Блясък

Двадесет и първа глава

— Не можеш да ме уволниш.

Беше млад, но все пак по-възрастен от Джейн — поне на трийсет. С лъскав костюм на „Армани“, диплома от Принстън и надменно държание, което никак не й харесваше. Освен това я оглеждаше, преценяваше я като жена с едно нахалство, което Джейн не понасяше. Категорично.

— Мога и току-що го направих. Знаеш каква е политиката ни, Майкъл. Нагоре или навън. Магазинът в Сан Диего не привлича достатъчно клиенти и не се развива.

— Има растеж от девет процента. Прочети доклада — надменно заяви той.

— Това е недостатъчно. Магазинът на Сънсет булевард отбелязва между дванайсет и петнайсет процента растеж годишно.

— Там случаят е специален — каза той.

— Разбира се. — Тя се усмихна леко. — Аз бях в ръководството му. А сега служителите са обучени да следват моите принципи. Именно затова аз седя тук в централата, а ти си уволнен.

Той я изгледа втренчено.

— Боже мой, ти си точно такава кучка, каквато те описват.

— А аз чух, че си тормозел сексуално всяка имигрантка, която е постъпвала на работа в Сан Диего.

— Глупости. Докажи го.

— Няма нужда. — Джейн сви рамене. — Разполагам с данните за липсата на постижения от твоя страна. Предлагам и обезщетение за напускането ти, но то няма да бъде на разположение още дълго.

— Какво, по дяволите, знаеш ти? — Той скочи на крака, почервенял от ярост. — Ти си само едно хлапе — не си била в колеж, нямаш магистърска степен. Няколко щастливи удара в Лос Анджелис и изведнъж вече се мислиш за Джак Уелч.

— Време ти е да пораснеш — пренебрежително го посъветва Джейн. — И се махай оттук. Заета съм и нямам време за подобни сцени.

— Тръгвам си. — Той се обърна на вратата и я изгледа с гняв в очите. — Всички знаят защо си тук, госпожице Морган. Ти си най-добрата малка развратница в компанията. Няма съмнение, че спиш с половината директори от борда. И се обзалагам, че си много добра в леглото.

— Служителите от охраната могат да бъдат тук само след трийсет секунди. И си вършат отлично работата — хладно отвърна тя. — Затова, ако държиш на здравето си, ти предлагам да напуснеш сградата. И между другото, обезщетението, за което стана дума, току-що се изпари.

Той само изръмжа насреща й, страните му бяха зачервени от ярост, но излезе.

Тя стана и отиде до прозореца. Кабинетът й бе любимата й част от работата тук; под краката й офис сградата се спускаше надолу и вдясно — извита арка от блестящ мрамор. Небостъргачите на Манхатън пронизваха мъгливата синева, която днес бе изпъстрена с есенни облачета; колите пълзяха като детски играчки по кръстовищата ниско долу, малките жълти таксита се движеха като бръмбарчета, а слънчевите лъчи проблясваха по стъклата им като диамантени искри.

Нейният кабинет. Вицепрезидент, отговарящ за личния състав. И си го бе заслужила, по дяволите.

Опита се да подмине казаното от Майкъл Тирски като брътвеж на един провалил се човек. Но все пак я притесняваше, определено. Чуваше го прекалено често в тази работа. От всеки мъж, а и от половината жени, които се налагаше да уволнява.

Сексиграчка. Проститутка. Празноглава кукла.

Понякога дори подхвърляха имена. Гадаеха с кого точно спи. Родри Евънс? Кармин Гало? Ричи Бенсън?

Струваше им се невъзможно, че тя може да заслужава поста си, че го е получила заради качествата си. Беше прекалено млада. Само на двайсет.

И както Джейн постепенно осъзнаваше, прекалено хубава.

Вбесяваше се. Родри, нейният първи и най-добър учител, беше гей — не че би им го казала, нито пък щеше да удостои някого от тези нещастници с отговор. Беше доказала качествата си в Лос Анджелис. Само за шест месеца бе преобразила тамошния екип, а заедно с това и продуктивността на магазина.

Отначало на госпожа Дохърти не й бе харесало новото положение, но когато парите потекоха в касите, премиите към заплатата й се увеличиха. Не след дълго тя от все сърце препоръчваше Джейн за повишение. Беше невероятно какво се постигаше с малко свежи пари.

