Блясък

Седма глава

Таксито остави Хелън пред имението. „Грийн Гейбълс“ вече бе безукорно чисто — направо не вярваше на очите си. Цяла армия от служители се бе спуснала отгоре му през нощта, а само няколко часа по-късно човек не можеше да повярва, че там изобщо е имало парти. За това напомняха само няколкото следи от копита по тревата, където бяха яздили камили. Хелън подозираше, че скоро и те ще изчезнат.

Уха. Беше направо смайващо какво може да се постигне с много пари.

Натисна звънеца, изгаряща от нетърпение да се види със Сали. Може би щяха да излязат на разходка с поршето й и да отидат до Малибу да видят Джейн. Кипеше от вълнението на всеки тийнейджър да преживее отново вечерта на големия си триумф. Почакай само да се отворят вратите на академията на госпожица Милтън в понеделник!

Хелън най-сетне имаше усещането, че се вписва в средата си.

Само след миг вратата се отвори и Ричард — помощник-икономът, я поздрави.

— Добро утро, госпожице Яна. — Всички служители в имението познаваха Хелън по име. — Моля, заповядайте. Госпожица Ласитър е в спалнята си.

— Благодаря, Ричард. — Хелън изтича нагоре по стълбите с усещането, че е лека като перце. Знаеше къде отива, третата врата вляво на върха на огромното мраморно стълбище. Потропа силно на вратата. — Сали! Спиш ли? Хелън е. Отвори ми!

— Само момент.

Хелън примигна, стори й се, че Сали плаче.

Защо? Миналата нощ бе приказна. Да не би да е имало някаква драма с някое момче, след като си бе тръгнала?

— Какво има?

Сали отвори вратата със зачервени очи и следи от сълзи по лицето.

— Джейн. Станал е… нещастен случай.

Стомахът на Хелън се преобърна.

— Какъв нещастен случай? Мъртва ли е?

— Не тя. Баща й. Паднал от прозореца на най-горния етаж на къщата му във Вашингтон…

— О, боже!

— Дойдоха от Британските тайни служби… отведоха я. Във Вашингтон. Обади ми се, преди да замине.

Сали никога нямаше да забрави студенината й отчаянието в гласа й.

— Има ли роднини там? — Хелън, която винаги бе много практична, се опитваше да осмисли информацията. — Някоя леля, може би? Или баба?

— Никой. Баща й никога не се е разбирал с роднините.

— Тогава кой ще се грижи за Джейн?

И двете момичета се отпуснаха върху огромното калифорнийско легло на Сали с копринени чаршафи на „Пратези“.

— Предполагам, че аз — каза Сали най-накрая. — Тя е най-добрата ми приятелка. Казах й, че може да дойде да живее тук, в някоя от къщите за гости. Можем да си го позволим…

— Семейството й ще се погрижи за паричните въпроси, сигурна съм. Няма ли да наследи нещо…

— Не, там е работата. — Сали Ласитър не бе от най-силните ученички, но бе наследила част от усета за бизнес на баща си. — Всичко беше за сметка на държавата — зависеше от поста на баща й. Сега, след като това го няма, всичко останало изчезва. Тя няма къща… нищо.

— Но икономката й. Шофьорът…

— Хелън, баща й всъщност не е паднал случайно. Било е самоубийство. — Сали избърса зачервените си очи. — Хванали са го… да пие по време на работа, да използва наркотици. Уволнили са го — дисциплинарно уволнение. Трябвало е да се върне обратно в Обединеното кралство. И явно е имал проблем с хазарта. Нямал е никакви пари.

— О, господи! — заплака Хелън. — Горката Джейн!

— Всичко, което е притежавал, ще бъде под властта на съдебните изпълнители, тъй като е било купено на кредит.

— Но британците трябва да се погрижат за нея. По закон тя все още е дете — изтъкна Хелън.

— Предполагам. — Сали помисли за това. — Но ми звучеше така, сякаш не иска да има нищо общо с тях.

Хелън прехапа устни.

