Блясък

Четвърта глава

Поли Ласитър огледа дома си и се опита да забрави неприятностите в офиса.

Голямото имение го успокояваше. То бе най-очевидният израз на богатството му. Човек, който живее в такава къща, не би могъл да има сериозни проблеми в работата, нали?

Домът му — „Грийн Гейбълс“, наречен така по романа на Л. М. Монтгомъри. Госпожа Мона Ласитър бе негова голяма почитателка.

„Грийн Гейбълс“ — най-голямото и най-разкошно имение в Бел Еър.

Поли Ласитър го обожаваше. Това бе домът му, неговата крепост и символът на положението му.

Лос Анджелис се захранваше от звезден блясък. Това бе електричеството, което всъщност течеше в градската мрежа. А Поли нямаше такъв — нямаше нищо, освен гъстата черна течност, която се изливаше от кладенците в пустинята на Щата на самотната звезда. Бе израснал в бедност и искаше само най-доброто за малкото си момиче. В Америка Холивуд бе най-доброто и Поли Ласитър, въпреки липсата на връзки, бе твърдо решен да стане важен играч на тази сцена.

Това означаваше само едно. Разточително харчене. Това бе ключовата дума на осемдесетте.

Какво като името му не се споменаваше във „Варайъти“? Мона, жена му, щеше да се появява на всички важни партита.

Какво като нямаше филм, който да разбие всички класации? Щеше да има най-луксозното имение в Лос Анджелис.

Сали се справяше добре в училището на госпожица Милтън. А Поли имаше цели шест лъскави коли. „Ферари Тестароса“, „Порше“, „Ролс Ройс“, „Астън Мартин“… Дори гаражното крило, което ги подслоняваше, бе специално проектирано. Да, „Грийн Гейбълс“ бе най-великото имение, което някой някога бе виждал. Една хитра покупка на полегат и прашен терен в добрата част на Бел Еър, малко откровени подкупи — да ги наречем „дарения за предизборна кампания“ — и Поли Ласитър от Белмон — Тексас, бе получил всички необходими строителни разрешения.

И само как се бе развихрил!

Спилбърг — много ти здраве!

Лукас — изяж се от яд!

Голямата къща в имението разполагаше с двадесет и две спални — в някои от тях никога не бе влизал. Имаше огромен закрит плувен басейн с отопление, две кухни, десет бани към спалните, осем гардеробни помещения, конюшни, ябълкова и крушова градина, както и лабиринт, по дяволите. В добавка към всичко това в „крилото за гости“ на имението имаше кортове за тенис и скуош, три къщи за гости, проектирани в стила на прочутия хотел „Бевърли Хилс“, истинска италианска градина с лавандула, розмарин и маслинови дръвчета, в която имаше няколко фонтана и куп статуи, имаше и огромен закрит спортен салон, в който бяха назначени на пълен работен ден няколко лични треньори. И всичко това, без да се броят помещенията за настаняване на служителите, шофьорите на господина и госпожата, камериерките, готвачите и квалифицирания личен барман…

„Грийн Гейбълс“ разполагаше със собствено частно голф игрище с осемнадесет отлично поддържани дупки.

„Грийн Гейбълс“ имаше отлично зареден бар край открития басейн.

„Грийн Гейбълс“ имаше площадка за кацане на хеликоптери, писта за самолети и хангар, в който се намираше личният самолет на Поли.

Нищо чудно, че обичаше да се хвали с имението си!

Поли се загледа през огромните прозорци на кабинета си над зелените морави, към огледалната повърхност на собственото си езерце с лодки. Да, „Грийн Гейбълс“ бе неговият дом. Онова, което му обясняваха за пенсионния фонд, не можеше да е вярно. Човек не можеше да си позволи да притежава всичко това, освен ако не е преуспял, много преуспял. Той бе тръгнал от най-затънтените краища на Тексас и никога нямаше да се върне там.

— Татко. — Сали се обади с гласчето си на послушно малко момиченце. Беше събота и тя седеше в огромната кухня, хапваше палачинки с масло и сладко и гледаше как пламъците на огъня си играят зад решетката на камината. Дори и в Лос Анджелис понякога ставаше хладно през зимата и семейство Ласитър отлично знаеха как да се насладят на времето. — Може ли да организирам парти?

— Какво парти, скъпа?

Баща й отиде до хладилника за чаша прясно изцеден плодов сок. Така имаше усещането, че се храни здравословно дори когато Кончита му приготвяше огромна чиния с бекон и наденички за закуска. Просто трябваше да хапне малко плодове, за да си набави достатъчно антиоксиданти. Нали така?

— Мнооого голямо парти — проточи Сали. — За най-добрите ми приятелки — Хелън и Джейн.

