Блясък

Дванадесета глава

— Ето, че пристигнахме — каза Ахмед. — Маш Аллах.

Намираха се на оживена уличка в Кайро и Хелън бе изморена и измъчена от жегата. Полетът бе дълъг, а градът й изглеждаше странен; дори и след Лос Анджелис й се струваше смазващ — невероятното движение по улиците, постоянното свирене на клаксони, работниците с велосипеди, задушаващото усещане за прахоляк във въздуха.

Чувстваше се не в свои води. Изгубена — а и леко засрамена. Хелън бе чужденка и в Лос Анджелис — с прекалено мургава кожа, прекалено арабски черти, защитавана само от приятелките си. Майчиният й език бе силно закърнял; мислеше на английски и се мъчеше да намери точните думи на египетски. Ярките цветове на билбордовете с усмихнати лица я смущаваха; не можеше да прочете надписите на арабски.

Хелън се чувстваше разкъсана между две култури, без да е на мястото си в нито едната.

— Маш Аллах — повтори тя и сведе глава.

Каквото и да станеше, тя бе решена да се възползва от времето си тук. Колко ли дни бяха нужни, за да се уреди развод? Първо да се изкъпят, да похапнат и да се наспят, а на сутринта щеше да обсъди всичко открито с Ахмед. Но след като бе попаднала тук, Хелън се закле да използва времето — седмица, а може би и повече, за да си припомни собствения си език и да опознае народа си. А когато се прибереше у дома, щеше да помоли баба за учител по арабски или пък биха могли да престанат да говорят на английски у дома.

Входната врата бе скрита, приличаше на таен вход — боядисана в сиво малка вратичка, разположена безлично в стената на градската улица. Докато Хелън чакаше до куфарите, Ахмед бръкна в джоба си и измъкна малък месингов ключ, който й се стори много стар и със сложна резба. Той го пъхна в ключалката, тя чу изщракване и тропане — сякаш се наместваха парченца от пъзел, и после малката врата се отвори, тежко увиснала на пантите. Наложи се да се наведе, за да влезе, а после се озоваха вътре. Ахмед спря да се помоли, когато влязоха в двора.

Тя се озърна наоколо. Мястото бе направо вълшебно. Когато малката врата се затвори, звуците от улицата изчезнаха. Стоеше зад висока древна ограда, чиито стени бяха дебели поне метър и достатъчно здрави, за да заглушат уличното движение. Височината им осигуряваше естествена сянка. Градината бе зелена. Кичести палми, цели седем на брой, бяха разположени на стратегически места край чакълените алеи. Малки тухлички, боядисани в синьо, ограждаха цветните лехи, пълни с азалии, цъфтящи кактуси и цели редици лилиуми. В четирите ъгъла на градината имаше ниски фонтани, които бълбукаха жизнерадостно; водата се разливаше в квадратни басейнчета и придаваше влажност на въздуха като в истински оазис. В дърветата имаше птички, които чуруликаха; тя забеляза, че Ахмед е скрил на няколко места хранилки и къщички за тях. Край цветята прехвърчаха пеперуди.

Градината бе оградена от римска колонада. Покрай външната страна имаше покрита алея с големи каменни плочи като в европейска църква, а арките над колоните бяха покрити с мозайки в марокански стил — малки стъклени квадратчета в синьо и зелено. Ислямска архитектура и стил, които изпълниха сърцето й с неочаквано удоволствие.

— Това е нашата къща. — За първи път Ахмед й се усмихна топло. — Работих върху нея много години. Особено в градината. Надявам се, че ти харесва, тъй като това е името ти.

Тя кимна. Хелън Яна — ал яна — градина. Винаги бе харесвала тази част от името си.

Сега се огледа и се опита да попие всичко с очи.

— Одобряваш ли я? — В гласа му звучеше надежда. Тя се развълнува от това, че Ахмед търсеше одобрението й.

— Харесва ми. — Хелън кимна. — Красива е.

— Не е богата, нито голяма къща — извинително каза той.