А и Джейн съвсем не бе чудовище, както я описваха някои. Под нейно управление всички заслуги се възнаграждаваха. Вярно, че окастряше сухите клони, но това бе повече на ниво мениджъри, отколкото сред работниците. Хората скоро разбираха, че когато Джейн Морган ги наблюдава — а тя винаги наблюдаваше всеки, — нямаше как да се кръшка от работа.

Но ако си съвестен работник, Джейн улесняваше много живота ти. Дори и за най-нисшите нива. Тя нареди да се направи ремонт на столовата, докара нови кафе машини, подобри качеството на храната. Сексуалният тормоз вече не се толерираше. За младежите, които посещаваха колеж, предлагаше дневен стаж в офисите на ръководството, така че смените им в опаковъчния цех да изглеждат малко по-добре, когато ги впишат в биографията си. За работещите майки Джейн направи детска ясла в магазина. За семействата уреди да правят отстъпки в кината на „Юнивърсъл студио“ и в музеите. Имаше схеми за поощрения, награди за служител на месеца, премии, както и по-добра стая за почивка на персонала и меню.

Хората бяха мотивирани. Джейн направи истинска революция в магазина.

Бяха я повишили три пъти и тогава дойде обаждането. Канеха я да иде в Ню Йорк. Предлагаха й да стане вицепрезидент на „Шоп смарт“. Да въведе методите си в цялата страна.

Джейн обмисля офертата, но не много дълго. Веднага обяви за продажба малката си къща в Енсино, дари за благотворителност вещите си и се пренесе в елегантен апартамент с две спални в горната част на Ийст Сайд. Фордът й отдавна се бе превърнал в „Линкълн“, в Манхатън й предложиха личен шофьор.

Джейн се въздържа. Предпочиташе метрото. Беше по-евтино и по-бързо в центъра на града.

Това много се хареса на шефовете й, харесаха и нея самата. Преди да разбере какво става, вече я бяха завели на фотосесия в студио и снимката й се появи в корпоративния сайт на „Шоп смарт“ заедно с кратко описание на трагичната й история.

Искаше й се да възрази, но не го направи. Не беше важно. Щом компанията си вдигаше имиджа, като назначаваше жена на висш пост, толкова по-добре.

Но сега — вече й бе дошло до гуша.

Не заради очевидните причини.

Не защото нейният метод на управление на човешките ресурси акцентираше повече върху ресурсите, отколкото върху човешкия фактор. Тя не понасяше безполезни хора. Заплатата на мениджърите бе петдесет хиляди долара годишно и щом някой от завършилите университет кадри не си вършеше работата, тя разполагаше със списък от чакащи и амбициозни служители направо от магазините, минали през мениджърската програма на компанията и готови да заемат вакантното място.

Не допускаше мързеливи хора, които само заемаха място. Нямаше да рони сълзи за Майкъл. Нека си търси друга работа. Не беше неин проблем.

Не, проблемът на Джейн бе, че вършеше прекалено добре работата си. Успехът й на Сънсет булевард ги бе заслепил. В „Шоп смарт“ искаха още от същата продуктивност. И тъй като първоначалната й цел бе да спечели пари и място в ръководството, не искаше да отказва — цялостната оферта стигаше до почти двеста хиляди долара годишно.

Но нямаше намерение да си пропилява дните в „Личен състав“. Онова, което я интересуваше в „Шоп смарт“, бяха продажбите. Самият магазин. Да, можеше да ръководи екип от служители — голяма работа.

Джейн можеше да прави и други, по-важни неща, по-съществени. Искаше да получи шанс да опита.

Но директорите от борда имаха други идеи. Казваха й, че я харесват там, където е в момента. Защо да развалят работеща формула?

Джейн се взираше отвисоко в Манхатън, без да го вижда. Усещаше опасност. Това бе капан — много комфортен капан за средната класа, но въпреки това опасен. В отдел „Личен състав“ си имаше ограничения. Това бе сфера, доминирана от жени, и като всяка индустрия с преобладаващ женски състав, по-слабо платена. Безопасно място, в което да настаниш свръх амбициозните си кадри, да назначиш някоя жена на висок пост, но не и на място, където има опасност наистина да направи нещо важно.