— Ще трябва да сме непрекъснато до нея в училище — по цял ден. Ами онези противни момичета? Те ще се нахвърлят върху й. Сигурно ще се обадят в пресата.

Дори и след партито и новата красота на Джейн Джули и останалите щяха да видят в случилото се своя шанс. Хелън нямаше намерение да им позволи да й се подиграват заради смъртта на баща й.

— Това няма да е проблем. Джейн ми каза, че британците ще покрият случая. Наричат го просто самоубийство — въздъхна Сали. — Но тя няма да се върне в училището на госпожица Милтън. — Тя потърка очи. Мисълта да загуби Джейн, която сякаш познаваше през целия си живот, която й бе близка като сестра, бе ужасна. — Каза, че никога повече не иска да види училището. И знаеш ли, мисля, че говореше сериозно.

— Е, каквото и да реши, ние ще я подкрепим. — Хелън съзнаваше, че това звучи недостатъчно. — Може би аз ще се преместя в новото й училище — където и да решат да я запишат британците.

— Може би. — Сали се тревожеше. Не мислеше, че Джейн Морган ще иска да ходи в което и да е училище. — Може би ще я върнат у дома…

— Домът й е тук — твърдо заяви Хелън. — В Лос Анджелис. — Тя погледна Сали: — И моето семейство заминава на кратка екскурзия, но скоро се връщаме. Погрижи се за Джейн и заради мен.

По обратния път към Трета улица Хелън не мислеше за нищо друго, освен за приятелката си. Беше притеснена — силно. Ами ако Джейн изведнъж излезе от релси? В това момиче имаше някаква странна жилка. Ами ако понечи да отмъсти на посолството? Нима бе толкова немислимо? Едва ли би посегнала на себе си. Не. Това не бе в характера на Джейн. Но Хелън не я винеше, че не иска да се сблъсква със срама. В училището щеше да е ужасно противно. Кой би могъл да го понесе в подобен момент?

Освен това тя се притесняваше малко егоистично и за себе си.

Докато таксито минаваше бързо под палмите, които нежно се поклащаха високо в идеалното небе на Лос Анджелис — бебешко синьо с няколко пухкави бели облачета, Хелън се засрами, че се тревожи и за себе си.

Джейн бе спойката между нея и Сали. По-старата приятелка в триото, способна да запълни празнината помежду им. С Джейн можеше да си говори за политика, за история и за какво ли не. Сали вечно бъбреше за филмови звезди и последна мода. И рок групи…

Хелън, естествено, харесваше всичко това. Но двете със Сали просто бяха прекалено различни. Сега се страхуваше. Може би, когато останеха само двете, нещата нямаше да се получат.

Сали и Джейн имаха общо минало. Което липсваше при нея и Сали.

— Осемнайсет и петдесет.

— Благодаря. — Хелън разсеяно подаде на шофьора двадесет и пет долара.

— Благодаря, сладурче. Приятен ден — отвърна той и побърза да отмине, потегляйки със свистене на гумите.

На портата на дома й бяха завързани панделки и балони. О, не! Баба бе организирал парти за Ахмед. Хелън изобщо не бе в настроение, но все пак. Баба, в крайна сметка, й бе разрешил да иде на партито, а то се бе оказало фантастично; беше благодарна на баща си. А таткото на Джейн бе мъртъв — точно сега никак не се нуждаеше от допълнителни драми. Нямаше защо да прави сцени, по-добре да му угоди.

Изтощението и тревогата се бяха просмукали чак в костите й. Е, нямаше да вдига врява. Щеше да си отспи в самолета за Кайро.

Айша излезе забързана от кухнята.

— Хайде с мен горе. Приготвила съм годежната ти роба.

Хелън се остави да я повлече нагоре.

— Какво искаш да кажеш с това „годежна“?