— Бизнесът ми не е чак толкова добър, поне засега. Но ще ти хареса, надявам се.

— Можем да опитаме да говорим на арабски — предложи Хелън и мина на тромав арабски.

— Забравила си го? — Ахмед заговори меко и се вгледа в очите й с нова увереност. Сякаш я преценяваше. — Аз ще ти го припомня — каза той. — Ще те науча.

За удивление на самата Хелън, стомахът й се разбунтува. Изчерви се и сведе очи. Някакво пърхане — желание, осъзна тя — пълзеше бавно вътре в нея.

За да прикрие смущението си, тя каза:

— Бих искала да се изкъпя…

— Разбира се. Колко си изморена? Ще се справиш ли с вечерята?

Беше замаяна от изтощение, но кимна все така смутена.

— А после… в леглото.

Хелън рязко вдигна глава. Продължаваше да я гледа с онзи поглед. Тя отвори уста, без да знае как да започне, а Ахмед вдигна ръка и погали с пръст устните й — нежно и собственически.

— Уплашена си — като кобилка преди оседлаване. Не, не тази вечер. Не те искам уморена. Искам те напълно будна.

— Банята… — прошепна тя с пресъхнала уста. — Моля?

Той се ухили, протегна ръка и й отвори къщата. Докато влизаше, Хелън усещаше как Ахмед я гледа. Желае я.

Но не знаеше какво изпитва самата тя.

Къщата не бе толкова забележителна като малката градина. Имаше красиви плочки, стара дървена ламперия. Стори й се красива, скромна и удобна. Три големи спални — господарската спалня с баня и две помещения за преобличане; кухня, стаи за слугите, заети в момента; всекидневна и трапезария, както и малка, пищно подредена стая за молитви с постелки и прозорец с изглед към Мека.

Но каква украса само! Всяка стая бе застлана с безценно произведение на изкуството — персийски копринени килими и грубо изтъкани постелки — всички бяха великолепни и придаваха на дома красота. Имаше мозайки и месингови лампи, които хвърляха сложни шарки по стените, където имаше изписани арабски текстове. Навсякъде имаше стъклени вази и скулптури — дребни неща, но грижливо подбрани. Къщата й заприлича на музей, но обитаем, топъл. Слугите, които минаваха забързани, облечени в много широки ленени панталони и ризи или традиционни роби, я поздравяваха любезно и изглеждаха истински доволни, че Ахмед си е у дома. Той ги представяше на Хелън и тя отвръщаше учтиво.

Сега, когато моментът бе отминал, тя се бе съвзела. Постепенно връщаше самообладанието си.

— И аз ще се изкъпя. — Ахмед се отдръпна встрани от господарската спалня. — Когато си готова, слез долу. Приготвили са ни лека вечеря.

— Добре. Благодаря. — Тя се обърна и се загледа в голямата медна вана с модерен душ, закрепен на специална стойка…

… и тогава усети ръката му на рамото си. Той я завъртя настоятелно към себе си, силната му ръка я наведе към извивката на рамото му и устните му се докоснаха до нейните изкусително, леко галейки ги. Езикът му потрепна нежно върху устата й — опитваше я, белязваше я като своя.

Хелън потрепери, крайно изненадана, и усети силата му — никога никой не я бе целувал, а той явно знаеше какво прави. Беше лека като перце в ръцете му. Усещаше неговата сила, твърдите му мускули под ризата…

А после, докато всичко в нея бушуваше, той я пусна. Слисана, седемнайсетгодишната Хелън стоеше, притиснала палец до устните си, с полуотворена уста и само го зяпаше.

— По-късно — каза той. Тъмните му очи отново я огледаха преценяващо. И после той изведнъж се обърна и слезе по стълбите.

Хелън влезе в банята и затвори вратата. Механично пусна крана да тече. Не знаеше дали това „по-късно“ бе обещание, или заплаха.