Джейн искаше да ръководи доставчиците, да контролира търговците, да строи нови магазини, да определя новите рекламни договори. Беше се потрудила да се превърне в бизнес дама, а не в свръх платена детегледачка.

След пет месеца в Ню Йорк вече й бе омръзнало.

Взе решение. Ще отиде при Родри — той заслужаваше този жест на уважение — и ще го помоли за преместване. Маркетингът би бил добро начало. Търговският отдел щеше да е още по-добре. Искаше да се пробва в зареждането със стоки, а ако й откажеха, щеше да напусне.

„Шоп смарт“ следваше определена формула. Много успешна, но не и такава, която позволява творчески подход.

Джейн Морган далеч не бе стигнала до мястото, което искаше да заеме. Вярно, беше се измъкнала от тинята. Вярно, живееше охолно, вероятно доста по-добре, отколкото баща й си бе позволявал някога.

Но искаше много повече и не бе сигурна, че „Шоп смарт“ ще й го даде.

— Ще им предам думите ти. — Родри Евънс въздъхна и избърса очилата си. — Сериозно, Джейн, ти си само на двадесет.

— Възрастта ми не е от значение.

— Разбира се, че е.

— Е, не би трябвало.

— Освен това си прелестна — така казват хетеросексуалните ми приятели.

— И това е без значение. — Джейн си спомни за миг Майкъл Тирски и обидните му думи. Лъскава мацка. Развратница.

— Едно прелестно младо момиче в борда на директорите би предизвикало доста враждебни коментари.

— Трябва да знаеш нещо — каза тя. — По отношение на връзките ми с мъже — тя се изчерви. — Не съм имала такива.

— Никога?

— Не.

Какви възможности бе имала? Работеше по дванайсет-осемнайсет часа на ден, правеше каквото е нужно, за да изпълни безупречно задачите си. Понякога си мислеше, че една монахиня има по-големи шансове да се омъжи, отколкото тя.

— Разбирам — каза Евънс. Той самият се бе сблъсквал с достатъчно предубеждения и сега й съчувстваше; тя беше истински гений, това беше несъмнено, и младо момиче, което ужасно бързаше да се издигне високо.

Много харесваше Джейн Морган. Тя бе забележителна жена и Евънс й се възхищаваше.

При все това, той си оставаше служител на „Шоп смарт“, а тя бе най-ценна там, където я бяха назначили.

— Никой няма да оспори качествата ти в „Личен състав“ — обади се той.

— Родри. — Джейн разпери ръце, с което отново едновременно го развесели и впечатли. Определено бе много интересна млада дама. — Много по-добра съм. Дойдох в тази компания, за да изуча бизнеса, а не да се превърна в прехвалена важна дама в костюм, която отговаря за местата за паркиране и изглежда представително на пикниците на компанията. Знам всичко за пикниците на „Шоп смарт“. Аз ги измислих.

— Толкова си млада, Джейн — опита отново приятелят й.

— И нямаш магистратура по бизнес администрация. Нямаш дори диплома. Не виждаш ли, че останалите ти завиждат?

— Естествено, но не разбирам защо това трябва да ме засяга. — Джейн скочи на крака, силно развълнувана. — Един постига резултати, а друг — не. Само това е от значение. Осемдесетте години отминаха. Не научихме ли поне нещо?

— Ти си само на двайсет и вече си вицепрезидент.

Джейн се наведе над бюрото му.

— Знаеш ли какво казвам на подчинените си, Родри? Нагоре или навън. Ако не са достойни за повишение след определен срок, значи си тръгват. Сега ми кажи защо правилата да не важат и за мен? Ти ме направи вицепрезидент, отговарящ за персонала. Добре, направих каквото се искаше от мен. Оптимизирах работата, няма повече излишни хора. Мотивационните програми са в действие…

— Затова трябва да довършиш започнатото.

— Как ли пък не! — Тя се изправи и приглади с ръка дългата си коса, а той й се възхити, безстрастно. — Не съм за там. Искам истинска работа, в бизнеса. Доставки, мениджмънт, маркетинг — има много възможности.

Евънс остана непреклонен.

— Значи няма средно положение?

— Точно така.

— Тогава чуй какво ще ти кажа без увъртане, Джейн. Ти си хлапе. И вече си повишавана пет пъти повече, отколкото се полага на едно хлапе. Каквото и да показват цифрите, акционерите и, което е по-важно, анализаторите ще вдигнат вой до небесата, ако бъдеш издигната в борда на директорите.