— За церемонията, за приятелската церемония — бързо поясни майка й. — Ето, слагай това! Къде беше? Всички те чакат. С договора…

Хелън бързо се преоблече. Майка й бе извадила красива традиционна йорданска роба, която й се стори много стара. Възхити се на отражението си, докато Айша пристягаше пищната кърпа от бежова коприна на главата й.

— Може ли да я задържа? Много е красива.

— Разбира се, че можеш. Сега бягай долу, баба те очаква. Двете с Жасмин ще дойдем след малко.

— Мамо, да знаеш, че аз всъщност няма да се омъжа за Ахмед.

— Направи това за баща си — неясно отвърна Айша. — Побързай! Баща му те очаква.

Хелън въздъхна и тръгна надолу. Баща й я чакаше с много богато украсен документ в ръка. Ахмед беше там и изглеждаше притеснен колкото нея, обут в традиционни ислямски шалвари и шапка; не срещна погледа й, докато двамата им бащи се прегръщаха.

Баба сложи ръката на Хелън в неговата. Хелън изпитваше съчувствие към Ахмед и тайничко му намигна. Той за първи път я погледна истински; очите му се разшириха и й се усмихна съвсем леко.

Какви неща само правим за родителите си! — помисли си Хелън.

Сега баба говореше на арабски. Не можеше да разбере точно какво казва. Каза й само, че той ще я води, а тя трябвало да повтаря след него.

Хелън се съгласи с готовност. Искаше да зарадва баща си, да облекчи напрежението на горкия Ахмед и да забрави за днешните тревоги.

Да стигне до летището, да се качи в самолета. Да може да помисли малко.

Когато се върнеше от Египет, Джейн вече щеше да е решила какво иска да прави. Инш Аллах, щеше да се върне в училището, където Хелън и Сали щяха да я закрилят. Както винаги. Бяха най-добрите приятелки на света и винаги щяха да останат заедно. Непобедимото трио. Няколко дни раздяла нямаше да повлияят на това.

Баща й сложи златна писалка в ръката й.

— Подпиши тук — каза той. — Скъпа моя, малката ми дъщеричка!

Целуна я по челото и Хелън притисна глава към него. Обожаваше родителите си. Тяхната малка церемония вече бе приключила и сега изглеждаха доволни от нея. Уморена и объркана, тя подписа документите.

— Харесва ли ти? Ще седнем тук.

Ахмед й се усмихна. Английският му беше също толкова лош, колкото и нейният арабски.

— Да, чудесно е. — Хелън се засмя, обичаше да пътува първа класа. Тя не бе Сали Ласитър — на родителите й им струваше скъпо да я изпращат на училище при госпожица Милтън. За нея това бе приключение, вълнуващо пътуване. Стюардесите се навъртаха наоколо, затова побърза да заеме мястото си. Бяха закъснели доста.

Беше уморена, но тичането да хванат самолета бе вдигнало адреналина й. На летището всичко бе доста хаотично, а родителите й все бързаха и викаха, и размахваха бордови карти. Подадоха на Хелън нейната отделно и баба я помоли да седне при Ахмед. Тя се съгласи. Защо да не бъде любезна? И бездруго щеше да спи през по-голямата част от полета.

Едва бяха успели да хванат самолета, а баба се бе спрял да оправи куфарите им и бе махнал на Ахмед и Хелън да продължат напред. Не бе видяла родителите и сестричката си в зоната на заминаващите, вероятно вече се бяха настанили.

— Дами и господа, готови сме за излитане. Моля, уверете се, че коланите ви са добре закрепени около кръста и че облегалките и масичките за таблите са в изправено положение. Стюардесите да проверят, моля, стюардесите да проверят.

Хелън се извърна на мястото си. Не виждаше родителите си. Къде бяха останалите? Ами бащата на Ахмед, братовчедите на майка й? Нали това бе семейна екскурзия — да не би останалите да бяха в туристическа класа?

Размърда се неловко на мястото си. Едно бе да се държи любезно с Ахмед, но никак не й се искаше майка й да лети в икономичната класа, докато тя се разполага тук горе.

— Ахмед… — притеснено се обади тя и се помъчи да си припомни колкото може повече арабски думи.