— Харесвам Джейн! — обади се майка й разсеяно. Дъщерята на английски дипломат означаваше най-висока класа, а нали тъкмо затова плащаха високите такси на госпожица Милтън. — Коя е Хелън?

— Нова ученичка. — Сали не бе сигурна дали баща й ще хареса арабската й приятелка, затова си замълча. — Много е мила. Но някои от другите момичета се държат лошо с нея, нали знаете колко високомерни са понякога дъщерите на актьори и останалите. Мислех си, че би било хубаво да направим едно страхотно парти… Нали се сещате, пълна програма.

— Пълна програма, значи — изръмжа Поли. — Звучи ми скъпо.

— Обзалагам се, че всички списания ще пишат за него — подкупващо добави Сали. Отлично владееше маркетинга. — Партито на годината в „Грийн Гейбълс“!

— Това би било хубаво — замислено отбеляза Мона Ласитър. Не беше се появявала в светските хроники на вестниците вече четири седмици подред. Беше ужасно трудно за „цивилните“ граждани да се появят, където и да било в този град. Онова, с което Поли разполагаше, бяха парите, а парите бяха за харчене!

— Не виждам защо да не се повеселим малко. — Мона се приближи до съпруга си и прокара дългите си нокти през оредяващата му коса, при което почеса главата му и го накара да заръмжи от удоволствие. — Не можеш да отнесеш парите си в гроба, Поли… Ще бъде чудесно да видим толкова млади хора да се забавляват.

— О… Двете ми любими момичета — развълнува се Поли и сви рамене в жест на примирение. — Ясно е, че двете сте по-силни!

Същият импулс, който го караше да се любува на луксозното си имение за милиарди, сега го накара да се съгласи. Винаги когато бе стресиран, Поли купуваше нещо. Или правеше нещо. Едно разточително парти за малката му принцеса и нейните приятелки, една вечер, в която щеше да се забавлява, да изтъкне богатството си, да забрави за измъчващото го безпокойство от финансовия отчет. Защо не?

— Да! — викна Сали. Направи циганско колело, както правеха с групата на мажоретките, и слабите й крака, обути в тесни джинси, грациозно се приземиха, докато русата й коса се разпиля във всички посоки. Поли я изгледа с обич. Бе искал да има син, но всъщност Сали бе просто идеална — неговата малка сладурана, и той я обожаваше. Тъй като Мона не можеше да има друго дете, той бе вложил цялата си обич в любимата си дъщеря.

— Със сигурност ще поръчаме пълна програма. — Той се ухили. — Мона, ще се погрижиш за всичко, нали? Може би въртележка…

— Въртележка! — Сали вдигна красивите си очи към тавана. — Татко, не съм на осем. Трябва ни един от онези симулатори за летене! Нали се сещате, като в панаира. Стягаш си коланите и политаш с ракета към Марс… А също и фойерверки, голямо шоу. И свещи навсякъде около басейна.

— Вълшебни светлинки, фенери, голяма шатра от коприна — трябва да поръчаме храната на „Чейсън“… или на „Занзибар“…

— Никаква мароканска храна — побърза да се намеси Сали. Не искаше да разстройва Хелън. Понякога бе много докачлива. Изтича до майка си и баща си и ги разцелува въодушевено. — Благодаря ви! Вие сте най-добрите родители!

Те отвърнаха на прегръдката й. Да, родителите й бяха върхът, помисли си щастливо Сали. Животът й бе приказен. Щеше да бъде кралицата на бала и приятелките й щяха да са до нея!

— Колебая се за това парти — заяви баба̀ същата вечер.

Готвеха се за вечеря и Хелън щастливо си тананикаше, докато режеше кориандъра. Последното излизане с момичетата на кафе бе чудесно: побъбриха на воля, посмяха се, поглеждаха крадешком към филмовите звезди. Е, звезда от телевизионен сериал и известен режисьор, но и това бе по-добре от нищо.

А мнозина пък бяха зяпали тях. И не само Сали, а и трите. Хелън бе като всяко друго момиче. Също като Джейн, която направо бе разцъфтяла от чуждото внимание като повяхнало цвете, което е било полято с вода, и на нея това много й бе харесало.

Беше като подготовка за голямото събитие.

Когато баща й проговори, Хелън здраво стисна ножа в ръка, вдигнат във въздуха, и кокалчетата на пръстите й побеляха. Баба̀ не можеше да я спре — не и сега!

Малката Жасмин погледна сестра си, после бързо изгуби интерес. Музикалното предаване по телевизията й бе по-забавно от социалния живот на Хелън.