Нарочно избра западно облекло за вечеря — вталена тъмносиня рокля с дълга пола на „Армани“, която Сали Ласитър й бе подарила. Беше скромна, с дълги ръкави и квадратно деколте, но елегантна и семпла. Хелън я съчета с малките диамантени обеци, които баба й бе подарил за шестнадесетия рожден ден.

Бе много важно да запази връзката си с дома. Зарече се да не се гневи на номера, който родителите й бяха скроили. Бяха действали с най-добри намерения, но Хелън бе твърдо решена тя сама да прецени кое е добро за нея.

Кухнята беше пълна — слуги, готвачи, сякаш се бяха появили от нищото. Хелън ги поздрави свенливо, а после мина към трапезарията.

Стените бяха покрити с червена коприна, великолепно украсена с бродерия. Бяха запалени старинни стъклени и месингови лампи, които хвърляха игриви сенки по стените. Навсякъде имаше ароматни свещи с ухание на розово масло, плуващи във вода в бледосини керамични купички, които Ахмед бе избрал, а пламъчетата им добавяха свежо веселие в атмосферата.

В единия ъгъл на стаята седеше музикант, който бе свел прилежно глава и свиреше на лютня.

Ахмед също се бе преоблякъл. Сега бе в традиционни дрехи. Дългите черни панталони и ризата с отворена яка й разкриваха, че е доста строен, но и силен. Това бе собственият му дом и той се бе излегнал удобно върху мароканските възглавнички, с които бе отрупан диванът. Господар на собственото си владение.

— Добър вечер — каза той.

— Здравей. — Хелън се изчерви. След онази целувка не смееше да го погледне в очите.

— Искаш ли питие за начало?

— Благодаря — отвърна тя.

— Цял месец са обмисляли менюто за вечерта — каза й той. Снижи глас и продължи: — Затова се надявам да хапнеш нещо.

Имаше ориз, сварен в кокосово мляко, и дребни печени птици; мароканска салата „Табули“ и някакви много вкусни местни сладкиши, поднесени на дребни хапки върху плато. Хелън не усещаше особен глад, но опита от всичко по малко. Ястията бяха много хубави и сигурно щяха да й се сторят изключителни, ако апетитът й не бе изчезнал. За десерт слугите на Ахмед донесоха изстудени плодове — личи, фурми и зърна от нар, грижливо отделени и сервирани върху подложка от натрошен лед.

За пиене предложиха прясно изцеден портокалов сок, чиста ледена вода или горещ ментов чай, силно подсладен и сервиран в чаши със захаросани ръбчета.

Бавно, тя започна да се успокоява. В крайна сметка, нали той бе казал, че няма да дойде при нея тази нощ. Тогава защо да се тревожи?

— Всичко е прекрасно. Благодаря ти.

— Няма защо да ми благодариш — каза Ахмед, докато я пронизваше с тъмните си очи. — Ти не си гостенка тук. Това е и твоята къща.

Хелън прехапа устни. Дали да му каже?

Но не, и двамата не бяха на себе си, бяха изтощени от пътуването. Не беше моментът.

Вместо това продължи да разговаря любезно.

— Откога живееш тук?

— Четири години. Откакто открих пазара в Америка и бизнесът ми потръгна добре. Освен това минаха четири години от смъртта на Фирял — добави той без притеснение. — Ако бе останала жива, щяхме да се оженим и да живеем в дома на баща й. Той притежава земя в Катар. Тя беше дошла в Египет да учи.

— И ти си я обичал? — Хелън бе любопитна.

— Безкрайно много.

Отговорът му наруши сдържаността й. Тя усети някакво нежелано, ново чувство, прониза я ревност.

— Тогава защо се съгласи на това? Никога не сме се срещали преди онзи ден в дома на родителите ми. Защо си искал да се ожениш за мен?

— Защото… — отвърна той. — Защото твоята и моята майка са далечни роднини и знаех, че си мюсюлманка от добро семейство. Защото чух да те описват като вярваща. Защото обичах Фирял толкова силно, че не мислех, че някога отново ще се влюбя отново, докато съм жив.