Самолетът изръмжа, потрепери и започна да ускорява, докато пилотът рулираше по пистата.

— Къде са мама и баба̀? Къде е баща ти? Да не би да седят сами някъде отзад?

— Не разбирам — каза той старателно, а тъмните му очи бяха вперени в нея. — Какво ме питаш?

Хелън опита отново.

— Къде са родителите ни?

Той примигна.

— В Америка. На летището, казаха довиждане. Защо ме питаш това?

Самолетът потрепери отново и се издигна в небето, а колесникът се прибра с разтърсване.

Почувства, че й прилошава.

— Ахмед… аз не разбирам. Родителите ми не са ли в този самолет? Къде е баща ти? Нали това е семейно пътуване до Кайро?

— Разбира се — каза той и за миг стомахът й се отпусна малко. — Семейно пътуване е — сватбено пътешествие. Твоето и моето.

Хелън повтори безчувствено:

— Сватбено?

Ахмед показа начални признаци на раздразнение.

— Ние сме женени, нали? Двамата с теб. Женени. Маш Аллах — добави той, но Хелън почувства, че го прави по навик. Да благодарим на бога.

— Женени? — повтори тя на прага на истерията. — Кой ти каза това? Кой каза, че сме женени?

Ахмед я изгледа тревожно. Хелън направо видя как той се чуди дали е добре с главата. Тя инстинктивно сграбчи облегалките за ръце на седалката.

— Хелън… — бавно започна той и тя забеляза колко спокойно говори, като човек, който се обръща към изплашено дете. — Ами вчера? Двамата с теб подписахме никах, нали? Сега сме женени пред очите на Всемилостивия. — Той й се усмихна леко. — Изпълнихме дълга си — ти и аз, към родителите си, както е пожелал Той, и ще се постараем да извлечем най-доброто от положението. И ти също го вярваш, нали?

Зашеметена, тя остана мълчалива.

— Обещавам ти, че съм много внимателен човек. — Той се пресегна към мястото й, взе ръката й и я погали. — И аз не го исках. Но ако се откажем от егоистичните си желания, тогава ще намерим истински мир, инш Аллах. Мисля, че и ти вярваш в това, нали?

Парченцата от пъзела се подредиха по местата си бавно и с ужасна яснота за Хелън.

Онази „приятелска церемония“ не беше нищо подобно. Беше нейният никах. Обвързващата годежна церемония между мюсюлманите — в очите на бога все едно бяха женени.

Главата й се замая. Да, майка й го бе казала — годежна церемония. Хелън просто не бе настояла да й обясни. Дали нарочно не си бе затворила ушите? Когато баба бе чел от свещения коран, да й прости господ, не бе обърнала особено внимание. Но с готовност бе присъствала на церемонията. Ахмед нямаше и представа, че тя не е съгласна да стане негова жена.

— Нашите родители прецениха, че така е най-добре — откровено призна той. — Истината е, че аз вече изгубих единствената си голяма любов. Бих могъл да живея самотен до края на дните си. Но те решиха друго. А мисля, че двамата с теб можем да бъдем приятели, нали? Не е ли така?

Хелън разбра мигновено. Беше подценила баща си и майка си. Дори и сега не ги обвиняваше. Не изпитваше гняв. Баща й и майка й бяха оплели мрежите си и й бяха уредили женитба по старата традиция. И тя, вярващата мюсюлманка, трябваше да признае, че бе приела никах по собствена воля, след като й бе казано какво представлява…

Някой имам вероятно би й казал, че договорът не е валиден. Но Хелън погледна към по-големия от нея Ахмед с лице, измъчено от дълга към родителите и в крайна сметка към бог. Инстинктивно усещаше, че той е добър човек. Това не бе негово дело. И Хелън бе достатъчно зряла, за да повярва, че стореното от родители й е резултат от голямата им любов към нея. Знаеше, че и собственият им брак е бил уреден, но и много добре знаеше, че бяха много щастливи.