— Но аз няма да правя нищо нередно. — Тя направо изгаряше от гняв. Какъв лицемер беше баща й! Обличаше се с дрехи по западна мода, беше им дал английски имена и пиеше като смок. Рядко можеше да го види на молитва или в джамия. Баба̀ караше приятелите си да го наричат Ал, което не звучеше толкова чуждо като Али. Тя силно подозираше, че семейството им се бе заселило в Лос Анджелис, а не в Ню Йорк, защото тук всички бяха с тен през цялата година и тяхната смугла кожа не се набиваше на очи. — Ще има възрастни придружители — напомни му тя.

— Виждаш ли? Придружители. Ако всичко е толкова невинно, за какво са те? — попита баща й. Това бе само оправдание. Ако родителите на Сали нямаше да присъстват, той щеше да се оплаче от липсата на придружители, знаеше си го.

— Все едно, Хелън, няма нужда да ходиш и да се срещаш с разни американски момчета.

— Няма нужда ли?

Изпита внезапното усещане, че никак няма да хареса онова, което предстоеше да чуе.

— Ти й кажи — обърна се баба към майка й.

— Намерихме ти добър мъж. — Айша бъркаше соса и не погледна към дъщеря си. Хелън подозираше, че това е нарочно. — Той ни е роднина…

— Далечен роднина.

— Братовчедка ми Лал. Неин племенник. Казва се Ахмед. На двадесет и четири години…

Пфу. Старец.

— Търговец е, от Кайро. Има много хубава къща с голяма градина, като старата ни къща в Аман. Ще ти хареса. И той ще ти хареса. — Айша изпъна гръб. — Двамата с баба сме съгласни.

— Е, много добре. — Хелън се изненада от горчивината в гласа си. Непокорството не бе в характера й, но въпреки това го изрази. Думите сами се търколиха от устата й: — Забравили сте, обаче, да питате мен. Аз не съм съгласна.

— Винаги си била добро момиче — изръмжа баща й. — Знаеш, че така става в живота.

— Не точно сега. Вече не. — Хелън остана твърда. — Аз сама ще реша за кого да се омъжа, баба.

— Но Ахмед е добро момче! — Айша бе възмутена. — Има много пари. Отлична партия е, от добро семейство. Кайро е идеална възможност за теб! Обсъждали сме го.

— Ти ще ми се подчиниш, Хелън, аз съм ти баща — напомни й строго баба. — Семейството ни е с положение в обществото, трябва да мислим за репутацията си. Може би трябва да не те водя вече в онова училище!

И да напусне Сали и Джейн? Как ли пък не!

— Ще ти предложа нещо, баба. — Внезапно й хрумна, че баща й е бизнесмен. Двамата можеха да се пазарят, както повеляваше традицията. — Това е голямо светско събитие, знаеш го. Поли Ласитър е милиардер от петролния бизнес. Ще има филмови звезди, дипломати, банкери. И, разбира се, госпожа Ласитър ще наблюдава зорко всичко. Трябва да ме пуснеш да ида, това ще ти донесе изгода. Вече се съгласи. Просто си дръж на думата.

Очите му се присвиха.

— И ако го направя, ще се омъжиш ли за Ахмед?

— Ще се срещна с него — поправи го Хелън. — Ще обмисля предложението. Разбира се, защо не? Кайро е много космополитен град, а и както казвате, щом е от добро семейство…

— Нямаш право да се пазариш! — сърдито каза баща й. Отиде до бюфета и измъкна бутилката си с уиски.

Хелън познаваше този поглед. Просто изчака.

— Предполагам, че щом има придружители, можеш да идеш. Искаме да се впишеш в обществото. Ахмед ще се радва, ако имаш приятели тук… Ще може да разшири бизнеса си…

— С какъв бизнес се занимава?

— Килими.

Хелън се извърна, за да не види баба как вдига очи към тавана. Килими, супер. Какво клише. Дали имаше и летящи? Искаше й се да попита, но прехапа устни.

— Много скъпи килими — поясни Айша. Беше по-проницателна от мъжа си и забеляза изпънатия гръб на дъщеря си. — Някои от тях са безценни произведения на изкуството. Само много богатите в Холивуд могат да си ги позволят.

— Страхотно! — излъга Хелън. Опита се да вложи в думите си малко от мажоретния ентусиазъм на Сали. — Ще видя дали не мога да събера малко визитни картички, баба. Във всеки случай една жена трябва да мисли за положението си в обществото. Заради семейството, нашето… и неговото.

Да, наблегни на това. Дали вършеше грях? Може би. Но нямаше никакво намерение да се омъжва за човек, когото не е виждала. А според религията й не можеха да я принудят.

Нямаше нищо лошо да им даде някаква надежда, все пак. Да се съгласи да се срещне с пъпчивия младеж — все едно, стига да може да иде на партито. Да се повесели малко! Толкова усърдно работеше в училище — защо не? Заслужаваше награда.

