безупречни крака и хубав тен. Това беше нейният практичен и комбинативен ум. Знаеше как да се пласира и как да се възползва от ситуацията.

Напук на всичко, тя бе успяла — и все още успяваше, да промени историята им от разказ за „вдовицата на крадливия мошеник“ в история за „смелите оцеляващи“. Бе договорила споразумение с данъчните власти, според което поне се бяха отървали от всякакви кредитори. И се бе научила да пазарува с ограничен бюджет. Погрижи се да се запише в училище, а майка си записа за социални помощи и медицински грижи.

Сали не се срамуваше да се обърне към социални грижи, не можеше да си го позволи.

Най-важното бе да се погрижи за майка си. Нямаше нищо против репортерите да обсаждат нея, но не можеше да понесе мисълта да видят развалината, в която се бе превърнала майка й — вечно пияна повлекана, която вървеше към самоубийство и напълно бе забравила всякакъв срам.

Не. Макар че никакви репортери не се бяха мяркали от месеци насам, Сали все пак държеше щорите спуснати. За всеки случай.

Докато Мона се напъваше и повръщаше, Сали огледа дома им. Това се превръщаше в ежедневие. Слагаше майка си в леглото, караше я да изпие чаша вода и да глътне два аспирина, после почистваше къщата, докато майка й хъркаше, потънала в безпаметен пиянски сън.

Започваше да харесва чистенето. Така получаваше поне някакво усещане за контрол над ситуацията. Поне домът им нямаше да е място, от което да се срамуват.

Мона се напъна за последен път и после падна безсилна.

Сали тихо отиде до мивката, намокри една кърпа и изми лицето й. Пусна водата в тоалетната чиния и вдигна майка си, за да я закара във всекидневната. Мона вече бе унесена — нямаше как да я качи по стълбите.

Внимателно я завъртя настрани, в случай че отново й стане лошо, и я зави с одеяло. Никаква вода — тя спеше безпаметно.

После се качи горе в своята стая. Да помисли.

Стаята на Сали бе истинско райско кътче. Малка като кутийка, естествено — само гардеробната й в имението бе два пъти по-голяма от нея. Но тя я бе украсила, доколкото бе във възможностите й, с евтини стоки от „Уол Март“ — малки розови възглавнички и цветни воали, на перваза имаше свежи цветя, дрехите й висяха прилежно в гардероба и бе сложила свещи, които осветяваха нежно стаята нощем. Миришеше приятно и изглеждаше свежо, а точно над бюрото си Сали бе окачила в рамка снимка на Лагуна бийч, Калифорния.

Под снимката имаше календар и сега забеляза, че следващият ден е ограден с кръгче. О, вярно! Рожденият й ден.

Ами, да, мрачно си помисли тя. Честит рожден ден. На мен.

Цяла година бе изминала тук. Година на страдания. Момчетата я зяпаха нахално, а момичетата я тормозеха в онова малко и забутано училище, в което учениците се задоволяваха с ниските си оценки и само гледаха да минат в следващия клас. Тук ги нямаше Джейн и Хелън. И като знаеха, че си няма приятели, момчетата й налитаха. Едно дори й бе предложило пари…

Сали отвори прозореца, за да влезе малко свеж зимен въздух. Беше по-студено от обичайното, в съответствие с настроението й.

Имаше нужда от промяна. Отчаяно.

Но какво можеше да направи?

И тогава я осени идеята. Седемнадесет — на следващия ден ставаше на седемнадесет. Можеше да напусне училище. Защо не? Не й предлагаше нищо. Посредствени резултати на финалните изпити, а нямаше пари да плаща за следване в университет. Да посещава общинския колеж, бе безсмислено.

Сали нямаше никакви колебания. Не беше нито достатъчно умна, нито достатъчно квалифицирана, за да работи за някого, да стои в някакъв си офис. Там я очакваше само мизерна надница и скучен живот. Най-доброто, на което можеше да се надява евентуално, бе място на мениджър от средно ниво и може би самостоятелна еднофамилна къща в Далас.

Не, по дяволите. Ако искаше да й се случи нещо по-добро, трябваше сама да си го направи.

Искаше й се да скочи и да се разхожда напред-назад, само че в стаята нямаше място. Сали се усмихна на тази ирония и се погледна в огледалото. С какво разполагаше в крайна сметка? Какво имаше тя, което другите не можеха да предложат?

Ами, красота, естествено. Но в Тексас имаше много хубави момичета. И все пак имаше и още нещо. Беше облечена с тясно сако, вталено в кръста, чорапи с ръб и къса плисирана пола — това май бяха единствените прилични дрехи в магазина с намалени стоки, но пък й стояха идеално. Дори и след като се бе наложило да продаде всичките си дизайнерски тоалети в интернет, Сали бе осъзнала с тръпка на удоволствие, че все пак може да изглежда добре. Въпреки, че й се подиграваха, като я наричаха „Барби“, момичетата в училищния двор имитираха стила й.

Стил. С това разполагаше Сали Ласитър. Именно това държеше настрани онези репортери. Това им помагаше да задържат главите си високо вдигнати дори и сега, когато бяха стигнали дъното на падението си.

А ако имаше нещо, от което Хартфърд да се нуждае, това бе именно стил.