— Обясни ми защо.

— Справяхме се много добре години, преди ти да се появиш — спокойно изтъкна той. — И ще продължим да се справяме и след като напуснеш.

— Но това е глупаво. Ти ми даде задача и срок и аз постигнах отлични резултати…

— И затова ти имаме доверие.

— Но аз мога да постигна много повече. „Шоп смарт“…

— Време е за нагледен урок — отбеляза Евънс. — Този магазин е във върховна форма по отношение на продуктивност и продажби. Никой директор няма да се трогне дали оставаш, или напускаш. Трябва да се задоволиш с поста си, момиче. И не мога да ти помогна, ако откажеш да го направиш. На двайсет години си и би трябвало да очакваш най-малко — минимум — пет години на това място. А и след това има съвсем бегла вероятност да те преместят другаде. Ти си добра в работата си, относително евтин кадър…

— Аз ли не го знам? — ядно подхвърли Джейн.

— Защо да променят нещо? Особено след като всяко по-нататъшно твое издигане би застрашило техните позиции.

— Ами ако напусна?

Евънс вдигна очи към тавана.

— Само на двайсет си и вече получаваш двеста хиляди. Ако напуснеш, значи си глупачка. В тази компания имаш минали заслуги. Където и да било другаде ти ще си просто поредният млад човек без колежанско образование — защото със сигурност няма да получиш блестящи препоръки оттук.

Джейн изръмжа.

— По дяволите!

— Имаш аналитичен ум. — Говореше й със същата безпристрастност, с каквато тя самата се отнасяше към всички. — Сама прецени. Фактът, че си толкова красива, е от голямо значение.

— Ти си имаш приятел, а аз не — сопна се тя.

— Миличка, ако искаш, мога да уредя въпроса само за пет минути.

Джейн се усмихна сърдито.

— Благодаря, не.

Родри Евънс бе умен човек и много добър приятел. Може би в думите му имаше логика. Тя просто не искаше да я види.

— Сериозно. — Той се изправи и отиде до нея. — Мисля, че знам точно от какво се нуждаеш, Джейн. Разочарована си, но не е заради работата. Нуждаеш се от връзка.

— Да, сигурно — отвърна тя.

Родри не разбираше защо тя отхвърля идеята. Осемнайсетчасов работен ден, постоянни телефонни обаждания, взиране в компютъра, докато погледът й се замъгли. На какво приличаше това? Не беше подходящ живот за младо момиче.

— Можеш да се срещаш с човек, който работи, колкото теб. — Евънс се замисли и прехвърли наум неангажираните си приятели. Или поне по-силните от тях; всеки друг щеше да бъде смазан от това момиче. — Сещам се за Джон Растън, инвестиционен банкер. Мъри Красних, той е политик, но много свестен. И Лирой Ласитър, който е висш мениджър в „Уол Март“ — малко по-високопоставен от теб.

Джейн поклати глава.

— Когато е писано, ще се случи.

— Добре. Ти решаваш. Аз съм винаги насреща.

Поне веднъж реши да се възползва от услугите на служебния шофьор. Джейн се чувстваше изгубена, не беше сигурна какво да стори по-нататък. Искаше нова работа и мъж — човек, който да заглуши онези критични гласове, които я наричаха развратница. Искаше подкрепата на съюзниците си, но все пак разбираше, че иска нещо нечувано. И все пак самата движеща сила на капитализма й подсказваше, че вече би трябвало да е получила по-високия пост.

Докато пълзяха бавно по Пето авеню, заседнали в трафика, Джейн се замисли за живота си, за миналото и приятелките си. Къде ли беше Сали? Какво ли прави сега? Ами Хелън? Дали бе родила няколко деца и се наслаждаваше на живота си в някое предградие в Египет? Дали понякога се сещаше за нея и Сали?

Но това бяха луди мечти, каза си Джейн. Приятелствата не траеха вечно — защо ли някога си бе въобразявала друго? Е, вероятно в нея говореше носталгията, но тя бе твърдо решена да разбере какво е станало.

Желанието й да се докаже, да покаже на всички, че е нещо повече от разглезената дъщеря на безполезен английски дипломат, вече бе утолено. Беше изтощена, но бе на път да стигне до върха по един или друг начин.