Хелън забеляза, че използва минало време.

— Защото искам да изпитам радостта от това да имам семейство и деца, инш Аллах. А какъв по-добър избор мога да направя от младо момиче, умно, вярващо и от добро семейство? Вярвах, че това е мой дълг. Какъв смисъл има да търся любов?

— А сега? — попита тя. Гордостта й бе засегната. Тъкмо тя — Хелън, изпълняваше дълга си тук. Ахмед би трябвало отчаяно да иска да се ожени за нея. Да изгаря от любов. Коя беше тази Фирял? Възмути се от неприятната представа да се състезава с един дух.

— А сега откривам, че съм заинтригуван от теб — каза той. — Ти ми се струваш… на ръба — като зрял плод, който още не е откъснат. Вълнуваш ме… ти си различна. Искам да те обуча.

Очите му се впиха в нейните.

— Аз не съм животно — успя да промълви Хелън.

— Такова си. И двамата сме. Човешки животни. — Ахмед се усмихна, самоуверен и внезапно много привлекателен. — Утре… в нашето брачно ложе… ще ти го покажа, малка американке.

— Искам да си поговоря с теб.

— Говори, колкото си искаш. — Той се ухили и не й позволи да откъсне очите си. — Ти си девица, недокосната и уплашена. След утрешния ден ще бъдеш моя.

— Много си уверен в себе си — каза Хелън.

Той се усмихна.

— Така е. Уверен съм.

Нямаше представа как е стигнала до леглото. Съвсем скоро Ахмед бе щракнал с пръсти и бе дал знак на главната си слугиня, която се бе появила и бе помогнала на Хелън да стане от масата и да стигне до господарската спалня.

— Ето — каза жената и отвори шкафчето в банята. Там имаше нови четки за зъби, още в опаковките си, козметика и кърпи.

— Благодаря. Шокрам. — Хелън се поклони леко и най-сетне жената се оттегли.

Изтощена от всички усилия, тя само си изми зъбите и избърса с кърпа лицето си. Това я накара да се почувства чиста и много по-добре. Като се добави и ваната по-рано, тя вече не усещаше прахоляка и мръсотията, които сякаш бяха проникнали във всяка нейна пора. Летенето със самолет… това бе толкова противен и нездравословен начин да се пътува.

Нямаше сили да търси някаква нощница. Веднага щом приключи с молитвата, Хелън се просна на леглото и заспа в мига, в който затвори очи.

— Колко е часът?

Хелън се търкулна настрани и установи, че Ахмед лежи до нея, облечен в бяло, със затворени очи. Замаяно потърка очи.

— О! — Той седна в леглото. — Мислех си, че никога няма да се събудиш. Вече се канех да повикам лекар.

— Едва ли е чак толкова късно…

— Около три следобед. Спиш близо осемнадесет часа.

Хелън простена.

— Ще ми трябват дни да се оправя след полета и часовата разлика.

— Не се притеснявай. Ще имаш години. — Ахмед й се усмихна покровителствено. — И аз поспах след обяда — съвсем цивилизован обичай, като испанската сиеста. Така че и аз ще съм изпълнен с енергия и сили довечера.

Хелън се изправи в леглото. Беше жадна.

Сякаш прочел мислите й, Ахмед плесна с ръце и се появи жена, която носеше кана с прясно изцеден портокалов сок и две огромни чаши.

— По-хубав е от водата — каза той. — Освен това ще балансира солите в тялото ти.

Нямаше нужда да я канят повторно. Хелън жадно изгълта две големи чаши от златистия нектар, който й се стори повече от вкусен. Самите портокали бяха с по-богат вкус и по-сладки от онези, които бяха откъснати прекалено рано под калифорнийското слънце.

— Извини ме — каза Хелън, след като свърши. Ахмед кимна на слугинята си, която се оттегли също толкова тихо, както се бе и появила, а Хелън, леко смутена, хукна към банята, за да измие зъбите си и да се изкъпе.