Ахмед държеше ръката й.

Хелън нямаше желание да го посрами или унижи. В крайна сметка американският й паспорт бе у нея. Каквито и да бяха добронамерените планове на родителите й, тя бе свободна жена.

Но нямаше да нарани този мъж. Нито родителите си. Щеше да се разведе — след приличен срок естествено.

— Да. Можем да бъдем добри приятели — съгласи се тя с великодушна усмивка.

— Това е добре. — Той се усмихна ведро насреща й.

— А приятелите трябва да бъдат откровени — продължи Хелън. — Тогава, кажи ми, защо не искаше да сключим никах?

Ахмед пое дълбоко въздух и въздъхна:

— Не искам да те обидя.

— Няма.

— Казваше се Фирял — каза той накрая. — Мислех… ами, мислех, че сме създадени един за друг: Тя не беше от добро семейство, но я виждах в джамията всеки ден. Един път я спрях отпред и заговорихме. Тя беше изключителна жена. Работеше за Министерството на античните паметници.

Фирял беше красива, скромна и много умна — заяви той със страст.

Хелън се почувства странно развълнувана. Никого в нейния живот, никого не бе обичала по този начин.

— Но родителите ти не са одобрили?

— Това нямаше да ме спре — твърдо заяви Ахмед. — Аз я обичах. — Той погледна към Хелън. — Тя почина — добави простичко. — Катастрофа. В натоварения трафик на Кайро. Толкова е прозаично.

— И не си искал да се жениш втори път?

— Дори не бях сгоден за нея. — Той замълча и се загледа през малкото прозорче към безоблачното небе под тях.

А не си истински сгоден и за мен. Хелън взе слушалките от седалката си и ги включи. Щеше да остане в дома на Ахмед за около седмица, а после, щом разводът приключеше, щеше да се върне у дома. Баща й е имал добри намерения, но това не бе за нея. Тя щеше сама да уреди брака си — за мъж, който всъщност иска да бъде неин съпруг.

— Сали. Обажда се Джейн.

Сали сграбчи слушалката.

— Как си? Къде си?

— На летището в Лос Анджелис — отвърна Джейн. Звучеше напрегнато и отчаяно и Сали изтръпна, когато я чу. — Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Вече съм на път. Стой и не мърдай.

Сали хукна по стълбите. Джонатан, икономът им, забърсваше праха от някаква статуя в салона.

— Някоя от колите готова ли е?

— „Астън Мартин“-ът е на разположение, госпожице Ласитър. Днес е почивният ден на Ричард, но Майк може да ви закара…

Тя грабна ключовете от стойката, провери дали е взела правилните — татко й имаше толкова много коли — и понечи да хукне през вратата. Поли се измъкна замаяно от кабинета си и едва не се блъсна в нея.

— Ей, принцесо. Къде отива моята принцеса?

— Трябва да взема Джейн от летището.

— Връща се от Вашингтон, хубаво. Горкото момиче.

Сали поспря за миг, лицето на баща й бе силно зачервено.

— Не трябва да прекаляваш с бекона на закуска, татко — обади се тя.

— И ти си същата като майка си. Пия портокалов сок и ще живея хиляда години. — Поли потупа кръглия си корем. — Никога няма да се отървеш от мен.

Сали разпери ръце и здраво го прегърна. Горката, горката Джейн.

— Може да закъснея. Ще ида да взема Джейн и сигурно ще прекараме известно време заедно.

— Чудесно. — Баща й изглеждаше разсеян, дори някак притеснен. — Изникна нещо в офиса. И аз ще закъснея.

— Мама ще трябва да хапне сама пред телевизора — пошегува се Сали. Знаеше, че би трябвало да се поинтересува какво става с баща й, но точно сега бе по-притеснена за приятелката си. Не искаше да я кара да чака. — Ще се видим после, татко.

Целуна го леко по бузата и изтича навън.

— Ще се видим после — каза вече зад гърба й Поли.

Но никога повече нямаше да я види.