Хелън погледна баща си. Можеше да се срещне с Ахмед, да бъде мила с него, да се опита да размени няколко изречения на арабски. Какво значение имаше всъщност? Би обещала всичко, стига да й позволят да иде на партито…

— Съвсем вярно. От теб ще излезе прекрасна съпруга… Много добре, можеш да отидеш. Ти си добро момиче — самодоволно заяви Али.

Загледа се в дъщеря си, която се зае отново с кориандъра със сведена глава. Беше минало изненадващо добре. Той, разбира се, обичаше Америка и живота тук, но си имаше граници. Не беше благословен със синове и нямаше никакво намерение да позволи на някоя от дъщерите си да го посрами.

Хелън бе смущаващо красива. Тялото й разцъфтяваше с всеки изминал ден. Виждаше се даже под униформата й. Когато семейството излизаше на ресторант, мъжете я заглеждаха дръзко.

Беше готова за брак. Ако изчакаха, както правеха западните момичета, щеше да настъпи катастрофа. Нека се оплаква, помисли си Али. Щеше да се зарадва на живота си, след като се сдобие със съпруг, няколко деца и хубава къща. Той самият бе израснал в бедност и бе успял с пот на чело. Нещата щяха да са много по-лесни за Хелън.

Да, той беше успял. И знаеше какво е най-доброто за нея.

Джейн седеше в любимото си кътче в библиотеката — прозорец с широк перваз, с много меки зелени възглавнички и изглед към тучните зелени морави, които се спускаха към езерцето с шараните. Имаше страхотна гледка към вечно цъфтящите градини — в училището на госпожица Милтън, както и в целия град, много държаха на външния вид. Най-хубавото от всичко бе, че мястото бе закътано, близо до рафтовете със справочна литература.

Вярно, библиотеката като цяло бе доста усамотено място. Училището имаше висока репутация, но не и в академичен план. Лъскавите тийнейджъри на Лос Анджелис, които бяха в училището, не си падаха много по книгите. Онези, които я използваха, бяха като нея преди преобразяването й — самотници по природа, леко стеснителни, обикновено не особено симпатични. Дебелата Деби Фулфорд прекарваше тук доста време. Както и Сун И Киуаса, тайландката със сериозен проблем с акнето. Всички те използваха книгите като начин да избягат от живота.

— Виж ти, виж ти.

Джейн въздъхна. Джули с двете си подгласнички Мелиса и Кейт точно зад гърба й.

— Какво искаш? В момента уча.

— Ти винаги учиш — високо се обади Кейт Мензес. — Зубър. Не си мисли, че нещо се е променило само защото сега изглеждаш добре.

— Изглежда нормална — рязко я поправи Джули.

— Махайте се оттук, иначе ще повикам някой учител. — Джейн ги изхвърли от съзнанието си. Тя беше със Сали, беше недосегаема.

— Ха-ха. — Джули изгледа тържествуващо двете си подгласнички. — Може би госпожица Джейн Английска не иска да чуе новината.

Трите се подсмихнаха.

— Може би не искам. — Джейн се постара да не попита нищо.

— Естествено нищо не е категорично още. Просто слух. Но пък източниците ми си ги бива.

— Изглежда определен важен дипломат се е забъркал в неприятности.

— Сериозни неприятности.

Джейн сви рамене.

— Досега би трябвало да разбереш, че не ме е грижа какво прави баща ми. Добър опит, момичета. Повече късмет следващия път.

— Ууу — викнаха хорово и трите.

— Мисля, че това ще те заинтересува, сладурче. Когато всичко стане публично известно — злобно продължи Мелиса, — край с именията. Край с лимузините… На твое място бих използвала добре библиотеката, докато още мога. И гледай да се сбогуваш навреме със Сали и онази с чалмата.

— Казах ви да се махате оттук. Не говори така за Хелън Яна. Ще те докладвам на директора, без изобщо да се замисля.

— Естествено — доносница.

Джейн положи върховно усилие и небрежно сви рамене.

— Всички знаят колко си ядосана, че не можеш да си намериш покана за партито на Сали, Мелиса. Толкова е тъжно да те пренебрегнат така. Роб Лоу ще дойде. Чух, че го харесваш. Но не е редно да си изкарваш яда на всички останали. Просто е много жалко, не мислиш ли?

Мелиса почервеня като домат.

— Кучка! Ще видим колко време Сали Ласитър ще търпи наоколо си една просякиня. Ще се озовеш на улицата. Може би ще дойдеш в нашата къща — имаме нужда от нова камериерка!

— Или пък може да продаваш портокали край пътя. Като някой беден имигрант. — Джули се засмя високо, а придружителките й се ухилиха. — Чао, иди да си вземеш социалните помощи.

Джейн се прозя и се върна към книгата си.

Едва когато напуснаха библиотеката, тя вдигна глава. Не искаше онези противни момичета да видят притесненото изражение на лицето й.