След като приключи, загърната прилежно в голямата си пухкава хавлия и много доволна, че е избягала от него, тя се върна в спалнята.

Но Ахмед беше там. Седеше на леглото й. На тяхното легло.

— Говори — каза той на английски.

— Моля?

— Говори. Изпратих слугите да се приберат по домовете си. Няма да ни безпокоят. Каквото имаш да казваш, каквато и молба да имаш, сега е моментът. — Той се ухили. — А после ще започна да те обучавам, Хайя.

Тя се възмути.

— Как ме нарече?

— Хайя — повтори Ахмед. — Това е името ти. С него си родена. Означава „скромност“ и ти подхожда. Попитах баща ти. Нарекъл те е Хелън, когато сте заминали за Съединените щати, за да не се различаваш толкова от останалите деца. Но ти не си гъркиня, ти си арабка. И името ти е специално като самата теб. Предопределено и записано в книгата на живота. Ти си моята Хайя. Никога повече няма да те наричам с онова фалшиво име.

Речта му потуши гнева й. Но тя се почувства длъжна да добави:

— Не можеш да ме обучиш, Ахмед. Казах ти го снощи.

— Нека видим дали ще ми кажеш същото и след три часа.

— Няма да ти казвам нищо — заяви тя, докато мислено повтаряше името си. Хайя — наистина беше много хубаво, много по-красиво от скучното и обикновено Хелън. Сега разбираше защо никога не бе харесвала особено името си.

— Аз не съм твоя, Ахмед. Сама съм господарка на себе си.

— И къде е противоречието? — попита той, вперил в нея тъмните си очи. Нямаше намерение да отстъпи.

— Аз… не разбирах какво правя, когато подписах никах — каза тя.

За първи път забеляза по лицето му шок, смайване, а после и възмущение.

— Какво? — възкликна той. — Не разбираш ли какъв е смисълът на никах?

— Разбирам — отвърна тя. — Разбира се… но не разбирах, че подписвам точно никах. Говореха толкова бързо… Арабският ми е доста лош… — Тя се изчерви. — Както вече знаеш. А баща ми каза, че било някаква приятелска церемония.

Той обмисли това за момент. Очакваше да започне да ругае, да скочи или дори да се извини разкаяно, но той не направи нищо подобно. Вместо това я погледна спокойно, с онзи преценяващ поглед, който толкова я бе смутил вчера.

— Кажи ми нещо, Хайя — започна Ахмед. — Сгрешили ли са, когато ми казаха, че си умно момиче и вярваща мюсюлманка?

Тя се смути.

— Не. Разбира се, че не.

— Значи познаваш законите на вярата. За каква „приятелска церемония“ си мислеше, че става дума… по-точно?

Нямаше отговор.

— И нима изобщо не са споменали пред теб за брак?

— Споменаха — призна тя. — Но аз заявих, че сама ще избера съпруга си.

— Но все пак се срещна с мен и по своя воля участва в церемонията. Не е ли така?

Тя се изчерви.

— Да.

— Значи вътрешно си знаела какво става. Ти не си глупава, Хайя.

Беше вярно. Дълбоко в себе си го знаеше.

— Имам право сама да реша за кого ще се омъжа! — заяви тя.

— Така е. Няма да те насилвам. — Той се наведе през леглото и лицето му се озова на сантиметри от нейното: млад мъж, но по-възрастен от нея, самоуверен и напълно в свои води. — Всъщност, скъпа моя Хайя, ще те накарам да минеш през втора такава церемония сега, преди да ти разреша да ме докоснеш. А дори след това ще те накарам сама да дойдеш при мен и да ме молиш.

Очите й се разшириха.

— Толкова си арогантен!

Ахмед наклони глава настрани.

— А ти ме желаеш. Мислиш ли, че не знам какво ми принадлежи?

— Как можеш да знаеш, че ти принадлежа?

— Вкусих устните ти — отвърна й той. — И ти ще ми се покориш.

Ахмед стана, поклони й се леко и се оттегли.