През последните две години живееше като отшелник, толкова бе затънала в работата си, все едно е монахиня. Най-голямата ирония бе, че я смятаха за развратница — но на Джейн не й беше смешно.

Ако можеше пак да има приятели, щеше да е много хубаво.

Не че не се бе опитвала да ги намери. Но семейство Яна не искаха да й кажат нищо, а никъде в Тексас не намери и следа от Сали Ласитър. Веднъж късметът за малко да й се усмихне. Бе открила, че Сали е работила в салон за красота в някакво малко градче в Щата на самотната звезда. Но после си бе събрала багажа и напуснала и никой нямаше и най-малка представа къде е отишла. Изчезнала посред нощ, банковата й сметка била закрита и хазяйката й нямала адрес, на който да препраща пощата.

Трябва да опитам пак, каза си Джейн. Макар да нямаше представа откъде да започне.

Даде бакшиш на шофьора, усмихна се ведро на портиера в сградата си и се качи с асансьора до дванадесетия етаж. Апартаментът трябваше да е нависоко — категорично го бе заявила на брокера си. Манхатън и работата й бяха пълни със стрес. Отвисоко градът изглеждаше толкова мирен; в офиса си, както и у дома, Джейн Морган искаше да бъде в облаците.

Жилището й бе обзаведено със същата мисъл. Хладни оттенъци на бялото, тон в тон, подчертани от някоя и друга мека възглавничка в нежно бежово или сиво, като изхвърлени клони и кости на брега на океана. Всичко бе в бледо–бежово с оттенък на розово или сиво, перлено и кремаво. Джейн бе подбрала успокояващи неутрални цветове. Много далеч от стила на баща си с подвързаните в кожа книжни томове и древни статуетки, тя се бе потопила в стила на Манхатън — изчистен, опростен, истински буфер между нея и света.

Беше безукорно подредено и чисто. Вече не се налагаше сама да търка ваната с белина, нито да се мъчи да умори хлебарките с глад. Камериерката й Джанет идваше три пъти седмично. Управителят на сградата се грижеше за ежедневната доставка на храна и свежи цветя — лилиуми, бели лалета и белоснежни рози, чиито деликатни листенца се открояваха ярко върху тъмнозелените листа.

До ниското си легло, дизайнерска изработка, Джейн държеше няколко книги — една за архитектура и няколко биографии на известни личности в бизнеса.

Усмихна се и вдигна томчето за Дейвид Гефен, легендарния бизнесмен в музикалната индустрия. Да, беше пристрастена. Животът й, домът й, дори и заниманията й в свободното време, всичко бе свързано с крайната цел.

Това бе хубаво, но не бе достатъчно.

Следващия месец й предстоеше отчет за работата. Ако „Шоп смарт“ откажеха да я преместят, щеше да напусне. Огледа апартамента си и мислено се сбогува с него без капка съжаление. Джейн Морган се бе научила да пътува с малко багаж в този живот.

Някъде другаде я очакваше нещо по-добро. А колкото до приятелките й — щеше да ги намери. Щеше да е хубаво да се види със Сали. Нищо чудно тя да се нуждае от помощ. Джейн изпита пристъп на вина; толкова се бе съсредоточила в целта си, че не се бе постарала достатъчно в търсенето, би трябвало да я намери и да й предложи подслон или хубава работа. Е, това можеше да се поправи — с частен детектив, ако се наложи. Сал можеше да й стане асистент в работата. И щеше да бъде единственият човек на света, който няма нужда да отговаря на супер взискателните й стандарти. Сал щеше да получи хубава кола, страхотна заплата и прилични пенсионни осигуровки само защото идва на работа. А ако Хелън пожелаеше да се върне в Щатите, същото щеше да важи и за нея.

Джейн се усмихна. Беше си заслужила поне тази привилегия. При всеки друг случай Джейн Морган би се потресла от мисълта да назначи някого заради връзките му. Но Сали и Хелън бяха специални. Те можеха да получат каквото си поискат. Джейн щеше да се погрижи за това. Независимо дали в „Шоп смарт“, или някъде другаде.

Имаше нужда от приятелките си. Но без значение какво твърдеше Родри Евънс, нищо друго не й трябваше.

Изобщо нямаше намерение да си търси мъж!